Петър попита събралите се:

– Каква е разликата между правилното и грешното?

Крум се усмихна:

– Адам е трябвало да знае какви са неговите граници.

Мая вдигна ръце:

– Можете ли да си представите хаоса, който би настъпил, ако многолентова магистрала нямаше боядисана маркировка, която да дава посока на движението? Инцидентите и объркването щяха да са ежедневие.

Спас спокойно уточни:

– Никой не се оплаква, нито негодува от маркировката, защото шофьорите знаят, че боядисаните граници съществуват за тяхна собствена полза и безопасност.

Философа на групата Стамен се изяви, както винаги:

– Днес сме заобиколени от поколение хора, израснали според собствените си морални кодекси, пренебрегвайки границите, поставени от Бог. В резултат на това имаме поколение без мир или чувство за сигурност. Вместо да ни възпрепятстват, моралните насоки ни освобождават да живеем в мир и сигурност.

Живка допълни:

– Статистиката за престъпността, разводите, абортите и самоубийствата красноречиво свидетелства за опасността от живота извън Божите граници.

Павел плесна с ръце и подскочи:

– Бог е начертал границите и ние трябва да останем в тях!

Милена шофираше само от няколко години.

Днес се прибра в къщи притеснена. Тя бе потресена от разярен шофьор.

– Бях на червен светофар със знак „забранен е десен завой на червено“. Колата зад мен настояваше да игнорирам този закон и да завия, но аз не реагирах, въпреки натиска, – разказа тя.

Шофьорът зад нея за да изрази недоволство си натискал клаксона повече от 60 секунди.

– Когато светофарът смени цвета си, той профуча край мен като луд, – сподели Милена.

Тя бе объркана и разстроена, сякаш бе направила нещо нередно.

Начинът, по който реагираме на ежедневните предизвикателства, е прозорец към истинския ни характер.

Изборът на Милена да направи това, което е правилно на червен светофар, дава голяма надежда и вяра, че когато напрежението е много по-голямо от ядосан шофьор, същият характер и сила на духа ще се проявят, точно както в този на пръв поглед обикновен момент.

Бъдете внимателни как реагирате на ежедневните трудности, с които се сблъсквате.

Не отхвърляйте малките моменти на гняв, нечестност или ревност като неуместни или несвързани с „това, което наистина сте“.

Верността до самия край означава, че трябва да култивираме начин на живот, който е вкоренен и непоколебим в пътя на Христос, особено когато изглежда, че няма значение.

Всичко е свързано, голямо и малко, видимо и невидимо.

С Божията благодат, действаща във вас, стойте здраво във вярата във всяка ситуация и сценарий. Като го правите, ще откриете радостта от това да живеете един цялостен живот, напълно подчинен на Христос и Неговото царство.

Здравко се качи в таксито. Искаше да зададе въпрос на шофьора и за това го потупа по рамото, за да привлече вниманието му.

Шофьорът изкрещя. Загуби контрол и едва не се заби в един автобус.

Зави по тротоара и спря на сантиметри от един стълб.

В колата настана тишина.

С трепещ глас шофьорът попита Здравко:

– Добре ли сте? Много съжалявам, но ме уплашихте до смърт.

Здравко започна да се извинява:

– Съжалявам. Не знаех, че едно докосване по рамото, може да уплаши някого толкова много.

Шофьорът отговори:

– Вината е изцяло моя. Днес за първи път сядам зад волана на такси. Преди това двадесет и пет години карах катафалка.

Христо работеше на новостроящата се магистрала. Той бе шофьор.

Един ден заедно с други негови колеги го командироваха чак в Ихтиман, да помагат за поправка на пътната настилка.

Когато се върна, той сподели с приятеля си Милан:

– И там има цигани, но не са като нашите тук.

– Какво им е? – изненадано го изгледа Милан.

– Не крадат, не лъжат и много работят, – поясни Христо.

– Бре бре …, – възкликна изумен Милан.

– Някакви … евангелисти били, – доуточни Христо. – Много бяха любезни и внимателни. Един от нашите се опита нещо да ги обиди, но те кротко го посъветваха, да не прави така.

Милан се почувства изобличен. И той се водеше като тези цигани евангелист, но досега нищо не бе казал на Христо за Христос и това, което е направил за хората.

По-късно останал сам, Милан си казваше:

– Аз мълча и чакам удобен момент да говоря ….., а тези хора са споделили Благата вест чрез живота си …

Размисли се.

Накрая реши:

– Или съм с Христос, говорейки и живеейки като Него или по добре да не се наричам с Исусовото име.

Очите на Лидия бяха приковани в колата пред нея.

Тя трябваше да смени лентата, за да излезе на магистралата, но всеки път, когато се опитваше да изпревари превозното средство, шофьорът пред нея ускоряваше.

Най-накрая успя.

Самодоволна тя погледна в огледалото за обратно виждане и усмивката ѝ изстина.

– О, не. Пропуснах да се отбия, – изпъшка Лидия. – Бях толкова съсредоточена в задминаването, а сега?

По същия начин, в нашата ревност за Бог, можем да правим добри неща: посещение на църква, изучаване на Библията, благотворителна дейност и дори да накараме други да се присъединят към нас.

Но можем да станем толкова фокусирани върху тях, че да ни липсва Този, за когото ги правим именно Исус.