Васко дойде на гости на дядо си. Когато влезе в двора, дядо му седеше край малко изкуствено езеро, в което волно плуваха доставящи наслада красиви риби.

– О, Васко, кога пристигна?! Добре дошъл! – зарадва се дядо Васил.

Лицето на момчето бе мрачно и подтисното.

– Какво се е случило с теб? – попита дядо Васил. – Изглеждаш ми отчаян и обезсърчен.

– Дядо, много съм объркан, – призна си Васко. – Всеки ден от живота ми по нищо не се различава от предишния. Дали е утро или вечер за мен няма никакво значение.

Старецът погледна съчувствено внука си и му каза:

– Много хора биха мечтали да бъдат на твое място. Имаш дом и всичко необходимо за живота си…. За какво мечтаеш?

– Първоначално исках да се науча да свиря на тамбура, нашите ме записаха в народния състав на училището и там усвоих този инструмент. После исках да рисувам красиви пейзажи и не само тях, но това което ми харесваше наоколо, постъпих в кръжок и сега картините ми са доста сполучливи. Исках да се науча да плувам, татко ми помогна да усвоя и това. А сега не знам за какво да мечтая.

Дядо Васил поклати глава и започна да поучава внука си:

– Човек, който няма мечта е като тези риби, които плуват в това малко езеро. За тях дните са едни и същи. Те не знаят що е радост и веселие.

Старецът замълча и удари с ръка по водата на езерото, а след това продължи:

– Ако няма смисъл живота ти, ще се скиташ безцелно. И когато дойде време да умреш, ще разбереш, че напразно си пропилял живота си. Трябва да имаш цел, Всяка крачка към мечтата ти, те изпълва с желание да я достигнеш.

– Всеки път, когато постигна дадена цел, трябва да си поставям нова ли? – попита Васко.

– Да, – кратко отговори дядо му. – Научи се да мечтаеш и да крачиш бодро към това, което трябва да постигнеш. Дори и да не се осъществи някоя твоя мечта, самия път, по който вървиш, за да я реализираш, те променя и изпълва с ентусиазъм.

Времето днес сякаш препускаше много бързо. На Делян още от сутринта му потръгна. Толкова много неща изведнъж му се струпаха на главата, а времето да отиде на църква наближаваше.

Въпреки всичко Делян успя да приключи с проблемите, неочаквано затруднили го тази сутрин, но вече закъсняваше за църква, независимо от това той тръгна натам.

Както забързано крачеше по пътя, Делян дочу, че го настига каруца. Изведнъж конят спря.

Делян помисли, че мъжът на капрата е пожелал да го вземе и затова му каза:

– Благодаря ви.

– Няма за какво да ми благодарите. Не спрях заради вас. Няма значение, качвайте се, ще ви откарам.

Делян седна и веднага завърза разговор със Зарко, човекът който му бе предложил да го откара. Размяната на мисли предприе доста интересна насока.

– Никой не е праведен на земята, – каза Делян. – Всички съгрешихме и не заслужаваме да се прославим от Бога. Наказанието за греха е смърт. Каквито и добри дела да извършим, те не могат да затъмнят и отменят кражбата, лъжата, прелюбодейството и т.н. Бог ни обича, затова промисли Исус да умре вместо нас на Кръста. А ние ако повярваме това със сърцето си и го изповядаме с устата си, ще получим дар – вечен живот.

Зарко замълча, а после сподели:

– В последно време съм доста притеснен за състоянието си. Много грехове съм извършил в живота си и като си спомня за тях, нещо ме гризе отвътре.

– Искаш ли да се помолим.

Зарко спря каруцата, наведе глава и се помоли:

– Боже, досега съм вършил много лоши неща. Днес научих какво е направил Синът Ти Исус Христос на Кръста за мен. Прости ми и стани Господар на живота ми…..

След молитвата Зарко се засмя и каза на Делян:

– Сега разбирам защо конят ми сам спря. Бог е искал да се покая и да стана Негов.

В живота нищо случайно не става. На това място е била Божията любов и милост.

Делян закъсняваше за църква, един кон спря внезапно на пътя, състоя се разговор с човек, чийто грехове бяха простени и той бе спасен.

Ако човек иска да се полюбува на природата, да пътешества и види чудни места, сега му е времето. Нищо, че е горещо. Лятото предлага възможност за отмора и изненадващи приключения.

Ина и Ема също се възползваха от топлия сезон и отидоха на излет в планината. Разходката си е разходка. Основният товар в раниците – храната изчезва по време на почивките, но има други интересни неща, които съпътстват излетите.

Това е време, когато човек може да общува по-дълго с приятели, да сподели мислите си и новите си идеи, неочаквани разсъждения върху току що прочетена книга или наболели проблеми  в този живот.

Двете приятелки нямаха нужда някой да ги подканя или стимулира към подобно „бърборене“. При тях то бе спонтанно и нямаше граници.

Какво ли вълнува тези две момичета днес? Нека се приближим и ги чуем.

– Прав е Юго, като казва, че най-голямото щастие е да знаеш, че си обичан, – каза Ина.

– Зигмунд Фройд твърди, че любовта е основната предпоставка за душевно здраве, – добави Ема.

– За съжаление, много хора са убедени, че никой не ги харесва и те са недостойни за любов – тъжно констатира Ина.

– Може би в детството си те непрекъснато са били критикувани и пренебрегвани, – предположи Ема.

– Или в семейството им е имало постоянни кавги, – започна да гадае Ина.

– Възможно е да са избрали грешните отговори на основните въпроси на съществуването си, което само е укрепило тяхното убеждение, че те не са достойни за любов, – заключи Ема.

– На такива хора бих казала: – Ина се изпъчи и зае ораторска поза – Няма значение по каква причина, твоите усещания са неправилни. Бог те обича. И ако се погледнеш през Неговите очи, ти ще започнеш да се отнасяш към себе си по съвсем друг начин.

– Бих добавила: – бързо реагира Ема – Ако Той не те обичаше, нима Христос би отишъл заради теб на кръста, да умре?

– В Библията много точно е казано, – наблегна Ина, – по това познаваме любовта Му, че Той даде живота си за нас.

– Тази истина би помогнала на много хора. Особено на тези, които се чувстват отхвърлени и ненужни, – въздъхна тъжно Ема.

Скоро слънцето щеше да се скрие зад баира, затова момичетата побързаха надолу по козята пътека. След около двайсет минути пристигаше автобусът, който щеше да ги отнесе у дома.

Утрото бе хладно, но прозорецът на Борис бе отворен. В стаята имаше разхвърляни тубички с боя, четки различен калибър и няколко недовършени картини, една от които бе още на статива.

Борис придърпа одеялото, зави се и се обърна на другата страна.

Изведнъж телефонът звъня:

– Харесах ваша картина, – каза мъжки глас със силен акцента. – Казва се „Натюрморт с нарове“. И струва три хиляди?

– Не, тридесет.

– Няма значение, за мен парите не са най-важното. Главното е, че харесах картината ви. Ще я поставя в кухнята си. Май трябва и подходяща рамка да ѝ купя?

– Мога да ви дам такава срещу заплащане.

След такова предизвикващо безпокойство начало на разговора Борис очакваше някакъв мръсен номер.

– Гоче, с кого разговаряш? Пак ли някоя от твоите уличници? – Чу се писклив женски глас отдалече, настроен доста недружелюбно.

Борис си представи чернокоса фурия препасана с престилка и тиган в ръката.

– Съжалявам, трябва да отида в другата стая, тук само ми пречат…… Все пак искам да купя вашата картина. Но мога да платя само като ви прехвърля парите на карта, налични нямам. Мога сега да ви ги приведа, а утре ще ми дадете картината.

– По-добре да се срещнем, а пари можете да изтеглите от банкомата, – предложи Борис, като започна да се съмнява, че тук нещо не е наред.

– Не, аз не мога да тегля пари от банкомат. Ако искате ще ви платя три хиляди, но като ви ги прехвърля на картата ви. Кажете ми номера си.

– Нека това обсъдим като се срещнем. Какво ще кажете утре да се видим в центъра?

– Нима наистина не мога да ви прехвърля парите на карта? Вие имате ли такава?

– Не, – каза Борис, а в същото време си помисли: „Имам, но не бих ви я предоставил. Май нещо не е наред при вас!“

– Ааааа, – каза разочаровано мъжът. – Е, добре тогава, утре ще ви позвъня и ще се разберем.

Тайнственият купувач така и не се обади.

На Чако Надеев му предстоеше командировка. Това бе неочаквано пътешествие из страната, през което ученият щеше да сподели откритията си през последните 40 години.

Предстоящата среща с много хора го въодушевяваше, но и много притесняваше. Не знаеше дали ще може правилно да предаде идеите си на слушателите, а за него това бе много важно.

В един от градовете пристигна късно. Показаха му хотел, който външно бе с неповторим блясък и красота.

Портиерът му подаде ключа и той се отправи към стаята си.

Когато влезе забеляза, че стаята бе малка. В нея имаше легло, шкаф и баня.

– Всичко е много малко, – каза си Надеев, – но това няма значение.

Очакванията му бяха много по-големи, особено като видя фасадата на хотела, но реши да остави нещата така, без да търси сметка за нараненото си самочувствие.

В този град ученият се задържа цяла седмица. Хората бяха много заинтригувани от това, което им разказваше и всеки ден тълпите към читалището, където се събираха, се увеличаваше.

Чако забеляза, че персоналът на хотела го гледа много озадачено, но той нямаше време да разбере какво става, вън го чакаха хората, жадуващи за нови знания.

И така всичко продължи до края на седмицата, когато трябваше да напусне хотела.

В последния ден, той предаде ключа на портиера и го покани:

– Елате да видите, дали нещо не е откраднато или взето.

– Какво говорите, – усмихна се портиерът, – вие не сте такъв човек.

– Все пак ви моля, елате и проверете, докато не съм си тръгнал, – настоя Надеев. – Не искам после да има приказки зад гърба ми.

Когато се качиха в стаята, портиерът отвори шкафа и продължи напред.

Оказа се че ученият бе прекарал цяла седмица в преддверието на голям луксозен апартамент с панорамен изглед към града.

Когато разбра това, Надеев бе шокиран.

– Не знаехте ли? – попита учтиво портиерът.

„На мен и на ум не ми бе дошло, че това е само едно преддверие, – мислеше си Чако. – Та аз съм спал на шкафчето за обувки и си мислех, че това е легло. А шкафа не смеех да отворя, дори дрехите да си окача! Колко глупаво положение“.

Но Надеев само се усмихна на портиерът, а когато последният го остави, седна и заплака. Той съжаляваше за изгубената възможност да живее в комфорт.

Колко пъти всеки от нас е стоял в преддверието и не е посмял да отвори вратата към истинското, което е било приготвено за него.