Беше се развиделило. Слънцето се бе подало и огряваше долината. Запрян вървеше по прашния път с наведена глава.

Той знаеше толкова много за Бога, но никога не бе Го познавал досега.

Спря пред един голям камък,седна и се разплака.

– Господи, – каза Запрян, – отсега нататък, ти ще бъдеш моята опора. На тебе ще уповавам, не на работата си или на друг човек.

Сълзите се стичаха неудържимо по лицето му. Силна болка раздираше гърдите му.

– Благодаря ти за Мария. Ти ми я даде за съпруга. Ще се опитам да оправя взаимоотношенията си с нея, ако не успея ще я пусна да си отиде.

Изведнъж усети лек полъх. Сърцето му се изпълни с нежност, в душата му просветна надежда.

– Ще отида там, където ме изпратиш, – продължаваха да мълвят устните на Манол.

Той си спомни мрачната стая и гневът, който го изпълваше. Там бе решил да се самоубие. Сега извади пликче с бял прах и го разпиля по земята.

– Господи, предавам ти моето минало.

Спомни си как бяха го отхвърлили от църквата, бяха му казали, че повече не го искат за преподавател ……

– Господи, давам ти своето настояще …… и своето бъдеще.

Манол знаеше, че много хора трябва да чуят за Божията любов. Сега му се даваше още един шанс и той нямаше да го пропилее напразно.

Сбогуваха се в хотела. Бяха се прегръщали със сълзи в очи. Заспаха с преплетени тела. Времето им бе изтекло. Бяха си казали всичко, което трябваше да и кажат.

Сутринта се държаха мълчаливо за ръка. От време на време се споглеждаха.

Елена се опитваше да запечата всяка оставаща им секунда в паметта си. От представата, че скоро ще се лиши от близостта и присъствието на този мъж, сърцето ѝ се свиваше.

„Как ще живея без него? Без гласа и смеха му?“ – тревожно се мяташе мисълта в главата на Елена.

Той бе част от нея и тя от него. Животът им в бъдеще ще бъде като песен без мелодия, река без вода.

И двамата знаеха, че са един за друг, но обстоятелствата бяха против любовта им. Случи се да се срещнат на неправилното място и в най-неблагоприятното  време.

Бързият влак стоеше на първи коловоз, готов да потегли. Навсякъде около тях хората изпращаха близки и познати.

– Какво ще правиш след като се прибереш? – попита Елена.

– Ще работя, – неохотно каза Филип. – Когато работя не мисля за нищо друго освен за работата си, ……. но ще бъда най-нещастния човек на света.

Елена му се усмихна:

– Щастлива съм, че те срещнах. Ти си най-прекрасният подарък, който съм получавал до сега в живота си.

Железничарят се готвеше да вдигне палката. Филип с натежали като олово крака, които не искаха да се откъснат от земята, отвори вратата на вагона и се качи във влака.

Елена го гледаше мълчаливо. В очите му грееше такава нежност, се сърцето ѝ се сви от болка.

– Бих искала да ти кажа още нещо, – прошепна Елена, – ти не беше прав.

– За какво? – с недоумение я погледна Филип

– Че не знам колко ме обичаш.

– Защо ми го казваш чак сега? – изтръпна Филип.

– Защото не съм го разбирала ясно, както в този миг. Ти ме обичаш прекалено много, иначе не би ми позволил да остана тук и да направя това, което мисля за правилно, – гласът ѝ се задави в сълзи. – Ако ме обичаше по-малко щеше да ме принудиш да дойда с теб.

Тя обхвана лицето му с двете си ръце и го целуна за последен път.

– Ти си всичко, което имам на този свят, – тиха каза Елена.

– Сбогом! – с натежало сърце каза Филип.

– Сбогом!, – прошепна Елена.

Последно докосване. Тя се откъсна от него и се отдалечи с бързи крачки, без да се обръща. Елена се смеси със тълпата и се изгуби от погледа на Филип.

Влакът тръгна. Елена спря и седна на близката пейка. Покри лицето си с ръка и заплака……

Някои ароматни растения споменати в Библията имат много по-дълбоко значение.

Алоето е горчива подправка. То е споменато в смисъл, че в горчивото се съдържа сладост. Това действие се разбира само от опит.

Смирната се е използвала за балсамиране на мъртвите. Тя ни нашепва, за какво трябва да умрем. Това е скритата сладост, изпълваща сърцето, след като то е умряло за своята воля, гордост и грях.

Някои вярващи са привлекателни, тъй като носят отпечатъка на зрелия дух, печата на кръста, явно доказателство за това, че душата е умряла за всичко горделиво и властно, което е било в нея, а сега всичко е в краката на Господ Исус.

Това е неземната красота на смирен дух и разкаяно сърце: звуци на музика от тъжни струни, сладост, която получава узрелия плод, когато се допре до студа.

Тамянът е смола, която излъчва аромат, когато изгори. От дълбините на огъня се възнася благовонен пушек, разпространяващ сладък аромат. В това виждаме сърце, от което блика нежност, макар да е в огъня на скръбта. То изпълва святата душа с облак на хваление и молитва.

Възлюбени, изливат ли се от нас аромати и благоухания? Сърцата ни изпълнени ли са с благовонен тамян?

Тишината на заспиващия град успокои Маргарита. Тя стоеше до отворения прозорец и дишаше дълбоко. Затвори очи и видя лицето на любимия си. Той ѝ се усмихваше. Имаше усещане, че е до нея, въпреки че ги деляха хиляди километри.

Нейното сърце принадлежеше на Виктор. Тя бе много щастлива с него. По тялото ѝ премина тръпка, а сърцето ѝ преля от радост и нежност.

Маргарита искаше да запази този миг, за това седна, взе химикалката и реши да изрази чувствата си с думи.

„Любовта променя душата и сърцето на човека по свой начин. За влюбените тя е онова, което е душата за тялото на онзи, когото изпълва….“

Маргарита много пъти се бе питала, как хората пишат? Какво ли ги кара да седнат и да напишат няколко десетки думи? До сега го бе възприемала като чудо, но едва сега разбираше, че всичко е съвсем просто, важното е думите да идват от сърцето.

„Кой е способен да обича? Навярно този, който е добродушен и безкористен. Всеки добър човек е способен да обича….“

Часовникът на градската кула удари полунощ, но Маргарита не го чу. Думите и изреченията се лееха като от само себе си. Това, което бе скрито в душата ѝ, излизаше навън като един непрекъснат поток от знаци.

Остави химикалката и прочете написаното. И все пак това бе чудо. Най-съкровените ѝ мечти и копнежи, всичко, което я привличаше към любимия, бе намерило място на белия лист.

Всеки, който прочете текста, който бе написала, щеше да усети как от изреченията струи любов от сърцето ѝ.

Маргарита се вълнуваше, тя отново взе химикалката и прибави:

„Както огъня, любовта не може да оцелее без развитие. Щом престане да се надява, тя угасва. Любовта не застрашава добрите нрави, тя ги усъвършенства. Който обича, съобразява волята си с желанията на любимия“.

Маргарита бе уморена и доволна, както човек, който добре е свършил работата си. Стана и отиде до прозореца. Небето избледняваше, а звездите бързо угасваха.

Изведнъж ярката светлина на изгрева заля Маргарита и тя се потопи в нея. Облаците хвърляха кърваво сияние над събуждащия се град.

Надя извърна глава за да не гледа лицето му. Изведнъж се разтрепери. Видя жена с нейните черти, която лежеше върху мраморно легло от облаци.

– Позна ли се? – попита весело Милан.

Надя кръстоса треперещите си ръце пред гърдите. Приликата беше изненадваща. Тайната на нейната душа бе ясно разкрита в каменните черти.

Надя гледаше като омагьосана каменната си близначка. Милан беше пресъздал душата ѝ, бе разголил същността ѝ, като бе проникнал в най-тайните ѝ кътчета.

Какво ли изпитваше към нея, щом бе съумял така дълбоко да проникне в човешката ѝ същност.

– Аз те обичам, – каза тихо Милан и я хвана за ръката. – Никога не съм обичал друга жената така до сега. Трудно ми беше да го призная дори пред себе си. Исках да те забравя, но щом те видях, разбрах, че не мога да те изтръгна от сърцето си.

Надя можеше да си тръгне, но не го направи. Трябваше да му забрани да ѝ говори така, но вместо това тя го слушаше. Тялото ѝ трепереше. Цялата бе изпълнена със страх.

Надя беше объркана и замаяна. Не разбираше нито една негова дума, но същевременно улавяше всеки нюанс на обяснението му в любов.

Милан говори продължително, без да я притеснява. Гласът му беше изпълнен с топлина, нежност и страст, които бяха смесени с тъга и примирение.

Изведнъж Милан се озова на колене пред нея.

– Обичам те с цялото си същество. Дори и да ме мразиш, няма да престана да те обичам.

Милан я привлече към себе си, прегърна я и целуна устните ѝ. Надя искаше да крещи, да се отбранява, да го отблъсне, но видя насълзените му очи.

Внезапно в тялото ѝ нахлу желанието, което я бе преследвало с години. Това беше копнеж към всичко и същевременно към нищо. Надя усещаше безпокойство и зараждаща се несигурност.

И тогава тя разбра. В този миг щеше да намери отговор на желанието си, което отдавна пламтеше в тялото ѝ. Беше безсмислено да се противи.

В нея кънтеше предупреждаващо: „Не, не! Спри!“ …..

Ръцете ѝ се разтвориха и тя го притисна до себе си. Устните им се сляха.

Когато се пробудиха от целувката, отзвукът от страстта им кънтеше като ехо на  Божия глас, който викаше децата си в райската градина. Те бяха като Адам и Ева. Погледнаха се и разбраха, че са голи …..