Живял някога в света един малък човек. Още от детството си той обичал празниците и чудесата. Когато бил дете пишел на Дядо Мраз за съкровените си желания. Мечтите на малкия човек се сбъдвали и всяка година той измислял нови желания за приказния старец.

Минало време и малкият човек пораснал. Разбрал, че Дядо Мраз не съществува и достигнал до извода: За това не всички мечти се сбъдват.

На мястото на изгубеното убеждение, дошла нова вяра и малкият човек продължил да очаква чудеса.

Трябва да подчертаем, че на него му провървяло. Около малкия човек имало любящи и грижовни хора, които се стремели да му дадат радост и усмивки. Но за съжаление, според него, те не можели да правят чудеса.

И със всяка изминала година малкият човек все повече и повече се разочаровал.

В същото време завършил университета с отличен успех, по-бързо от своите съкурсници получил желаната длъжност, скоро бил оценен и повишен.

Той можел да си купи какъвто иска автомобил, за разлика от връстниците си, които не можели да си позволят това.

Срещал прекрасно момиче, което отговорило на чувствата му. Тя го обичала, обграждала го с топлина и нежност. Заедно посетили не една страна, срещали залези и изгреви на брега на морето.

Скоро момичето станала негова жена и тя го дарила с две прекрасни деца. И малкият човек се смирил със своя живот, но на всеки празник, бил той Нова година или рожден ден, той неизменно очаквал чудо.

Така се случило и през тази Нова година. Малкият човек щателно наблюдаваше дома си и всяко движение в непосредствена близост до къщата си или вътре в самия него, но нищо загадъчно и удивително не се случило. Негодуванието и гневът на малкия човек растели.

Така той живял със семейството си няколко години, но жена му не издържала на постоянното му недоволство и си тръгнала. Децата взела със себе си.

Малкият човек срещал много жени, но никоя не могла да се задържи край него, измисляйки  за него постоянни радости. На работата скоро бил заменен от по-млади и активни младежи, а своята старост той провел в компанията колекция от машини.

Когато дошъл водачът му към отвъдното, единственото, което вълнувало малкият човек било:

– Защо не стават чудеса?

Водачът погледнал малкият човек с укор и му отговорил:

– Те ставаха, но ти не ги забелязваше.

– Тогава за какво са нужни, щом аз не съм ги виждал? Те са били предназначени за мен, следователно аз е трябвало да ги виждам! – възмутил се малкият човек.

– Чудесата са прекрасни с това, че с когото и да се случат, той им се радва от все сърце. В твоя живот е имаше много чудеса. Ти можеше да избереш каквато работа искаш и да достигнеш в нея успех. Със своите дела си принесъл не малка полза за хората. Ти можа да видиш много страни и да се запознаеш с хора, които живеят различно от теб. Срещна истинската си любов и ти се родиха прекрасни деца.

– Нима това са чудеса? – възкликнал малкия човек. – Хората правят ли чудеса?

– Ти изгуби живота си в очакване, вместо да разбереш какво е това чудо и да се научиш самият ти да го създаваш. Близо до теб имаше много хора, които умееха да правят това, – казал в заключение водачът му и отказал да отговаря на другите му въпроси.

Малкият човек се успокоил и го последвал. Той си спомнил картонената машина, която му подарило неговото семейство на отдавна отминала Нова година и съпругата му, която всичко разбирала. Тя учила децата си да не чакат, а сами да правят чудеса.

Ангелина седя цяла вечер, очаквайки съпругът си да се прибере. Бе готова да се разплаче, когато чу да се хлопва външната врата. Тя едва успя да се съвземе, преди Васко да влезе в стаята.

– Защо още не си си легнала? – попита Васко изненадан. – Дима прибра ли се?

– Тя си легна отдавна, – каза Ангелина и погледна към стенния часовник над камина, който показваше единадесет. – Започнах да се безпокоя за теб.

– Не ти ли съобщиха от офиса? – Васко уморено се строполи на стола. – Бях при Меги и Дани.

– Предположих, – каза много тихо Ангелина.

– Дани го нямаше. Беше отишъл на лекар. Надявам се да не е нещо сериозно. Меги беше притеснена, за това останах малко с нея.

Ангелина стоеше с наведена глава и усещаше как кръвта нахлува в лицето ѝ.

„Така значи, последните пет часа е прекарал с Меги“, – помисли си Ангелина.

Въпреки безпокойството си, тя се опита да говори спокойно:

– Останал си май повечко там?

– Да, постоях. Разходихме се до пристанището, после тя ме покани на вечеря. И добре ме нагости. След това седнахме край камината и си поговорихме.

Тонът на Васко, с който разказваше всичко това, бе безличен и незаинтересован, но за Ангелина това бе хвърляне на прах в очите. И тя пламна.

От известно време Ангелина подозираше, че чувствата на Васко към Меги минаваха всяка граница и мярка.

Още първия път, когато Меги се появи у тях, Васко проявяваше към нея прекомерна нежност. При всички случаи вземаше нейната страна. Подаряваше и разни неща, глезеше я.

„Сега отиде твърде далече, – помисли си Ангелина. – Да бъде при нея пет часа. Сами цяла вечер. А аз тук седя сама и го чакам …“

Ангелина бе решила да му вдигне сериозен скандал. Искаше да сложи край на всичко това.

Но когато вдигна поглед, Васко я гледаше уморено и смирено, и тя се отказа …

Всичко, което си бе мислила преди малко ѝ се стори глупаво и безсмислено.

Катя и Минчев дълго мълчаха.Години наред Минчев бе живял без истинска любов в семейството си.

Поради младежкият си егоизъм, фантазьорство и самонадеяност, дъщеря му Даря малко се интересуваше от него.

Тя бе лекомислена и коравосърдечна, нещо характерно за новото поколение. Беше готова да го понася, стига да ѝ плаща разноските в училището, където с такива като нея си губеше времето, под предлог, че изучава изкуство.

Същото беше и със съпругата му Ана. Отношенията им бяха почтени, но студени. Минчев ненавиждаше мъжете, които се оплакват, че са недооценени и неразбрани. Той осъзнаваше недостатъците си и бе направил всичко, за да поддържа добри и приятелски отношения с Ана.

Но едва сега осъзнаваше, колко безжизнен, апатичен и безчувствен бе брака му. Много бързо му се бяха изпарили младежките илюзии за любовта.

Бракът за Ана отдавна бе станал не някакво изпитание, а безкрайна досада. Заедно с охлаждането помежду им у нея се увеличи егоизма ѝ.

Минчев често трябваше да търпи капризите ѝ, нейните оплаквания и цупения. Тя имаше вятърничави идеи, често ѝ липсваше всякаква логика. Ана не се интересуваше от работата на съпруга си. Избухванията и неоправдания ѝ гняв опъваха, както нейните така и неговите нерви.

„Колко различна е – си мислеше Минчев – тази млада жена“.

Катя седеше край огъня, спокойно отпуснала ръце. Тя предлагаше сърдечност и очакваше да ѝ отвърнат със същото. В нея се долавяше отзивчивост и разбирателство.

Минчев напоследък имаше неприятности в работата си и искаше да поговори с някого за това, но да говори с Ана беше невъзможно.

Той усещаше, че това влечение към Катя е  мекушавост и слабост в характера му, но не можеше да го подтисне. В него имаше копнеж за нежност и равновесие, което можеше да намери у Катя. Това бяха неща, които му липсваха толкова много.

Но Минчев знаеше едно, той бе честен човек и не би злоупотребил с доверието нито на Катя, нито на Ана. Въпреки че нещата бяха толкова непоносими за него …..

В живота си понякога срещаме и жестокост.

Това лято ми подариха красиви розови цветя. Попитах:

– Какви са тези цветя?

Отговориха ми следното:
– Това са планински цветя. Те растат на скалите и около тях никъде не се вижда земя.

Тогава си спомних за Божиите цветя, растящи на камениста почва.

Помислих си, че Бог проявява изключително голяма нежност към такива цветята, които растат на скалиста почва, на трудно място.

Изпитанията в нашия живот са предназначени за изграждане, а не да ни унищожат. Несполуката може да навреди на работата на човека, но ще допринесе за промяна на характера му.

Удар нанесен външно на човек, може да се окаже благословение за неговата същност.

Ако Бог ни изпраща и допуска незгоди в живота ни, бъдете уверени, че истинската опасност, истинското нещастие е, когато можем да загубим, ако се отклоним или се възмутим.

Бог изгражда Своите най-добри войни високо в планината, където има голяма скръб и утеснения.

Лицето на Елена пребледня още повече. Тя стисна юмруци, когато поредния спазъм премина през тялото ѝ.

Елена протегна треперещата си ръка към сина си и леко го погали по бузата.

– Щом трябва да заминеш, – каза много тихо Елена, – искам да ти кажа нещо преди да тръгнеш.

Тя погледна Румен в очите. Той усещаше как с погледа си майка му прониква и в най-скритите кътчета на душата му.

– Ако се случи да умра, преди да се върнеш, – прошепна Елена, – знай, че отиването ти не е било напразно и не се обвинявай за нищо.

Румен извърна лице, за да не види майка му сълзите в очите му.

– И още нещо, сине. Не знам много неща, но в живота си съм научила едно, че всеки човек носи в себе си покварата на змията и нежността на гълъба.

Румен махна косите си от очите и каза:

– Че в мен има змия е вярно. Доста глупости извърших без да мисля за последствията. Но никога няма да повярвам, че в теб има змия. Никога.

Елена тежко въздъхна.

– Добре ще ти го обясня по друг начин. Много легенди и митове съм ти разказвала. Ти обичаш най-много гръцките нали?

Румен кимна с глава.

– Помниш ли онова момиче Психея? – попита Елена.

Румен отново кимна с глава и я погледна озадачен.

– Гръцката дума психея има два смисъла, – започна да обяснява Елена. – Тя означава пеперуда, но има значение и за душа.

– Не разбирам, – тръсна глава Румен.

– Пеперудата е майсторка в преобразяването, сине. Може да се превърне от червей в най-прекрасното създание на природата. Душата също може.

Румен преглътна с усилие.

– Съжалявам, майко, аз съм виновен за всичко.

– Не съжалявай, сине, нещата ще се оправят. Обичам те и вярвам в теб.

Румен се наведе и целуна майка си по челото, а тя му се усмихна.