Георги притежаваше Библия, но аналитичният му ум не позволяваше да приеме чудесата в нея.

Изненадваше се от искрената вяра на приятеля си Захари, за това един ден се помоли много странно:

– Ако искаш да повярвам в Теб, направи нещо, което не мога да си обясня.

Един ден Георги откри, че Библията му е изчезнала:

– Как е възможно това? – възмути се той. – Аз никога не съм си губел нещата.

Този ден той шофираше в дъжд към университета, където преподаваше.

Когато слезе от колата, забеляза Библия на мокрия тротоар.

Вдигна я и се изненада:

– Тя е суха, а вали …

Това Георги не можа да си обясни.

Молитвите, изпълнени със съмнения, не са модел, който да следваме, но те могат да разкрият Божия характер.

Така Георги повярва в Исус, като осъзна, че любещия Бог е отговорил на молитвата му.

Той получи нещо, което не можеше да обясни – суха Библия в дъжда.

Ставри не се стърпя и плесна с ръце:

– Гледай Нено пак се тревожи за нещо. Всичко му е изписано на лицето.

– Е, – въздъхна Никола, – тревожността е като метеоритен дъжд от „ами ако“, сякаш, небето пада върху теб.

– Да се тревожи човек, никак не е забавно, – отбеляза Асен.

– Другите смятат, че като сме християни не се тревожим за нищо, – измърмори Краси.

– Нали обикновено цитираме апостол Павел: „Не се тревожете за нищо“, – махна с ръка Слави.

– Да, но тази фраза е написана в сегашно деятелно време, внушавайки продължаващо състояние, – вдигна вежди Петко. – Това може да се възприема като: „Не позволявайте на нищо в живота да ви оставя постоянно без дъх и в тревога“.

Станимир се засмя:

– Наличието на тревожност е неизбежно, но затворът предизвикан от нея е по избор.

– Можем ли да не се тревожим? – въздъхна тежко Стефан. – Разбира се, че бихме могли.

– Всички имаме нужда от утеха и Бог е готов да ни я даде, – добави Миладин.

Всички се съгласиха.

Концертът бе на открито. Когато започна Кремена усети една дъждовна капка на бузата си.

Тя погледна нагоре.

– О, не, – изтръпна Кремена. – Не и тези тъмни облаци. Доста платих за билета. Няма да си тръгна заради лошото време.

Край нея започнаха да се отварят чадъри. Една жена дори сложи найлонова торбичка за пазаруване върху косата си.

Чу се оглушителен гръм.

Изпълнителката каза по микрофона:

– Моля ви, скрийте се някъде.

Дъждът бе пороен.

Хората газеха в кални локви.

Всички се втурнаха към близката училищна спортна зала, бяха мокри, но се надяваха:

– Дано до половин час да спре.

Но дъждът дори не намали.

Когато все пак хората се осмелиха да излязат, видяха групата стегната и готова да тръгне.

Когато дойдат бурите на живота, къде можем да избягаме?

Скръбта, тревогата, болестта и объркването могат да ни направят страхливи и да ни накарат да търсим убежище.

В такива случаи се нуждаем от здрав подслон, който ще ни защити.

Бог е обещал да ни спаси и да бъде с нас в беда.

Когато имаме нужда от помощ, можем да призовем Неговото име и Той „ще ни отговори“.

Когато смелостта ни напусне, можем да се облегнем на Неговата сила.

Той е нашият подслон във всяка буря.

В задния двор бе устроено парти.

Внезапно вятърът се усили.

Небето притъмня. Замириса на дъжд.

Хората побързаха да се приберат в къщата. Когато последния влезе вътре, бурята се развихри.

Появиха се светкавици.

– Ах, … олеле …. колко страшно, – притискаха се една в друга няколко жени.

Други подскачаха при всяка гръмотевица.

Трети бяха запушили ушите си с ръце и бяха затворили очите си.

Различни са реакциите на хората, когато дойдат бурите в живота.

Някои реагират по правилен начин и излизат по-силни, докато други се смазват от предизвикателството.

Защо са различни реакциите на хората?

Това е според отношението към Бога.

Ако гледаме на Него като на наш любящ Отец, ще разберем, че Той има възможно най-добрия план за нашия живот.

Ако смятаме, че Той пречи на целите, които ние сме си поставили, или че само иска да ни наказва, то можем да пропуснем благословението, предназначено за нас.

Бурите в живота са неизбежни, но когато дойдат трябва да извикаме към Господа и да Му се доверим да ни преведи през нея.

Един ден Ивайло се възправи срещу баща си и му каза:

– Тате, писма ни да копая, ора, жъна по твоите многобройни ниви. Дай ми каквото ми се пада като един от твоите наследници и ме пусни да си диря другаде късмета. Батко ако иска, да остане и да робува. Аз сега искам да живея.

Сърцето на бащата трепна.

„Той не осъзнава какво прави, – помисли си бащата, – но що така иска, нека върви“.

Старецът отброи дела, който се падаше на Ивайло.

Подаде му парите и добави:

– Ако някога решиш да се върнеш, ела си. Ще те чакам.

Самодоволна усмивка се разля по лицето на малкия син:

– Никога! Чу ли?

И замина.

Големият град замая главата на Ивайло. Той вече не броеше какво даваше и колко му вземаха.

Една сутрин нашият герой се събуди в голяма локва с кал, която се бе образувала през нощта от проливния дъжд.

Ивайло тръсна глава и бръкна в джобовете си. Там нямаше нищо.

– Е, все ще изкарам някъде нещо, – започна да се успокоява той.

Да, но не бе така лесно да изкара някъде малко пари.

Хубавиците, които го примамваха, когато дойде за първи път тук, сега като видеха празните му джобове го гонеха.

Голям глад бе обхванал страната и Ивайло започна да гладува.

Все пак успя да получи работа.

Един гражданин го изпрати на нивата си да храни свинете му. Той копнееше да напълни стомаха си със шушулките, които ядяха свинете, но …..

Никой не му даде нищо.

Кризата на Ивайло не започна с глада, а с неуместното доверие.

Когато парите свършиха и животът стана тежък, той не се върна у дома.

Вместо това удвои силите си.

Беше се привързал към гражданите на тази страна. Система, която нямаше задължение да се грижи за него.

Това е цената на самоувереността.

Усилието без Бог обещава независимост, но води до изолация.

Храненето на свинете не е унизителен труд, това бе просто неподходяща идентичност.

Ивайло живееше като слуга в земя, която никога не можеше да го задоволи.

Така става, когато Бог стане незадължителен.

Изтощаваме се, опитвайки се да поправим това, което само благодатта може да оформи.

Стараем се по-усърдно, вместо да се предадем по-рано в Божите ръце.

Гладът на Ивайло разкри нуждата му от милост.

Новото начало не идва от преместване на нови места и по-умни стратегии, то идва от смиреното завръщане в дома на Отца.