Тръгна Моника на някъде за нещо. Погледа ѝ блуждаеше наоколо, краката ѝ се движеха, но къде отиваше и тя самата не знаеше.Беше много разсеяна и небрежна, постоянно забравяше за какво и къде трябва да бъде.

Валеше дъжд, но Моника бе забравила чадъра си в къщи. Цялата се измокри, не бе останало сухо място по нея, но това като че ли не ѝ правеше впечатление.

Срещна я Маргарита. Тя стриктно извършваше задълженията си и изпълняваше всичките си обещания. Беше стабилна гаранция за всичко, което поемеше.

Маргарита поздрави Моника и бързо я придърпа под чадъра си.

– Извинявай, случайно да не съм тръгнала към теб? – попита Моника и впери очи в Маргарита, като се мъчеше напразно да си спомни нещо.

– Днес ли? – поклати отрицателно глава Маргарита. – При мен трябваше да дойдеш преди една седмица.

– За какво? – На Моника не за първи път ѝ изневеряваше паметта.

– За пътуване до Рила на по- ниска и изгодна цена, – отговори раздразнена Маргарита. – Но ти не дойде и аз го дадох на Анита. Тя е маневрена и пъргава в такива случаи, не пропуска никога предоставената ѝ възможност. Сега това пътуване е три пъти по-скъпо.

– Спомних  си за къде съм се запътила, – ахна Моника и се втурна да си купува билет за Рила.

Маргарита погледна след нея, поклати разочаровано глава и въздъхна:

– Колко скъпо ѝ струва понякога тази нейна разсеяност!

Ина бе остроумно и бързо схващащо момиче, а бе само на 10 години.

Един ден тя отиде с дядо си Дечо на пазара. Там старецът купи една кофа с големи и хубави ябълки.

Трябваше да се приберат с трамвая. Когато купуваха билети, на Ина и направи впечатление надписа, който бе там, за това попита дядо си:

– Защо цената на превозвания багаж е двойна спрямо тази за пътника?

Дядо Дечо само се усмихна в гъстите си мустаци и нищо не каза.

Качиха се в трамвая и потеглиха към дома.

Минаха няколко спирки и в трамвая се качи контрольор, яка набита жена със злобно изражение на лицето. Предстоеше проверка на билетите.

Ина и дядо ѝ дадоха два билета, по един за всеки.

Контрольорката се втренчи в кофата с ябълките и каза:

– Човече, а тази кофа, тя заема много място. Виждате, че трамвая е пълен, така че трябва да платите за кофата като багаж.

Дядо Дечо я погледна неразбиращо, мислейки, че това е някаква шега. Но тя не се успокои:

– Платете за багажа или ще ви глобя!

Обстановката стана напрегната. Целият трамвай притихна.

Около Ина и дядо ѝ се освободи достатъчно пространство, за да могат и другите да видят, какво става.

Дядо Дечо сериозно се замисли и чувствайки, че работата става сериозна, бързо се наведе над кофата и започна бавно да прехвърля ябълките от кофата в пазвата си.

След няколко минути я изпразни. Добре, ябълки ги нямаше, но кофата?! Дали е пълна или не, тя заемаше място.

И хората започнаха да се побутват:

– Горкия старец!

– Как ще се измъкне от това положение?

– Не бива така!

– Какво се е захванала с човечеца?

Дядо Дечо в такива случаи не губеше самообладание. Той взе празната кофа и я нахлупи на главата си.

След това се обърна към контрольорката и попита:

– А за шапката, трябва ли да доплащам?

Целият трамвай се разтресе от смях.

Борис Самуилов отново пътуваше. Такава му беше работата. Той вече привършваше делата си в този град и желаеше по-скоро да се завърне у дома.

Когато отиде на автогарата разбра, че автобусът му е чак след четири часа, но си купи билет и реши да се поразходи из града.

На улицата срещан една жена. Никога не би я сбъркал. Тя бе бившата му съпруга, с която се бяха развели преди десет години.

Стори му се, че Настя за всичките тези години много се е променила. Някак си бе по-бледа.

Борис много я обичаше, даже прекалено много и за това я ревнуваше постоянно. Именно заради тези пристъпи на ревност, тя го напусна.

Беше му оставила бележка преди да си тръгне, на която бе написала:

„Прости ми и не ме търси. Обичам те, но така повече не мога да живея“.

И сега след десет години, той отново я срещна. Поговориха малко. Изведнъж Самуилов се извини:

– Трябва да побързам, за да не изтърва автобуса.

– Моля те, – каза Настя, – ела с мен за малко в една кантора. Тя не е далече от тук. Там не ми се иска да ходя сама.

На Борис му беше трудно да ѝ откаже, но я помоли:

– Само че по-бързо ако може ….

Те влязоха в странно здание, но Борис не обърна внимание на това, нали до него бе Настя. Минаваха по коридори, спускаха се и изкачваха по стълбища, докато Настя не влезе в един кабинет и затвори вратата му.

Тя го погледна смутено и каза:

– Странно, не можах да бъда нито с теб, нито без теб.

Борис подскочи, когато погледна часовника си:

„Какво означава това? Ау, вече съм закъснял за автобуса, а трябваше да пътувам вече за в къщи. Какво права тук изобщо?“

Изведнъж той осъзна, че в зданието, което се намираше е изоставено. Прозорците бяха счупени или изобщо липсваха стъклата. И хора нямаше никъде. А и Настя изчезна някъде.

Борис се примири със случилото се и тръгна към автогарата. На гишето той се примоли:

– Извинете, изтървах автобуса. Можете ли да ми подмените билета за следващия рейс.

– Имали сте късмет, господине, – каза момичето на касата. – Автобусът, с който е трябвало да пътувате, се е обърнал и е паднал в реката. Всички са се удавили.

Борис замина, но след две седмици се обади на бившата си тъща:

– Може те ли да ми кажете, къде мога да намеря Настя?

– Тя умря две години след като се разведохте.

Борис не можеше да повярва на ушите си.

„Може би, тя крие дъщеря си“, – помисли си той.

Затова изпълнен със съмнения каза на възрастната жена:

– А бихте ли ми показали, къде е гроба ѝ.

Изненадващо за него майката на Настя се съгласи и двамата отидоха на гробищата. На снимката поставена на мраморния паметник се усмихваше любимата му жена.

Той я бе обичал винаги и ето, тя по необясним начин му бе спасила живота.

Веднъж Рубен Николаевич Симонов, режисьор в театъра и киното, решил да проведе възпитателна работа сред актьорите в театъра.

Преди репетиция, той събрал актьорите и започнал своя монолог:

– В последно време ви наблюдавам, наблюдавам …. И ето какво искам да ви кажа: Вие нищо не разбирате от живота! Ни-щич-ко! Вие трябва да пътувате в метрото, в тролейбусите, да ходите по улиците и да се запознавате с хората. Вие абсолютно не познавате живота! А трябва да го познавате! ….

Някой от актьорите ехидно прекъснал режисьора:

– Рубен Николаевич, извинете! Колко струва пътуването във метрото?

Цената на билета в метрото тогава била пет копейки.

– Как колко? – възмутил се Симонов – Рубла!

Според резултатите  от съревнованието проведено в Меделин, Колумбия, юношата е набрал най-много точки. По този начин Севян спечелил не само шампионската титлата, но и билет за Световното първенство по футбол 2017, което ще се проведе в Тбилиси.

Самвел Севян е най-младият гросмайстор в САЩ и един от най- младите майстори в световната история.

Самвел е роден 26-ти Декември 2000 в Ню Йорк в арменско семейството, което се премества в САЩ от Армения през 1996 г.

Бащата на Самвел, Армен Севян,  е доктор по физика и работи в Силиконовата долина.

Севян старши е научил сина си да играе шах, когато Самвел бил само на пет години. На 12 той е станал вече световен шампион, а на 13 е най-младият американец, завоювал титлата гросмайстор.

Първият професионален треньор на Самвел станал майсторът от световна класа Андраник Матикозян, който тренира Севян и до днес.