Мони погледна приятелите си и попита:

– Знаете ли, че гробището е най-богатото място на земята.

Последва моментална реакция:

– Глупости.

– Това е невъзможно.

– От къде ти хрумна такова нещо?

Мони вдигна ръка, за да успокои приятелите си.

– Там са погребани мечти, които никога не са били преследвани, – сви един от пръстите си на дясната ръка Мони, – призивите, на които никой не се е подчинил и целите, които не са осъществени.

– Повечето хора не губят живота си наведнъж, – отбеляза Тони. – Това става бавно чрез разсейване, компромиси и комфорт. Безкрайни купони. Пристрастяването е маскирано като свобода. Часове, загубени от превъртане, вцепеняване и избягване на отговорност.

– Странното е, че в началото нито едно от тези неща не се чувства да е опасно, но с течение на времето те заглушават спешността, – забеляза Тошо.

– Писанието казва, че трябва да изкупваме благовремието…. – задълбочи разговора Пепи.

– Какво означава „да изкупваме благовремието“? – полюбопитствува Досьо.

– Това означава да се откупи обратно, да се спаси от загуба, – опита се да обясни Пепи.

Всички го гледаха в недоумение, за това той продължи:

– Да се възползва максимално от всяка възможност. Все едно някой умишлено вади време от отпадъци и го поставя на работа с цел. Изкупителното време не означава да правиш повече, а да реагираш бързо на Бога. Подчинението често е чувствително към времето. Когато Бог ви побутне да прощавате, да говорите, да служите, да се молите, давате или да излизате с вяра, забавянето може да се превърне в непокорство.

Някои махнаха с ръка, а Атанас се изпъчи:

– Ти цяла проповед ни изнесе за твоя Бог.

Пепи вдигна рамене и прибави:

– Наследството се изгражда в обикновените моменти, казвайки „да“, където си. Да бъдеш верен на невиждани места. Да внимаваш на малки възможности, които изглеждат незначителни, но са тежки с цел. Нямате нужда от нов сезон, за да се подчиняваш на Бог, просто осъзнай сезона, в който вече си.

Повечето бяха престанали да го слушат, но Пепи се бе засилил и не млъкваше:

– … потенциалът сам по себе си не е наследство. Той трябва да бъде настроен. Това, на което последователно се подчинявате, оформя това, в което в крайна сметка се превръщате.

Групата се разпръсна.

Симо се засмя и предизвика останалите:

– Ако сте перфектни, вдигнете ръка.

Момчетата бяха смутени и никой никой не посмя да вдигне ръка.

Симо продължи:

– О, чакайте! Не си мислете, че няма такъв между нас.

Гледаха го в недоумение.

– Всеки ден правим избори, които са извън най-доброто, което Бог може да ни даде. Този избор се нарича грях, – заяви Симо. – Някои грехове са разрушителни и имат много лоши последствия. Не е ли по-лесно да признаем, че всички сме грешни?

Последваха отговори изречени под носа:

– Зависи ….

– Е, може да не е чак толкова лошо …

Симо отново ги провокира:

– Ако не сте съгласни, попитайте някой, какво би направил ако е невидим? !

– Бих си взел нещо от магазина, нали няма да ме видят, – каза Николай.

– Бих устроил лоша шега на приятели, брат или сестра, – допълни Сашо.

– Ще предизвикам взлом, за да причиня хаос в училище, а после ще гледам от страни сеира им, – напери се Денчо.

– А знаете ли, че Божията любов е по-силна от греха? – попита Симо. – В Нейно присъствие няма място за страх. Тя е мощна сила, която ни дърпа към Бога и ни помага да осъзнаем нуждата от Божията прошка.

– Ние всеки ден грешим, – тъжно констатира Крум.

– Но ако обичаме другите, нещата се затварят, – каза Симо. – Така действа Божията любов, която Господ излива в сърцата ни чрез Светия Си Дух.

Ленко повдигна вежди и заяви:

– Мозъкът ни е като гъба.

– Каква гъба? Какви ги говориш? – Николай разпери ръце в недоумение.

– В каквото го потопиш стрес, негативизъм, истина, красота, това ще поеме, – отговори Ленко.

– Виж, – Николай направи малка пауза, – Бог е програмирал мозъкът ни, да се оформя чрез повторение. Освен това апостол Павел казва да мислим за това, което е истинско, благородно, прекрасно и чисто, не за да Го впечатлим, а защото Той знае това, от което се нуждае душата ни.

– Перфектни ли трябва да бъдем? – попита Ленко. – Кой може да бъде такъв?

– Не е нужно да си перфектен, – поклати глава Николай. – Достатъчно е да си целенасочен. – Мозъкът ти не е кошче за боклук, така че не го пълни със всякаква смет.

Станко се усмихна и презрително заяви:

– Някой си мислят, че като ходят на църква, това ще ги доведе близо до Бога.

– Там всеки се среща с Господа, – възпротиви се Пламен.

Станко изгледа приятеля си и добави:

– Най-лесно сърцето се закоравява в църквата.

– Като те слуша човек, ще си помисли, че изобщо не си християнин, – изненадан възкликна Пламен.

– Слушай, – започна твърдо Станко, – слънцето разтопява восъка, но втвърдява глината. Така е и с Божието Слово. На едни влияе, други променя, а трети закоравява, защото нямат намерение да му повярват.

– Какво искаш да кажеш, че непрекъснатото излагане на Словото прави зло, а не добро? Нима не трябва да се ходи на църква? – Пламен повдигна рамене в недоумение.

– Да, – заяви категорично Станко, – особено ако няма намерение да прилага в живота си това, което чува. Можем да сме свидетели на чудеса и да слушаме Истината, но ако не ги приемаме, сърцата ни могат да се закоравяват.

Пламен се замисли сериозно:

– Може би имаш право. Юда ходеше и говореше с Исус три години и половина. Слушаше го как проповядва. Видя възкресението на Лазар, слепи мъже да проглеждат, глухи да прочуват и въпреки всичко предаде Исус.

– Най- накрая ме разбра, – поклати глава Станко. – Предузнанието на Бога не променя отговорността на човека. За това не спирай да ходиш на църква, а отивай там с желанието да опознаеш Господа.

Валя цял ден. Ту роси, ту трещи и светкавици раздираха небето, но това не попречи на две момчета да се съберат заедно и да говорят…

Нека се приближим и да ги чуем сами.

Станко самоуверено говореше:

– Никой не може да ме изненада с твърдението, че има Божи съд, но честно казано много ме изненадва Неговата благодат.

– И аз не съм се съмнявал, че ще има Божи съд, – усмихна се Пламен. – Ето ти и доказателството. Светкавици над Содом, огън над Гомор. Чиста работа!

– Такъв вид дисциплиниране са разбира веднага, – махна неопределено с ръка Станко. – Логично е…. Но Божията благодат?

– Всичко друго, но не и това, – плесна с ръце Пламен. – Виж, Петър се отрече от Христос, преди да проповядва за Него. Разбойникът разпънат на кръста до Исус, обречен да отиде в ада, за миг усмихнат заминава за небето.

– Намери ми един, който е дошъл при Бога да търси благодат и не я е получил? – Станко предизвикателно погледна приятеля си.

Пламен тръсна глава и добави:

– Бог дава много повече благодат, отколкото можем да си представим.

– Хайде да не разводняваме истината, – сбърчи нос Станко. – Най-малко искам да компрометирам Евангелието, но едно съм сигурен в едно, че когато стигнем на небето ще бъдем изненадани …

– От какво? – прекъсна го в недоумение Пламен, гледайки пламналото му лице.

– Че там ще видим някои хора, – отговори Станко.

– Някои от тях пък могат да се изненадат, че виждат нас там, – ухили се Пламен.