Капитан Михайлов усърдно работеше за потапянето на огромен океански лайнер. Това му беше работата, за която му плащаха.

Когато Ники научи това попита:

– Той пират ли е, че ги потопява?

– Не, – усмихна му се баща му, – Капитанът изпраща корабите да плават по седемте морета и когато службата им свърши, ги превръща в изкуствени рифове на океанското дъно.

– Като рифове? – Ники повдигна учудено вежди.

– Потъналите плавателни съдове са привлекателни за водолазите, но те помагат за защитата на бреговите линии, тъй като ограничават ерозията на плажовете, – обясни бащата.

– Интересно, – Ники наклони на една страна главата си.

– Въпреки че вече не порят вече океанските вълни, корабите продължават да осигуряват стойност, скрита дълбоко под тях, – допълни бащата.

Ники бе научил нещо ново днес и започна усилено да мисли върху него.

Бог пренасочи предназначението и ролята ни, за да постигне Своите цели. Той често ще използва дарби и таланти, които ни е дал, по нови начини.

Крум си бе избрал една пътека, по която да бяга всяка сутрин. Бягаше равномерно по нея, когато се натъкна на различни препятствия по нея.

Първоначално Крум се раздразни от тези пречки.

– От къде се взеха толкова много?

Може би трябваше само да забави малко, да се научи да ги прескача и да продължи да тича.

Животът ни често прилича на такава пътека с усложнения.

Точно когато чувстваме, че сме намерили темпото си в работата или във връзката си, се сблъскваме с поредната преграда.

Няма начин да я заобиколим, но можем да се изправим срещу нея.

Това изисква от нас действие, но често замръзваме при първия поглед на препятствието поради обезсърчението, което се появява преждевременно.

Разочарованието, когато се сблъскаме със следващите препятствия, е нормално, все пак сме хора.

В един момент трябва да направим равносметка на ситуацията и да я представим на Бог за Неговото решение.

Препятствието е подобно на планината, а какво казва Исус за такава?

– Ако имате вяра, колкото синапово зърно и заповядаш на планината, тя ще падне в морето.

Планините, препятствията могат да бъдат премествани.

Нищо не е твърде трудно за Бога. Няма проблем, който да е твърде голям, за да го реши.

Няма пукнатина, която да е твърде широка, за да я поправи.

Няма толкова голямо счупване, което да не може да възстанови.

Защо тогава не му поверяваме препятствията си?

Бог ни уверява, че можем да преодолеем всичко не чрез сила, нито чрез мощ, а със силата на Божия Дух.

Затова е важно да въвеждаме Бог в житейските си ситуации съзнателно, така че Неговата сила и мъдрост да ни подготвят за това, което предстои.

Нашите планини никога не са по-големи от силата на Нашия Бог.

Затова започнете да говорите на препятствията за Божия характер и могъщите Му дела, защото вярата може да мести и планини!

Бе три часа сутринта. Тъмно беше. Полетата изглеждаха като море.

Здравко караше по магистралата, когато забеляза кола в аварийната линия. Аварийните светлини едва премигваха.

Там стоеше жена, която се опитваше да се предпази от студа, като силно притискаше палтото към себе си с ръце.

Здравко натисна спирачките. Когато слезе, жената отстъпи притеснено.

– Госпожо, не съм спрял, за да ви навредя, а да ви помогна. Какво се е случило?

Тя трепереше от студ и зъбите ѝ тракаха.

– Колата се развали. Телефона ми се изтощи. Тук съм от най-малко четири часа. Минаха доста хора, но никой не спря.

– Къде отивате?

Тя се разплака:

– В столицата, в болницата. Дъщеря ми …… оперират я спешно. Трябва да стигна. Моля ви закарайте ме.

Здравко не се поколеба.

– Качвайте се! Ще ви закарам.

Очите ѝ се насълзиха:

– Вече никой не спира — прошепна тя. — Мислех, че ще остана там сама завинаги. Благодаря, че ме забелязахте.

Тя се качи.

Пристигнаха. Операцията на дъщеря бе минала успешно.

Рени бе на брега на морето. Тя възприемаше визуално величината му. Усещаше бушуващият му ритъм и солената миризма.

Тя обичаше да стои на брега на морето, достатъчно близо, за да може водата да докосва пръстите на краката ѝ, след всяка разбиваща се вълна.

Рени гледаше напред, докъдето ѝ стигаха очите. Безкрайна гледка изпълнена само с вода.

Когато вълната отново докосна краката ѝ, тя се усмихна:

– Това докосване ми напомня за поканата, която Исус отправя всеки ден. Той ме кани в живот, свободен от робство, напълно потопен в дълбините на Неговото безгранично присъствие, любов, благодат, мир и радост.

Такъв призив да се живее в свобода получава всеки от нас.

Ежедневната покана, ни зове:

– Напусни бреговете на комфорта. Почини си в дълбините на това, което е Той.

Това е покана да заменим живот, който държим под контрол, с живот воден от Неговия Дух.

Не позволявай да те спре каквото и да е, за да направиш тази замяна.

Живко отсъстваше по няколко месеца от дома си. Той плаваше по море. Но когато се завърнеше бързаше да не пропусне време, за да разговаря със сина за всичко, което вълнуваше момчето.

– Всичко, от което се нуждаеш, за да бъдеш красив, успешен, невероятен, благословен, надежден, уважаван, почитан и щастлив, е вече в живота ти, – каза Живко на Иван.

– На мен съвсем не ми изглежда така, – възрази синът.

– Това е, защото се фокусираш върху грешните неща, – усмихна се Живко.

– Искам много неща, но или се провалят или изобщо не стават, – сподели Иван.

– Всяко нещо, родено преждевременно, крие риск от усложнения. Тези усложненията, с които си се сблъскал и които са те накарали да спреш да вярваш, са просто неща, които си направил твърде рано. Но това не означава, че не можеш да опиташ втори път.

– Възможно е да е така, – смънка Иван.

– Повярвай, че ако нямаш нещо, това е защото не си готов за него.

– Готов, какво толкова се иска? – сбърчи нос Иван.

– Бъди търпелив. След като стигнеш до това, което имаш в ума си, ще видиш, че има още работа за вършене. Тогава ще ти се прииска времето да се забави достатъчно дълго, за да се насладиш на това, което ще получиш.

– Татко, това е доста трудно, имам предвид изчакването.

– Намирай нещо красиво в живота всеки ден. Погледни отвъд неприятностите, болката, отхвърлянето и провалените мечти. Намери красотата в това да имаш още един ден, още един шанс.

– Понякога, някои хора ме връщат към това, което съм сбъркал в миналото, а това е болезнено за мен, – каза с огорчение Иван.

– Тогава организирай панихида за тези, които искат да те върнат в твоите грешки и лоши решения. Ако това е всичко, което избират да видят, тогава не трябва да им даваш достъп до благословенията, които идват в твоето бъдеще, – предложи Живко.

– Хората са лоши, – заяви Иван.

– Не е така, – не се съгласи бащата. – Те са съсипани. Но не е нужно да им позволяваш да съсипват и теб.