Надя извърна глава за да не гледа лицето му. Изведнъж се разтрепери. Видя жена с нейните черти, която лежеше върху мраморно легло от облаци.

– Позна ли се? – попита весело Милан.

Надя кръстоса треперещите си ръце пред гърдите. Приликата беше изненадваща. Тайната на нейната душа бе ясно разкрита в каменните черти.

Надя гледаше като омагьосана каменната си близначка. Милан беше пресъздал душата ѝ, бе разголил същността ѝ, като бе проникнал в най-тайните ѝ кътчета.

Какво ли изпитваше към нея, щом бе съумял така дълбоко да проникне в човешката ѝ същност.

– Аз те обичам, – каза тихо Милан и я хвана за ръката. – Никога не съм обичал друга жената така до сега. Трудно ми беше да го призная дори пред себе си. Исках да те забравя, но щом те видях, разбрах, че не мога да те изтръгна от сърцето си.

Надя можеше да си тръгне, но не го направи. Трябваше да му забрани да ѝ говори така, но вместо това тя го слушаше. Тялото ѝ трепереше. Цялата бе изпълнена със страх.

Надя беше объркана и замаяна. Не разбираше нито една негова дума, но същевременно улавяше всеки нюанс на обяснението му в любов.

Милан говори продължително, без да я притеснява. Гласът му беше изпълнен с топлина, нежност и страст, които бяха смесени с тъга и примирение.

Изведнъж Милан се озова на колене пред нея.

– Обичам те с цялото си същество. Дори и да ме мразиш, няма да престана да те обичам.

Милан я привлече към себе си, прегърна я и целуна устните ѝ. Надя искаше да крещи, да се отбранява, да го отблъсне, но видя насълзените му очи.

Внезапно в тялото ѝ нахлу желанието, което я бе преследвало с години. Това беше копнеж към всичко и същевременно към нищо. Надя усещаше безпокойство и зараждаща се несигурност.

И тогава тя разбра. В този миг щеше да намери отговор на желанието си, което отдавна пламтеше в тялото ѝ. Беше безсмислено да се противи.

В нея кънтеше предупреждаващо: „Не, не! Спри!“ …..

Ръцете ѝ се разтвориха и тя го притисна до себе си. Устните им се сляха.

Когато се пробудиха от целувката, отзвукът от страстта им кънтеше като ехо на  Божия глас, който викаше децата си в райската градина. Те бяха като Адам и Ева. Погледнаха се и разбраха, че са голи …..

Няма я вече баба Димка. Тя бе известна със своята доброта и човеколюбие. Това бе компенсация за злата ѝ участ.

Бай Димитър се бе върнал назад в спомените си и разказваше за нея:

– Падна и навехна крака си като младо момиче. Уж нищо и никакво падане, но окуця за цял живот.

– Тогава не са ли я водили на лекар, да ѝ оправи крака? – попита младия Благой.

– Нямаше кой да я заведе, – с тъга каза бай Димитър. – Младо, хубаво момиче, работливо и пъргаво, но на остана стара мома, без свой дом и семейство, но имаше широко сърце и душа.

– Този дефект на десния ѝ крак се бе превърнал в ужас, – спомни си и леля Дафинка. – Сковаваше се цялата и дясна половина. Болките ѝ от ден на ден се увеличаваха и трудно се движеше. Дори бастуна не помагаше. Правеше няколко стъпки и спираше.

– Като готвачка бе ненадмината, – продължи бай Димитър. – Нейните гозби бяха ненадминати. Който ги е опитал, все пита за тях.

– Връстничките ѝ по-младите невести все я търсеха за съвет и помощ в готварството, – каза баба Гана. – И аз съм ходила при нея, да ми помага. Никого не връщаше, споделяше всичко, което знаеше и бе научила.

– Почти отгледа Гена, – каза жената на Манол. – Аз по цял ден бях на къра, а тя се грижеше за дъщеря ми, като майка. Не зачиташе предразсъдъците и назадничавите разбирания. Първа проявяваше внимание и нежност към обърканите невести след женитбата. Винаги намираше с какво да ни окуражи и подпомогне.

– Момчетата възприемаше като синове и внуци, – засмя се Горан. – Това, което живота ѝ бе отнел, тя си го допълваше като дружеше с децата. Когато и да идехме при нея все ни даваше по нещо – прясно сирене, масло, яйца, кисело мляко. Никога не пропускаше рождените ни дни. Куцук куцук, ще потропа на портата ще прегърне рожденика, а в шепата му ще мушне понякога банкнота, която може би е преполовила и без това малката ѝ пенсийка.

– Златна беше нашата баба Димка, – каза Златан и едва не се разплака. – При нея всичко имаше и добра дума, и съвет, и да ни почерпи…..

На погребението ѝ дойде цялото село – млади и стари, мъже и жени, най-много бяха деца. Беше голяма жега, но всичко живо изкачи голия рид, за да изпрати баба Димка до вечното ѝ жилище.

Това бе един почтен и достоен човешки живот……

На улицата властва все още зимата. Студ, сняг и леден вятър. Това са последноте опити на леденото царство да отвоюва позиции, но атмосферата  наоколо неуловимо се изменя .
– За какво говориш, мразът все още се усеща?!
– Иди по улиците, влез в кафенетата и навсякъде ще видиш влюбени двойки, който не забелязват околните, вперили очи един в друг.
Усещаш нещо трогателно в това как се гледат, как се докосват и мълчат, но се разбират.
Тук не са нужни думи, в случая биха изглеждали безжизнени и празни, за да изразят нежността, които двамата изпитват един към друг. Тук разумът не действа, това е неуловимо и приказно …
Удивително е, щастието на тези двама, в уединението им, сред човешкия океан. Светът бушива, беснее и безвъзвратно се променя. Земетресения, катаклизми, политически вълнения, …. завърта се спиралата на времето и се извива.
Но за всяка двойка влюбени това няма значение, времето за тях е спряло. Те сега се като Ромео и Жулиета. Тяхната любов не е помрачена от жизнения опит, болката от предателство, грешките и така наречения „здрав разум“.
Те не знаят, но може би в бъдеще ще узнаят, че любовта се изгражда и расте с годините, а не умира с мимолетното желание.
Гледаме ги и се връщаме към … нещо отдавна отминало.
– Обичайте се, наслаждавайте се на момента, в който сте заедно и не мислете за нищо друго. Любовта е ценен дар и не трябва да се пропилява.

Слънцето се опитваше да се усмихне, но лъчите му не се усещаха. Хората загърнати в палта, якета и шуби бързаха към място, където можеха малко да се постоплят. Една малка пенсионерска група от мъже този път бяха намерили подслон на сбирката си в сладкарницата.

– В нашата страна промиват мозъците ни, – каза Горан. – И знаете ли как го правят?

– Постоянно ти говорят едно и също, – обади се Станой. – И то не направо, а само чрез рекламите: „Хубаво е да имаш нова кола, къща, повече пари, да притежаваш повече предмети“.

– И защо трябва всички да мислят така? – попита Лальо.

– Съзнанието на съвремения човек е така размътено, че е загубил представа, кое е важно и кое не, – обясни Радой.

– Навсякъде хората са готови да налапат нещо ново, а кола, я някоя нова техника, – намеси се и Захари. – А после се хвалят: „Виж какво имам?“

– Тези хора са жадни за обич, – поклати глава Горан, – но използват какви ли не заместители. Прегръщат материалните неща и очакват да се почувстват по-добре.

– Не може материалните неща да заместят любовта, нежността, добротата или приятелството, – с тъга каза Лальо. – Парите и власта не могат да заместят всичко това.

Горан въздъхна дълбоко:

– Ние често объркваме нещата, които искаме с тези, от които се нуждаем и за това не сме удовлетворени.

– Удовлетворение могат да ти донесат други неща, като например, да отделиш малко време за някой, да му обърнеш внимание, – каза Захари.

– Да се раздаваш за другите, – плесна с ръце Станой, – това те прави жив. Например ако видиш някой, че е тъжен и го накараш да се засмее, нима няма се почувстваш удовлетворен?

– Ако не завиждаш, не желаеш  това, което принадлежи на друг, – каза Захари, – можеш истински да обичаш хората, а това, което получиш в замяна ще те удиви.

Те бяха възрастни хора, но знаеха, кое е ценно в живота и искаха да го предадат на следващото поколение, но имаше ли кой да ги чуе?

Много често чуваме за караници и кавги между децата в някое семейството. Нека си припомним историите за Ромул и Рем, Каин и Авел …..
За да избегнем тези кофликти се стремим да накараме децата си да се обичат и да си помагат. Но как постъпваме?
При недоразумение при децата казваме: „Тя е твоя сестра, ти трябва да я обичаш“, „Нима не обичаш брат си?“ или „Братята не се бият, а се обичат“.
И веднага след като те чуят подобни изказвания, веднага ще се постарават да направят точно обратното: ще се карат и бият. Или ще демонстрират, това, което искате, обучавайки се на лицемерие и умение да лъжат, за да изглеждат добри и послушни пред вас.
А причината за това е, че децата имат право на различни чувства.
И ако те не могат да се справят с конфликта, то в тях клокочи гняв, заради извършена несправедливост спрямо тях и той естесвено излиза навън. За това на повърхността съвсем не „избликват“ нежност и любов. Те са обидени и желаят да се възтанови справедливостта.
Наместа на възрастните в конфликта, с цел да възстановят мир и любов между сбилите се, още от самото начало е провалена. Даже е вредна. Изискването децата да изразяват чувства, които в момента изобщо не изпитват, обезценява любовта и я прави нещо малко и незначително.
Любовта е нежно чувство, която се подхранва от щастливите мигове, когато се прави нещо заедно, а също и от грижата, и добротата проявена един към друг. Но тя се убива със заповедта от родителя: „Обичай!“
Никак не е лесно да обичаш брат си или сестра си, такава любов не идва изведнъж. Тя много се различава от любовта към родителите, бабите и дядовците.
А чувството за вина: „Аз трябва да ги обичам, но чувствам съвсем друго“ е способно да създаде много беди при самооценката на детето. Искате ли това да се случи с вашите деца?