Миладин се премести със семейството си в нов град и дом.

Един ден той сподели с жена си Соня:

– Навиците за децата ни за сън са се променили.

– Ще е съгласиш, че не бе необичайно да намерим един или и двамата в леглото си до сутринта, – усмихна се Соня.

– Да но това е неудобно за нас, – повдигна вежди Миладин.

– Време е да направим промяна, – предложи Соня.

За целта купиха нови покривки за легла и започнаха да отсядат в стаята на децата си, докато заспят, планирайки след това да се промъкнат до спалнята си.

Промяната отне повече време от очакваното.

Миладин отбеляза:

– Някои нощи бях толкова уморен, че щях да заспя на пода.

Една сутрин Соня показа снимка на Миладин, която беше направила през миналата нощ.

На нея бяха Миладин и синът му, заспали един до друг на пода.

– Забележи, – засмя се Милан, – оставил е удобното си легло, само да бъде близо до мен.

Тази снимка Накара Миладин да се замисли.

– Имам чувството, – каза той на жена си, – сякаш Бог ме пита: Готов ли си да оставиш утехата си, за да си близо до Мен?

Няма нищо лошо в комфорта. Това е благословия, но когато става въпрос за следване на Бога, утехата обикновено не е част от призванието.

Той не ни моли да живеем лесно, а да бъдем послушни.

Понякога трябва да оставим мекото удобно легло и да стъпим на твърдата земя на вярата.

Растежът се случва, когато разменяме комфорт за близост. Това е мястото, където се изгражда доверие. Тук се формира призванието.

Истинското ученичество струва нещо. Но наградата е живот, белязан от цел, присъствие и по-дълбока връзка с Него.

Стефка имаше чувство, че полудява. Беше три часа сутринта, а бебето ѝ плачеше от четири часа.

Тя прекара месеци лишавана от сън. Бе изтощена и отчаяна.

Обезумяла от мъка, тя вдигна бебето си и извика:

– Заспивай!

Веднага я обзе срам.

Тя мечтаеше да бъде спокойна и доволна майка, а сега ……

Стефка приемаше, че се е провалила.

– Каква майка съм аз? Крещя и викам на детето си, вместо да го успокоя.

И се разплака.

Взе детето и силно го притисна до гърдите си. Сълзите ѝ капеха върху бебешката глава.

Дори и да не сме родители, може би познаваме срама от това да направим непростима грешка или просто чувстваме, че сме неадекватни.

Вината може да бъде продуктивна. Тя подчертава нашите грешки и ни дава възможност да ги признаем и да започнем отначало.

Срамът е парализиращ и ни кара да искаме да се скрием от другите дори и от Бог.

С чувство за вина се обръщаме към Бог за прошка.

Но за тези, които изпитват срам и изтощение, често първият Божи дар към тях е физическото възстановяване, преди духовното им изцеление.

След като се освободи от смъртната си обвивка Калоян трябваше да се яви на отчет пред Бога.

Нареди се на една дълга опашка. Хубавото бе, че поне можеше да обмисли какво точно да каже.

Той видя Димо и въздъхна:

– Не мога да кажа, че като него съм организирал празненства за недъгави деца.

Калоян се огледа и забеляза Атанас:

– О, този се е борил против трафика на хора нещо, с което не мога да се похваля.

От Виктор го деляха двама човека.

– Него са го слушали по телевизията. Мощно проповядваше, харесваше ми как говореше, – Калоян се наклони малко напред, за да го види по-добре.

Той пристъпваше бавно с опашката напред и отчаяно се мъчеше да си спомни нещо положително в живота си:

– Не съм се грижил за възрастни и болни от рак. Не съм ходил на мисионерски пътувания, за да кръстя мнозина. …. Ох, какво изобщо съм правил?

Наближаваше реда му. Калоян се тресеше от страх.

– Какво мога да кажа? ….

Обърна се.

Зад него бе известен проповедник на Божието Слово, който му се усмихна:

– По-спокойно, не се вълнувайте толкова. Всичко ще мине добре.

Още малко и идваше неговия ред. Паниката му бе голяма.

Изведнъж Калоян се събуди в леглото. Той бе целия облян в пот.

– Слава Богу, че това бе само сън, – каза си той. – Трябва да се заема сериозно и да следвам Господа неотклонно.

– Ето това е нашият навик да се тревожим винаги и за всичко, което ни лишава от нормална почивка, сън, апетит, а понякога води до преяждане, – сбърчи нос Николина.

– Освен това вреди на отношенията ни с другите, често с най-близките хора, – допълни Петрана. – Отнема много сили и енергия……

– Допринася за бързото износване на организма, – прекъсна я Николина.

– А също така води до много други последици, – потвърди Петрана.

– Трудно е да спра, да се тревожа, – призна си Николина.

– Библията ни учи на друго, да прехвърлим грижите си на Бога и да не носим тежестта на това бреме върху себе си, – усмихна се Петрана.

– Какво тогава, нищо ли да не правя? – повдигна вежди предизвикателно Николина.

– Не, просто спираш да се тревожиш и отделиш време за други, по-важни неща, – бе отговорът.

Устоявате ли на натиска на обстоятелствата? Отказвате ли да се тревожите?

Ако го направите ще излезете победител.

Минаха години. Ямата, предателството, затвор, фараон и глад.

Йосиф стоеше лице в лице с братята си, които разкъсаха шарената му дрешка и го продадоха.

Те се поклониха пред него, както бе в съня му.

Този момент не бе триумфален. Йосиф плачеше. Бореше се. Говореше грубо. Изпитваше думите им.

Вината на братята му изплува на повърхността, сякаш никога не бе изчезвала.

Защо не изчезна?

Една единствена причина, сънят срещна раната.

Когато стигнеш до там, където Бог ти е обещал, но все още помниш болката от ямата, хората, които са те сломили, дори не осъзнават в какво си се превърнал.

Йосиф можеше да ги смаже.

Но той водеше с истина и напрежение. Благодат и сериозност. И даде храна на тези, които му взеха всичко.

Истинското изпитание не е какво ще правите, когато се издигнете, а какъв ще бъдете тогава.