Снегът не бързаше да си отиде. По обяд слънцето се опитваше да затопли въздуха, но имаше и резултата, капчуците започваха своята монотонна песен. Лошото бе, че минеха ли се 2-3 часа, студът си казваше думата.

За Свилен и Юлиян това нямаше никакво значение. В студ, горещина или проливен дъжд те бяха вечно заедно. И да им се чуди човек, какво толкова намираха да си говорят толкова дълго време. Когато даден индивид иска да бъде с някого, става много изобретателен и намира всякакъв повод да се срещне с него и да си поговори.

Днес двамата се бяха сврели под голямата каменна стълба на бай Атанас. Там бе завет и студът почти не се усещаше, особено ако си облечен и обут добре.

– Спомняш ли си за Исав по-големият от двамата близнаци, които Ревека роди на Исаак? – попита Свилен приятеля си.

– Едва ли ще срещнеш по глупав човек от него, – засмя се Юлиян. – Да продадеш първородството си за една чиния леща?! Това е пълно безумие!

– Мисля си, – каза многозначително Свилен, – че ако Исав живееше днес, той би обичал кредитните карти.

– Едва ли би се поколебал дори за миг, да заложи бъдещето си, – махна възмутено с ръка Юлиян. – И то за какво? За възможността да вземе някоя дивотия, която днес му харесва.

– Докато може незабавно да вземе всичко, което желае в момента, той би бил доволен, – констатира Свилен.

– Неговият избор идва от интереса, както е случая с кредитните карти, – подчерта Юлиян.

– Но когато човек избере непосредственото пред значимото, резултата е плачевен, – поклати глава Свилен.

– А когато дойде време да се разплаща, сълзите ще бъдат ли приети като годни за това? – попита иронично Юлиян.

– Какъв е изводът? – Свилен погледна тържествуващо приятелят си.

– Мигновеното удовлетворение не трябва да се предпочита пред значимото. В противен случай, човек може да загуби всичко, – заключи Юлиян.

Двамата може щяха още дълго да разговарят, но тъмнината бе започнала да изтласква светлината на деня и се наместваше спокойно над малкия град. Двамата се разделиха и всеки тръгна към дома си с радостта, че утре ще бъдат пак заедно.

Христо Николов се бе загубил в пастирските си задължения. В един момент от живота си той бе станал говорител на многобройни телевизионни и радио служения. Движеше се непрестанно от една телевизионна  ангажираност към друга.

Освен това при ежедневната си работа в църквата трябваше да консултира членовете ѝ. Изискваше се присъствието му на дълго продължаващите събрания , за обсъждане на строителството на новото многофункционално съоръжение.

Разбира се , това всичко беше за прослава на Бога.

Ангажираността на Христо към работата му бе доказателство за Божието влияние в живота му.

Но се стигна до това положение, че всичко това започна да прилича по-скоро на производителност, а не придобиване на сила за действие.

Един ден Николов стигна до там, че влезе в кабинета си, а идеята да се помоли, да почете от Библията за свое собствено назидание, изобщо не дойде в главата му.

Погребан в работата си, Христо усети глас от дълбините на духа си:

– Изключи всичко това. Искам да се върнеш…..

Николов бе зашеметен. Той бе получил духовна оценка за своя живот. Вършеше Божията работа, но в действителност беше далече от Бога.

Христо разбра, че Бог го зовеше обратно към страстта, която провокира неговото служение.

Николов установи:

– Аз все още проповядвам добре. Хора се спасяват и църквата расте, И все пак моето „добро“, не е същото като това на Бога.

Опитът на Христо му напомни една отрезвяваща мисъл: „Ако говоря непознати и ангелски езици, имам дар пророчество или вяра, които могат да премества планини, даже да даря цялото си имущество на бедните и да предам тялото си на огъня – нищо не съм, щом нямам любов. Ако всичко това е направено по навик или проста формалност, а не от любов, от него няма никаква полза.

На практика в църквата му бяха склонни да отдават по-голямо значение на външните изяви в богослужението, а не на сърцето, от което идваха.

Христо си каза:

– Някои грешат като мислят, че по-бързите песни, скачането и силните възгласи ще доведат до по-продуктивно поклонение.

Той си спомни думите на Павел: „Толкоз ли сте несмислени, че, като почнахте в Духа, сега се усъвършенствувате в плът?“

И Николов взе решение за себе си, особено за работата си:

– Ще откажа да говоря в програмите по телевизията и радиото. Църковното консултиране ще възложа на някой по-квалифициран от мен. Строителството на новите съоръжения ще поверя на хора разбиращи и отговорни за това. Така ще имам повече време за молитва и общение с Господа.

Дълго крачи из кабинета си и продължи да изказва мислите си на глас:

– Първоначално бях призван да стана ученик на Исус. Следваше да бъда предан мъж и баща и чак след това да съм пастор, чийто дълг е да бъде духовно жив, за да може по-добре да подготви църквата, на която служи.

И накрая заключи:

– Служението ми трябва да бъде зависимо от истинските ми взаимоотношения с Бога.

Така Христо Николов се освободи от не стигащото му време и безпомощното си състояние в християнския си живот, което му помогна да работи за промяната не само на себе си, но и на другите.

Нощта притваряше уморените клепачи на отрудените люде. Само малкият Камен не искаше да си ляга. Момчето се прокрадна тихо до печката, където бе седнал дядо му и го помоли:

– Дядо, разкажи ми една приказка.

–  Пак ли не ти се спи? – засмя се старецът. – Добре ще ти разкажа, но след това веднага отиваш в леглото.

– Добре, – бързо се съгласи Камен и се намести удобно до дядо си.

–  Живеел някога един човек на име Иван. Навсякъде той носел съд с масло, – започна старецът.

– Защо му е било това масло? – бързо попита Камен.

–  Много бързаш, – смъмри го възрастния човек. – Седни и слушай по-нататък. …. Когато минавал покрай някоя врата, която скърцала, Иван изливал малко масло върху пантите ѝ, а ако трудно се отваряла, смазвал целия ѝ задвижващ механизъм.

– Какъв добър човек! – възкликна Камен.

– И така той се движел по пътя на живота, изглаждайки трудностите и облекчавайки движението на тези, които вървели след него. Хората казвали за него: „Кой Иван ли? Той е оригинален, странен и ненормален“.

– Толкова добро им е направил, – натъжи се Камен. – Защо са говорели така за него?

– Но Иван продължавал невъзмутимо да пълни съда си с масло, когато се изпразвали и смазвал всички затегнати места, които му попаднели в ръцете.

– Като порасна и аз ще правя като него, – не се сдържа Камен и се обади отново.

– Живеел и Мотьо. Той стискал зъби и се държал здраво за живота, който безжалостно трещял и се разпадал от ден на ден. Нищо не му се отдавало. Мотьо се нуждаел от смазване с масло за радост, нежност, внимание и любов. А ти имаш ли такъв съд с масло за да му помогнеш ? – попита старецът внука си.

– Нямам, но ще имам, – решително каза Камен.

– Бъди тогава готов да окажете помощ на подобните на Мотьо още от ранно утро. Така ще смекчиш предстоящите им тежки дни. Маслото окуражава обезсърчените, утешава отчаяните, за тях то има голямо значение.

– А ако срещна някой като този Мотьо и нямам още масло? – попита притеснено Камен.

– Внимавай, защото можеш да го срещнеш само един път. После пътищата ви ще се разделят и никога повече няма да го видиш.

– Непременно ще имам такова масло, –  заяви категорично Камен.

Дядото погали внука си по главата и добави:

– Маслото на милосърдието омекотява острите и твърди ръбове на много неволи и прави хората да стават много по-възприемчиви и податливи към изкупителната благодат на Спасителят.

Захладня и беше облачно, но това не попречи на Калин, Делян и Самуил, пастири на местни църкви да се срещнат и да поговорят за състоянието на църквите, за които отговаряха.

– Това, което управлява църква, , – започна Калин, – е от решаващо значение, защото влияе на всичко, което се прави в нея. В крайна сметка, то въздейства, както върху здравето, така и върху растежът в събранието.

–  Колкото и да обичаме да казваме, че Исус управлява църквата,  – засмя се Делян, – реалността е, че църквата е партньорство. Бог се радва на човешкото взаимодействие, но Той е в контрол на нещата.

– Малките църкви почти винаги се управляват или контролират от един човек, – отбеляза Самуил, –  Рядко това е здравословно, но почти винаги е пречка за растежа.

– Отговорността на пастора е да ръководи църквата, а не да я управлява, – наблегна Делян.

– Писанията ясно показват, че ролята на църковен водач е да подготви хората да вършат делото на служението,  – уточни Калин, – в което всеки действа според дарбата си.

– Църквите, задвижвани от една личност, обикновено са по-големи и по-ефективни при достигане до хората, – констатира Самуил.

– Това е така, защото църковният лидер действа като магнит, привличайки персонал, доброволци и нови хора в църквата, – вдигна рамене и разпери ръце Калин.

– Лошото е, че двигателят на растежа и лоялността в църквата се приписват на водещия лидер, а това е ахилесовата пета, – поклати глава Самуил.

– Никоя личност не трябва да се конкурира с тази на Христос в църквата, – заяви категорично Делян.

– Бог може да използва човек, за да води хората, но целта на лидера винаги трябва да бъде една, да насочва хората към Христос, – подчерта Калин.

– Църквите, които допускат доминирането на дневния ред, обикновено привличат подобни хора, които са заинтересовани от въпросната кауза, но не и от самото Евангелие, – изтъкна Самуил.

– Забелязали ли сте, че ако само малка част от църквата се разраства, а църквата като цяло изостава от ръста на населението,  църквата се борят просто да остане жива, – подчерта Делян.

– Мисля, че единният добър начин за ръководене на една църква е следния: Основната мисията, завещана ни от Христос, да задейства всичко, което се прави в нея, – отбеляза Калин.

– Съгласен съм,  – изтъкна Самуил, – че мисионерските църкви са най-добрите, защото истинската мисия на църквата е от 2000 години насам и ще издържи, докато Христос се яви отново. Ако това не ни мотивира, няма да имаме нищо.

Тримата мъже вървяха дълго по павираната пътека в парка и разменяха опит и мисли. Всеки от тях бе поверил сърцето си на Господа и се стараеше да опази това, което Бог му беше поверил и не само да го опази, но и да го разшири, следвайки правилните мотиви.

Млад мъж безупречно облечен влезе в стаята при пастор Кисьов. Той поздрави учтиво и се представи:

– Казвам се Стоян Бонев. Посещавах в „Master Business Administration“ лекциите при Айви Лий, един от основоположниците на модерните връзки с обществеността. Имам успех във финансовия свят. Живял съм в три страни, преди да навърша 30 години. Израснал съм в християнско семейство, но не съм разбирал християнството.

Бонев отскоро посещаваше църквата, където проповядваше Димо Кисьов. Младият мъж бе проявил интерес към проповядването и дейността на църквата, затова сега при срещата си с пастира заяви:

– Готов съм да приема Евангелието, но имам нещо, което ми пречи за това.

– Разкажете ми за тази пречка, – предложи Димо.

– Казвате в проповедите си, че ако не вярваме в Христос, – намести се добре Бонев на стола, – ние сме изгубени и осъдени. Съжалявам, но не мога да приема това.

– Защо? – попита Кисьов.

– Работя с някои добри и съвестни хора, които са мюсюлмани, евреи, агностици, общо казано нехристияни. Не мога да повярвам, че те ще отидат в ада просто защото не вярват в Исус. Всъщност не мога да съгласувам идея за ада с един любящ Бог, дори и да е свят. Как Бог, който изпраща хората да страдат вечно. може да бъде любящ?

– Откривам, – започна спокойно Кисьов, – че проповядването ми на „тежки“ доктрини в рамките на християнската вяра, са ви довели до шок, поради изкореняването на всички ви приятни и удобни вярвания. Загубата на учението за ада и съда, и Божията святост нанася непоправими щети за разбирането на Божията благодат и любов, и нашето човешко достойнство. Тук съм да проповядвам не само добрите новини, но и лошите.

– Аз вярвам в Бога – каза Бонев – и разбирам моралните основи поставени от Него, но ….

– Грехът е робство. Не определям греха като просто нарушаване на правилата, но и да направим нещо опиращо се на крайните ни ценности и стойности, но далече от Бога. Тези „добри“ неща, които стават богове, ще ни поробват психически и духовно, ако ги допуснем до нас.

– Искате да кажете, че вярата ми не е стойностна? – сви вежди Бонев, готов да се разсърди.

– Вие всъщност сте религиозни, макар и да не го осъзнавате. Опитвате се да намерите спасение, като се покланяте на неща, които в крайна сметка ви контролират по един разрушителен начин. Робството е ужасът за поклонника му.

– Аз съм нов….. и вероятно не всичко съм разбрал добре, – каза примирено Бонев.

– Първо, грехът ни отделя от присъствието  на Бога, Който е източник на всяка радост, любов, мъдрост или добро нещо от всякакъв вид, – Кисьов започна да присвива пръстите на едната си ръка. – Второ, за да разберем ад, трябва да възприемаме греха като робство. Ние сме създадени, за да живеем за Бога, но вместо това живеем за развлеченията, работата и постиженията си или морала, които ни дават смисъл и стойност в живота. Така че всеки човек, религиозен или не, се покланя на нещо – идоли или какви да е псевдо-спасители, за да затвърди своята стойност.

Бонев бе вперил очи в Димо, слушаше внимателно и се опитваше да вникне в думите му.

– Всичко друго, на което се покланя човек, освен Бог, – продължи Кисьов, – ни поробва с вина, ако не успеем да постигнем нещо; гняв, ако изведнъж блокираме; страх, ако сме застрашени, …. Вината, гневът и страхът са като огън, който ни унищожават. Грехът се покланя на всичко друго освен на Исус – а заплатата за греха е робство на земята и смърт във вечността.

– Мисля, че с Христос всичко е наред, но вярвам, че един благочестив мюсюлманин или будист, дори и добър атеист със сигурност ще намери Бог. Но не съм съгласен,  че Бог ще изпрати човек в ада, само защото има неправилни убеждения, – вметна Бонев.

– Добрия човек смята, че за връзката му с Бога са достатъчни дела съобразени с определени изисквания, но добрите дела не са достатъчни, за да се открие Бога. Това става само чрез спасение по благодат.

– Хората, които знаят, че не са добри, могат да намерят Бога, а тези, които мислят, че са добри, не го търсят, – констатира Бонев.

– Тогава нехристияни, които имат строги морални ценности са изключени?! – възкликна Кисьов.

Бонев само вдигна рамене и разпери ръце.

– Евангелието е всеобхватно, То казва: „Няма значение кой сте или какво сте направили. Няма значение дали сте били пред портите на ада или не. Вие можете да бъдете приети и спасени, ако отдадете сърцето си на Христос.

– Трябва да помисля върху това, което казахте, – каза Бонев и тръгна към вратата.

– Заповядайте отново, ако има неща, които ви притесняват относно християнството, – вместо довиждане каза Кьосев.