Дядо Петко бе с неколцина в пенсионерския клуб.

– Разпетите петъци идват и си отиват, – каза старецът, – но жизненоважният въпрос остава: Как е душата ти?

– Прав си, – съгласи се Симо. – Трябва също така да попитаме: Кръстът все още ли ни подтиква към благодарност или се е превърнал в далечен исторически факт?

– Ако огънят на предаността е угаснал, днес е денят да помолите Отца да възстанови радостта от нашето спасение, – удари с ръка по масата Григор.

– Чакайте, – разтърси глава Манол. – има и такива, които не Го познават.

– Такива трябва да се задържат дълго време пред кръст, – отбеляза Христо, – докато осъзнаят, че това е демонстрация на Божията любов към всички хора.

– Те са още грешници и я получават, не след като са се очистили и не е нужно да я заслужават, – понамести се Захари на стола. – Бог ги приема в техния бунт и разруха.

– Добротата на петък се корени в неговата абсолютна необходимост, – обади се Митко, един от по-младите пенсионери.

– Да, Господ е добър в петък, но знаем, че е велик в неделя, защото е възкръснал от мъртвите, – намеси се Радка, която се грижеше за клуба.

– Да, но празнуваме жертвата, защото знаем победата, която е последвала, – усмихна се Никола.

– И все пак не бива да бързаме да подминаваме кръста, третирайки го просто като прелюдия към утрото на възкресението, – тежко въздъхна Стоян.

– Разпети петък е добър, защото Исус е добър, – констатира дядо Петко. – Той даде живота Си за всеки човек, за да може да ходи и да говори днес с нас като възкръснал Спасител.

„Като гледаме към Исуса, начинателя и усъвършенствателя на вярата, който, заради радостта, която Му предстоеше, изтърпя кръста, презря срама му, и седна отдясно на Божия престол“

Боян гледаше през прозореца навън. Денят още не беше си отишъл.

Бе уморен, но това не пречеше на мислите му да текат.

Той разсъждаваше на глас:

– Има нещо странно утешително във вярата, че контролът е мой. Минимално управлявах детайлите от живота си. Стисках здраво бъдещето си. И всичко това наричах „отговорност“.

След кратка пауза и размисъл Боян продължи:

– Да си призная честно, този контрол е прикрита форма на страх. От какво се страхувам? …. От неизвестното, провал, …. Не знаех какво ще се случи, разхлабвах хватката си и нещата се разпадаха.

Боян повдигна показалеца си нагоре:

– Какъв е проблема?

Този път той замълча за по-дълго време.

Присви очи и се усмихна:

– Оказва се, че контролът е ужасен заместител на доверието. Изтощава те. Изолира те. И забавя изцелението, което Бог е приготвил, защото Той не иска да подаде на ръце, които не се отварят.

Толкова често пропускаме чудото, защото се опитваме да управляваме момента.

Мислим си, че трябва да бъдем спасители, стратези и силни. Но Бог не иска такива неща от нас, Той желае да Му се предадем.

И Бог прави нещо ново. Не леко подобрена версия на нашия план. Не закърпено повторение, а нещо ново.

Но за да го получим, трябва да се освободим от стари очаквания, механизми за справяне, версии за себе си, които никога не са били дадени, за да носят този вид призвание.

Разпадането в живота ви не е наказание, а подрязване.

Ами ако нещото, което се опитвате да контролирате, е точно това, от което Бог се опитва да ви освободи?

Не можете да получите нов живот със стиснати юмруци. Трябва да отворите ръцете си.

Отпускането не е провал, а вяра.

Бог може да направи повече с вашата преданост, отколкото вие със стратегията си.

Петър дойде до приятеля си Юлий и сподели:

– Вече не вярвам в Бога.

Юлий вместо да се впусне да му доказва, че се е заблудил, само го попита:

– Ти с кого спиш?

Петър трепна и призна греха си.

Така започна пътя на Петър обратно към Бога.

Отстъпничеството не се случва за една нощ.

Това е постепенно отклонение. Често то е водено от фината примамка на идолите, независимо дали са пари, слава или нещо друго, което отвлича вниманието от всеотдайната преданост на Христос.

За това бъдете нащрек!

Нека молим Бога, да пази сърцето ни от бавното отклонение, което ни отдалечава от Него.

Да ни научи да разпознаваме фините компромиси, които ни затлачват в по-маловажните неща.

Господ е по-ценен от пари, успех или утеха, нека не забравяме това.

Групата не бе голяма, но тя често се събираше. Дискутираха по различни въпроси.

Днес първи взе думата Ботьо:

– За какво използваме неделята?

– Да спим по до късно, – подскочи Деница.

– А защо не да се срещаме с приятели на закуска? -повдигна рамене Пламен.

– Важното е да пазаруваме, – отбеляза Дона. – Къде ще намерим толкова свободно време? А и трябва да се възползваме от разпродажбите през уикенда.

– Има много работа в двора и по къщата, – заклати глава Калин. – Дори и десет недели да имам на куп, пак няма да я свърша.

– Стига работа, – изропта Крум. – Гледайте някой филм или мач.

След като ги изслуша Ботьо заключи:

– Неделята трябва да бъде не само за физическа почивка и възстановяване, но и за духовно освежаване. Това е израз на нашата преданост към Бога.

Влезеш ли в дома на Петко, ще видиш във всички стаи окачени множество часовници. Изглежда това му бе слабост.

Веднъж приятелят му Дичо го попита, гледайки това многообразие от показващи времето механизми:

– За какво ти е всичко това?

– Тяхното тиктакане и звънене, ме успокояват, – призна си Петко. – Сигурно изпитвам вътрешен страх от това да закъснея, а може би всичките тези часовници потискат моите притеснения, че ще пропусна нещо важно.

Дичо се усмихна и каза:

– За разлика от теб Исус винаги е знаел кога е подходящото време – да изцерява, да поучава, да укорява, да се оттегля, да посещава празнични вечери.

– Е, да, – поклати глава Петко, – Той е знаел, че царското Му влизане в Ерусалим на Цветница ще бъде последното за Него.

– Тогава удивително чудо се е случило сред палмите, – плесна с ръце възторжено Дичо.

– Големи тълпи хора са разпознали в кроткия мъж на смиреното магаренце техния Месия, – Петко продължи да разнищва нишката на историята – изпълнението на цялото Старозаветно Писание. Възгласите им: „Осана!“ показваха, че те са познали времето, когато техният Цар е яздил право към живота им и е изисквал тяхната преданост.

– А днес осъзнаваме ли в какво време живеем? – попита Дичо.

– Днес е времето, – наблегна Петко, – когато всеки от нас трябва да престане да се колебае и да признае Исус Христос за свой Господ и Спасител.

– Интересното е, – отбеляза Дичо, – че Исус идва днес лично при нас, както в онези паметни дни.

Нека Му се поклоним и да Го приемем в сърцата си.