Пламен възторжено произнесе:

– Всеки ден виждаме напредък в нашата цивилизация, който носи по-добро
здравеопазване, по-дълга продължителност на живота и постоянно
разширяващи се знания.

– Но под целия този прогрес и изтънченост, нашата цивилизация
преживява фалит на морални и духовни ценности, който заплашва да
подкопае самото ни съществуване, – възрази Цветан.

– Сред злото и разточителството, ние трябва да се стремим да предадем
щафетата на истината, – допълни Пламен.

– Но тя трябва да води до лична вяра в Бог, предавана от поколение на поколение от Сътворението насам, – отбеляза Цветан.

Пламен сякаш не го чу, а продължи да обяснява:

– Победата в щафетно бягане зависи не само от скоростта на бегачите,
но и от умелото им предаване на щафетата. Ако щафетата бъде изпусната,
се губят ценни секунди и състезанието може да бъде загубено, а ако
бегачът не успее да предаде щафетата, той бива дисквалифициран.

– В състезанието на живота „щафетата“ е истината, която води до лична
вяра в Бога, – не остана мирен и Цветан. – Всяко поколение получава „щафетата“ от предишното поколение, пробягва състезанието по най-добрия възможен начин, след което я предава сигурно на следващото поколение.

Пламен възмутено вдигна ръце:

– Ти все си знаеш своето си. Ако не намесиш твоя Бог, не можеш.

Дядо Симеон седеше заедно с внука си, кръстен на него, в градината. Старецът много обичаше това време, което прекарваше с малкия Мони.

Той не беше вече много малък, но срещите му с дядо му бяха празник за него.

– Непрестанният грях и непростителността са скрити тежести, – каза дядо Симеон. – Те блокират прогреса и източват духовната сила.

Мони го гледаше с широко отворени очи, а старецът продължи:

– Гордостта насърчава прикриването, а смирението отваря врата за изцеление.

– Когато призная каква беля съм направил, – Мони вдигна вежди, – аз се срамувам.

– Изповедта не е излагане за срам, – уточни старецът, – тя е покана за милост.

– Като ми се прости, това не е ли одобрение на неправомерните ми действия? – попита внукът.

– Не е, – поклати глава дядо Симеон, – тя те освобождава от плена на греха, който те държи здраво.

– А ако скрия това, което съм направил? – зададе поредния си въпрос малкия Симеон.

– Задържането на престъплението само удължава болката и забавя освобождението, – заяви дядото.

– Но ако никой не ме е видял? – с надежда добави Мони.

– Бог вече те е видял и знае за намерението да го скриеш, – усмихна се старецът.

Мони отчаяно повдигне рамене и въздъхна

– Бог не иска съвършенство, – старецът потупа внука си по рамото, – а честност.

Емил бе навел глава, той потърка носа си и заяви:

– Чувството за изоставеност е много често срещано в нашето общество днес.

– За това си има причина, – повдигна рамене Здравко.

– И каква е тя? – попита Емил.

– Въпреки всички технологии и научен прогрес, много хора отричат ​​съществуването на Бог, което води до чувство на самота, гняв и изоставяне. Ако не съм създаден от Бог с цел, тогава нашето съществуване е просто случаен резултат от сблъсък на молекули, – обясни Здравко.

– Да, съгласен съм, – потвърди Емил. – Това води до чувство на носене в безцелна вселена, чувство на изоставеност без чувство за принадлежност. С други думи казано, не съм нужен на никого.

– Един от най-големите ни страхове е загубата на дълбоко ценени взаимоотношения, – поклати глава Здравко. – Независимо дали чрез изоставяне, отхвърляне, смърт или развод, ние се страхуваме да загубим тези, за които държим. Дълбоко болезнени преживявания като тези могат сериозно да подкопаят чувството ни за самоуважение.

– Все повече хора виждат как съпругът/съпругата им ги изоставя, как сродната им душа намира друг партньор, как приятелите им „продължават напред“ или как се сблъскват със загубата на родители, – отбеляза Емил.

– Много бащи отказват да поемат отговорност за децата си и става все по-често срещано майките да правят същото, оставяйки децата си в сиропиталища или на грижите на други. Може да преживеем отхвърляне и когато не сме избрани за спортен отбор, пренебрегнати за повишение или отхвърлени за позиция на представител на компания, – допълни Здравко.

– Резултатът често е мъчителна емоционална болка и объркване, чувство на изоставяне, отхвърляне, неадекватност и/или убеждението, че сме направили нещо нередно. Чувстваме се безполезни и започваме да вярваме, че заслужаваме лошо отношение, – с болка сподели Емил.

– Не сме сами, когато изпитвам такива чувства, – каза Здравко. – Това много по-често се случва, отколкото можем да си помислим, но тези чувства не отразяват истината за това какво Бог мисли за нас.

Изоставянето не е края. То няма последната дума.

Има начини да се справим с болката.

Исус е отговорът и Той е вечен.

В новогодишната нощ в един доста голям град бе внимателно отворено послание отправено към хората написано преди двеста години.

То бе поставено в малка сребърна кутийка.

В него се обещаваше на хората от бъдещето:

„Преуспяване, благополучие, благоденствие, процъфтяване, прогрес, ….“

Кмета на града слушаше внимателно, но не се стърпя, вдигна ръка и извика:

– Стига! Разрешете ми да изразя една надежда, която е по-висша от всички останали.

Някои възроптаха:

– Нека се дочете посланието!

– Хубави неща се казват в него.

Кметът продължи без да обръща внимание на подвикванията:

– Тази надежда може да ни накара да се осъзнаем като народ, люде и град, израснали в праведност. Защото само това издига една нация.

– Какви ги приказва този?

– Ние искаме просперитет …

Кметът размаха ръце за да укроти тълпата и добави:

– Това е повече от успех, щастие и мир, бъдещите граждани да израснат в справедливост и честност, а не да действат според изгодата.

Не трябва да разчитаме на собствените си сили, за да растем.

Бог на мира ще ни снабди с всичко добро, за да отгледа активно плода на праведността в сърцата си през целия ни живот.

Често ще се спъваме по време на пътуването си, но с нетърпение ще очакваме Градът, където ще царува Божията праведност.

Въпреки техническия прогрес, настъпват тежки времена, които се характеризират с растене на греха, пълно духовно и морално разложение.

В последните дни хората ще обичат себе си, парите и удоволствията.

В обществото от неблагодарни, недружелюбни, надути, високомерни, изискани и претенциозни хора няма да се намери капка любов, разбиране и съчувствие.

Много от църквите или християнските общности ще се преструват на благочестиви, но ще водят двоен живот.  В такива моменти Божиите хора трябва да живеят като пред Бога, очаквайки Неговата милост, защита и правда.

Тези, които се отдават на плътта си и са привързани към физически страсти, са развратени отвътре. Сякаш постоянно се учат,  но не могат да достигнат до познаване на истината.

Водейки един разпуснат живот, те се съпротивляват на истината, опитвайки се да я опорочат. Не могат да успеят и всичкото им безумие се разкрива пред останалите. Участта на всички, които се противят на Бога е страшна.

Обичайте истината и постъпвайте според нея!