Пламен бе очарова да наблюдава как планинските кози скачат от нещо, което приличаше на отвесни скали, към почти незабележими опори в планината.

Бяла коза изглеждаше като петънце на фона на планината, но той не сваляше очи от нея.

– Какви прекрасни създания, – възкликна Пламен. – Те правят тези страховити движения да изглеждат като нещо необичайно, но въпреки всичко изпълнени с опасности и смъртоносни проломи.

Той се почеса по главата, замисли се, а след това продължи:

– Една малка грешка и козата ще се потопи в смъртта си на няколко стотин метра на дъното. Чистата ѝ увереност и умение предотвратяват това.

Когато поканим Бог в ежедневната си разходка, Той може да ни помогне да се ориентираме в капаните на нашето пътуване. Има много такива, с които можем да се сблъскаме в живота, но с мъдрия съвет от Господа сме способни да преминем от една здрава опора към друга.

Не искаме да се озовем в беда поради лоши решения и най-добрият начин да избегнем това е да търсим Божието напътствие във всички наши решения.

Когато Го търсим, не само в големи ситуации в живота си, но и във всяко решение, било голямо или малко, ние сме по-добре подготвени да растем.

Поканете Бог да ви даде мъдрост във всяка ситуация и ще постигнете по-голям успех в живота си.

Калин бе развълнуван и притича до баща си. Дръпна го за ръкава и попита:

– Татко защо мостовете не се срутват? А покривите на къщите?

Баща му се усмихна:

– Защото имат подпори. Те ги правят здрави и за това стоят прави.

– А как избират, тези как ги каза, ….. подпори?

Бащата обясни:

– Не всяка подпора би свършила работа. Ако тя не е достатъчно силна, а стара и износена, то мостът ще се огъне и ще се срути. А знаеш ли, че и ние хората имаме нужда се нуждаем от такава опора?

– Коя е тази опора? – очите на Калин се ококореха.

– За едни това са парите, за други славата, постиженията, дори вярата в себе си, но хората се нуждаят не от каква да е подпора, а от истинската.

– Коя е правилната? – попита нетърпеливо Калин.

– Това е Бог. Доверим ли се на Него, посветим ли Му се и Го следваме, Той ще върви до нас и ще ни подкрепя, когато можем да паднем, – отговори бащата.

Момчил сумтеше и мърмореше недоволно:

– Вече на нищо не вярвам.

– Чакай, поспри! – скастри го Недю. – Когато сядаш на стол, ти вярваш, че той ще те издържи. Сядаш в колата си, завърташ ключа и вярваш, че ще запали. Отиваш в магазина и вярваш, че все още има стока по рафтовете…… Уверени сме, че тези неща продължават да съществуват поради опита, който сме придобили.

– Ами ако стола се счупи, – присви очи Момчил, – колата не запали и продуктите в магазина внезапно изчезнат? Тогава надеждата и очакванията ни умират заедно с вярата и сигурността в тези неща.

– Вярата ни може да бъде стабилна и сигурна, защото Божият характер остава твърд, непоклатим и неизменен. Той е същият вчера, днес, ще бъде същият и утре. Когато възлагаме надеждата си на Него, вярата ни също ще остане, сигурна в Неговата неизменна истина и обещания.

Момчил само вдигна рамене и завъртя глава.

Недю не искаше да спре до тук, той продължи още по-силно да наковава:

– Надеждата в Бога е опора на нашата вяра. Системата ни от убеждения регулират нашите емоции.

– Такааа, – въздъхна дълбоко Момчил, – ако искаме да сме емоционално стабилни и сигурни, какво правим?

– Тогава вярата ни трябва да е в Някой, Който също е стабилен и сигурен…..

– Обикновено аз търся сигурност в себе си, – прекъсна го Момчил.

– Усилията ни да се справим с живота сами, ни дава илюзията за контрол, но тя е фалшива и в крайна сметка ще се провалим, – настоя на своето Недю.

– Моята надежда вече е угаснала, – категорично заяви Момчил.

– Защото си я вложил в погрешните неща или в неправилните хора….

– Е, и? – попита иронично Момчил.

– Надеждата не води към разочарование, – плесна с ръце Недю. – За това трябва да уповаваме и да се доверяваме на неизменния характер на Бога, а не на себе си или на определени резултати.

Момчил се усмихна предизвикателно, а Недю още повече настъпи педала на газта:

– Единствено надеждата в Бога, ще ни помогне да продължим напред, когато животът ни се разпадне. Само Той е верен и заслужава доверие. Надеждата в Него никога няма да ни разочарова.

Момчил нехайно махна с ръка, а Недю го предизвика:

– Ще възложиш ли надеждата си на неизменния характер на Бога или ще се опираш на собствените си сили и очаквания?

– Бла, бла …. Бог, – изсмя се Момчил. – Нали Той знае какво желая и искам, защо не го направи?

– Защото не си се обърнал към Него за помощ.

Животът бе стиснал здраво в клещите си Тодор. Притискаха го срокове в работата му. Програмата му бе изключително натоварена.

И здравето му от всичко това започна да се влошава. Световните събития и тези в страната предизвикваха само разочарования.

На всичко отгоре Тодор не издържаше на моралните изкушения и се проваляше. Децата му водеха разюзден живот.

И като капак на всичко почина баща му, който бе негова опора, вдъхновение и подкрепа в трудни моменти.

Това бяха непосилни времена за Тодор.

Той крачеше нервно из стаята си, разрошвайки с ръце косите си.

– Какво да правя? Как да се измъкна от тази дълбока яма.

Баща му в такива моменти казваше:

– Подобно на топлината и парата на тенджера под налягане, използвани за омекване на храната, горещината в трудни времена и налягането на греха могат да бъдат инструменти на Господа, за да разнежи сърцата ни, вместо да ги закоравява. За това Го хвалим, именно за Неговата любов и грижа към нас и не се страхуваме да Му се доверим.

– Бях забравил тези му думи, – тъжно се усмихна Тодор. – Трябва да започна да се покланям и хваля Бога, особена сега, в тези часове и дни, когато съм тъжен и отчаян.

И той запя. Сърцето му се успокой и в душата му настъпи мир.

Божият начин да се свърже с нас е чрез благодат и любов. Каква утеха е това за едно претоварено сърце.

С натежала душа ние ​​следваме Духа, Който ни води към Скалата за убежище, Исус Христос.

Това бе една мъчителна вечер за Милен. Съпругата му Галя многократно изпращаше своя герой Марио да пада в една и съща яма пълна с лава.

Всекидневната се превърна в бойно поле. Пронизителен вик и разочарование изпълваха стаята.

Милен бе безкрайно толерантен. Той едва сдържаше напрежението, натрупало се вследствие на желанието да извика:

– Само скочи малко наляво.

Вместо това той стана опора, осигуряваща безмълвно рамо, на което да поплаче обезумялата му съпруга.

Стаята се тресеше от сърцераздирателните викове на Марио, който умираше в огнената лава отново и отново.

Съседите непрекъснато чуваха:

– Game Over, – макар и доста слабо, достигащо до тях през стената.

Милен наблюдаваше съпругата си и се питаше:

– Възможно ли е да се намери цел или смисъл в един продължителен цикъл от виртуална смърт в лавата?

Най-накрая Галя успя и Марио невредим прескочи ямата.

В стаята се чуваха ликуващи възгласи и плач от радост.

Е, може би това ще наречем издръжливост. Вероятно тя би била вдъхновение за съпрузите, които гледат как съпругите им ужасно играят видео игри.