В последно време Манол усещаше, че душата му е мъртва, но не знаеше със сигурност дали е така. Преди жена му да се разболее от рак, живота му бе по-ведър и по-ясен. Сега всичко му се струваше унило, мрачно и безинтересно.

Погледна детайла, от който бе почистил малка част. Той блестеше на ярката слънчева светлина.

Може би и душата му бе така зацапана и замърсена от скръбта. Мръсотията полепва бързо по всичко, както скръбта по душата.

„Как ли Бог изчиства и възстановява душата?“ – помисли си Манол.

Представи си как Божията ръка отнема тинята и сметта от душата му и тя засиява.

„Но аз съм вече стар, нима Бог ще се занимава с такъв старец като мен?“ – каза си Манол.

Той взе отново топче памук и продължи с почистването на детайла. Докато работеше си мислеше за Добрият пастир Исус, който се грижи овцете му да имат достатъчно вода и храна. Под Неговата ръка те винаги се чувстват в безопасност.

От какво се нуждаеше Манол? От съпруга? Не, никой не можеше да му замени неговата скъпа Маша.

– Щеше да ми бъде по-лесно, – въздъхна Манол, – ако някой само с малко памук и почистващ препарат можеше да ме поправи.

Работеше бавно и прецизно. Мислите му отново се отклониха към душата му. Ако тя трябваше да бъде подкрепена и възтановена, това можеше да направи само Исус. Манол разбираше, че сам не може да се справи с положението. От седмици се опитваше да излезе от депресията, но не се получаваше.

Той погледна ръцете си, беше много стар, струваше ли си някой да се заеме с „почистването“ му. Изведнъж трепна. Не бяха ли всички хора еднакво ценни за Исус?

Спомни си една от притчите в Библията, където пастирът търсел една загубена овца, въпреки, че имал още деветдесет и девет други. Малък лъч на надежда започна да се промъква във душата му.

За Манол нямаше значение как щеше да бъде „почистен“, само трябваше да вярва, че това ще се случи.

Спря да работи и погледна нагоре. Думите му заседнаха на гърлото. Сълзите рукнаха от очите му.

– Исусе, – прошепна Манол през сълзи, – моля те изчисти и подкрепи душата ми.

Вера бе стажантка в болницата. На рецепцията тя се запозна с Георгиев. Той беше професор по ботаника, живееше в един от хубавите квартали на столицата. Щастлив бе в брака си и имаше три деца.

Когато Георгиев се запозна с Вера бе на 72 години. Той умираше бавно и постепенно от рак на белия дроб.

Беше му приложена химиотерапия под авторитетното наблюдение на известен онколог.

Една нощ Георгиев попадна в реанимацията, защото през деня бе имал проблеми с дишането. Той трудно се движеше в отделението и просто бе припаднал.

Преди Вера да отиде при него, тя погледна тестовете му и рентгеновите снимки на белите му дробове. Забеляза, че той има двустранен ексудативен плеврит, последствие от рака на белите дробове. Това беше много лошо.

Вера влезе в стаята и видя измъчен и изтощен мъж. Тя го попита стандартно:

– Как се чувствате?

От отговора, който последва тя разбра, че той е славен човек. Побъбриха си малко за незначителни неща, след което Вера му каза:

– Течността в дробовете ви е от рака. Ние можем да я изтеглим чрез специални игли, но облекчението след тази процедура няма да продължи дълго. За съжаление ракът ви прогресира.

Когато разговаряше с него Вера се чувстваше странно леко. След като му съобщи диагнозата, тя реши преди да отиде при следващия пациент, да го попита:

– Вие разбирате ли тази диагноза и какви са прогнозите?

Той се усмихна и каза:

– Четох в Интернет, че при такава диагноза ми остава да живея няколко месеца, но онкологът настоя да продължа химиотерапията.

– А вие самият какво искате? – попита Вера.

Георгиев се умълча за няколко секунди. След това вдигна очи и погледна Вера. Тя видя как по лицето му се стичат сълзи.

– Аз изживях един прекрасен живот. Имам прекрасно семейство. Моите близки ме обичат и аз бих искал да бъда с тях в къщи – и той заплака, като хвана Вера за ръката. – Никой до сега, нито един път не ме е попитал какво искам. Моля ви, мога ли да си отида в къщи? Всичко, което искам е да си бъда у дома.

Вера беше шокирана. Провеждаха лечение, изпробваме един или друг метод, но никой не  бе попитал болния, какво той иска.

Георгиев съвсем не искаше да бъде в реанимацията, не желаеше тръбата в гърлото си, нито катетъра. Той знаеше, че болестта е неизлечима. И искаше да умре спокойно.

Вера успя да го изпрати в дома му, където му оказваха палиативни грижи.

Той почина две седмици по-късно, заобиколен от любимите си хора.

Вера бе доволна, че го е попитала какво точно иска. Така се стигна до вариант, който беше най-добър за останалите дни от живота му.

Когато Вера чу, че Георгиев е починал, тя почувства облекчение, че е могла да го избави от страданието му.

Виктор спря и се вгледа в следобедния пейзаж. Съсредоточи върху дишането си и проясни съзнанието си. Опита се да овладее емоциите си, но без особен успех.

Току-що бе преживял период, в който губеше разсъдъка си и действаше, воден единствено от чувствата си. Беше загубил контрол върху действията си. Съзнанието му се бе изолирало от реалността. Тези белязани с насилие мигове тревожно зачестяваха и продължаваха все по-дълго.

Те започнаха по време на мисията му в Афганистан. Тогава продължаваха само за част от секундата и се случваха на два-три месеца.

Той смяташе, че това му състояние се дължи на стреса от участието му в тази гадна война. В края на войната той губеше паметта си по цели дни. Понякога идваше в съзнание, но се намираше в други части на страната, без да знае как и защо се е озовал там. Пристъпите спряха, когато войната свърши.

Спомените за тези случаи избледняха. Но изведнъж се появиха отново. Безполезността на кариерата му стана очевидна, когато любимата му родина изчезна под вълните на новите промени. Краткотрайните загуби на паметта започнаха отново. Времетраенето и честотата им се увеличаваха непрекъснато.

По време на сляпата ярост на Виктор умираха хора. През последния месец се бе събудил от поредния епизод и бе видял, че четирима от подчинените му са загинали от неговата ръка.

Бяха наредени около масата за конференции и гърлата им бяха прерязани. Виктор не си спомняше да ги е убил. Нямаше представа как е успял да сломи съпротивата им, докато ги е ликвидирал. Четиримата бяха едри и яки мъже.

Съзнавайки, че току-що се е върнал от скритото насилие в съзнанието си, той се обърна, за да види дали неудържимата му ярост не е станала причина за още една смърт.

Гостът му бе слаб, млад учен в черни джинси и риза без вратовръзка. Теодор се бе втренчил във Виктор през дебелите стъкла на очилата си. В замъглените му очи се четеше недоумение и изненада от случилото се, на което току-що бе станал свидетел.

Виктор се зарадва, че вижда жив младия човек пред себе си.
Той застана пред младия мъж и заплашително скръсти мускулестите си ръце пред гърдите си. Гласът му беше спокоен и еднообразен, а бурните му чувства бяха временно овладени зад невъзмутимата му фасада.

– Поради некомпетентността на някои хора, задачата ти току-що стана много по-трудна.

Теодор не каза нищо. Седеше на ръба на креслото доста уплашен.

– Обади се моят човек – Виктор кимна по посока на строшения телефон. – Направени са два неуспешни опита да се спре неприятелят. Очаква се от другата страна да предприемат някакъв ход. Познавам ги много добре и знам, че единственият шанс срещу тях, е да избързаме с крайния срок. Трябва да си готов до 36 часа, в противен случай трябва да зарежем проекта.

– Не! – Гневът в гласа на Теодор изпъна хилавото му тяло.

Тесните му рамене се повдигнаха, той стана и неспокойно закрачи из стаята.

– Да или не, – засмя се злобно Виктор, – зависи от ситуацията и ответната реакция на тези отсреща.

Въпреки пристъпите и това, че не можеше да контролира съзнанието си, Виктор бе решил да унищожи веднъж и завинаги тези, които му бяха причинили това болезнено състояние и искаха да го унищожат.

Малка група от мъже бе наобиколила огнището и се грееше. Вечер, когато нощта захлупваше селото с черната си шапка, те се събираха на раздумка.

Марин извади носната си кърпичка от джоба и я разгъна. В средата ѝ се намираше почерняла кожена бучка.

– Парче от смок, – възкликна Данчо. – Защо го носиш в себе си?

– Това му е любимият талисман, – поясни Пенко.

– Това е ….. явно и неприкрито езичество, – изсъска отец Ириней.

Очите на Марин заблестяха.

– Как така, отче? – попита той с невинна физиономия.

– Това е непоносимо, – изкрещя свещеникът.

– А коя част от светите мощи на светецът в нашата църква са в олтара? – попита Марин.

Отец Ириней се навъси:

– Как смееш да сравняваш ……

– Казвали са ми, – намеси се Данчо, – че в нашият олтар е вградена частица от гръбначния стълб на светеца.

– Светотатство, – размаха ръце свещеникът. – Възмутен и съкрушен съм… Да сравняваш ….. – викна той готов да се разплаче.

– Налага се да сравнявам, – без притеснение отсече Марин. – Нали след литургия ядем тялото и пием кръвта на Христос.

Яростта пресуши сълзите на свещеника. При тези думи отец Ириней изду бузи и скочи на крака.

– Да не си посмял така да говориш за едно от тайнствата на Църквата.

Марин се приведе напред и попита:

– Искаш да кажеш, че тялото и кръвта, са само в главата ти? Че хлябът замества истинската плът? Ако е така разбирам те. В противен случай причастието щеше да бъде канибалско пиршество.

Устните на свещеникът станаха тъмно лилави, той се опита да извика, но от гърлото му излезе гъгниво гъргорене.

– Ерес! Това е ерес! Хлябът наистина се превръща в плът, а виното в кръв. Това изобщо не може да се сравни с яденето на човешко месо, – свещеникът размаха пръст. – Марине, страхувам се, че страшно си затънал. Ти прекрачи всякакви граници. Май трябва да изискам от теб специална изповед, за да те допусна обратно в църквата.

– Тогава се връщам към нашите си обичаи, – въодушевено и с ентусиазъм каза Марин. – За мен те са си добри. Видях колко струва твоята църква. Отдавна се съмнявах, в това което говореше. И защо вие свещениците пазите някакви си тайни?

– Добре, щом си решил да бъдеш езичник, върви да гориш в ада! – изкрещя отец Ириней.

– Ние не вярваме във вечния ад, забрави ли? – смирено напомни Марин.

– Вярваме в милосърдния ад, – добави Данчо.

– Тогава нищо не мога да направя за вас, – троснато каза свещеникът.

Отец Ириней вдигна ръце и затътри крака към вратата.

Още от самото начало Ирена бе усетила какво се задава. Новата учителка, чийто нос и уста изпъкваха остро напред като муцуна на чакал, бе получила информация от предишните учители за поведението на Ирена.

За това палаво момиче казваха: „Неуправляема, рязка, опърничава, своенравна, недисциплинирана, голям инат и е прекалено твърдоглава“.

След междучасието Ирена седна на чина си и се зае да рисува динозавър с широко отворена паст облечен в семплата рокля на Хитинова. Тя се увлече в изобразяването на зъбите, направи ги дълги, неравни и сивобели.

Ирена толкова много се бе въодушевила от рисуването си, че не забеляза как всичко край нея притихна.

Изведнъж Ирена усети напрегнатия поглед на Хитинова, която бе вторачила очи в рисунката ѝ, но тя демонстративно продължи да рисува.

Оформи сенките и последния зъб и се облегна назад с присвити очи, за да огледа творбата си. Листът отхвръкна нагоре, преди Ирена да успее да го хване.

В класа настана тишина.

– Остани след часовете, – каза спокойно Хитинова, в гласа ѝ нямаше злоба или предизвикателство.

Свърши и последният час. Всички се изнизаха покрай Ирена, като си шушукаха и усмихваха подигравателно. В главата ѝ се въртеше вихрушка от лоши предчувствия, но тя реши да не се страхува.

– Погледни ме, – каза Хитинова.

Ирена бавно вдигна поглед към учителката си и замря. Те бяха наситено сини, изпълнени с огорчение и страдание.

– Съжалявам, – каза Ирена.

Когато тези неискрени думи се откъснаха от устата ѝ, Ирена осъзна, че е постъпила ужасно глупаво. Тя се изчерви, ушите заглъхнаха, пръстите на ръцете ѝ изтръпнаха. Носът ѝ потече, а устата ѝ пресъхна. Тялото ѝ бе разкъсано от противоречиви мисли.

– Когато бях малка, – каза тихо учителката, – ми ставаше много обидно, когато ме подиграваха заради външността ми. Отдавна вече съм се примирила със своята ….. грозота и уродливост. Издадената челюст е наследствена болест в нашето семейство. Признавам, че понякога пак ме боли от някоя случайна подигравка или рисунка като твоята.

Ирена започна да мънка, но не успя да каже нищо, защото гърлото ѝ бе пресъхнало. Хитинова ѝ подаде кърпичката си, в нея се долавяше мирис на лавандула и невен.

– Съжалявам, – този път Ирена беше искрена. – Мога ли вече да си вървя?

– Не!

Ирена изпадна в недоумение. Нали беше казала, че съжалява, какво трябваше да направи още?

– Казах ти как се чувствам, – каза учителката – и очаквам повече да не ме нараняваш.

Погледите им се срещнаха. Устата на Ирена широко се отвори. От очите ѝ бликнаха сълзи. Странните чувства, които обзеха Ирена, я преобразиха.

– Никога повече няма да ви причиня болка, – каза Ирена, а от сърцето ѝ избликна състрадание.

След това без разрешение изхвръкна през вратата на класната стая и хукна надолу по стълбището. Когато стигна до пътя, тя усети, че нещо в нея се бе променило, старата Ирена бе умряла.