В залата беше мрачно. Светеха само няколко лампи, които пропускаха оскъдна светлина. Бяха го хванали преди два часа. Вързаха му ръцете и очите и  с кола го бяха докарали до тук.

Орлин беше спокоен въпреки усещащото се напрежение в пазачите му.

Изведнъж голямата желязна врата пред него се отвори и влезе някаква дребна фигура. Вероятно бе една от ръководителките на организацията, която преследваха.

Тя застана на няколко крачки пред него. Слабата лампа отстрани освети  лицето ѝ. На устните ѝ се появи жестока усмивка.

– Името ми е Гуай Лу – каза тя с глас лишен от емоция. – Очаквах тази среща с нетърпение.

– Не мога да кажа същото, – отвърна Орлин. – Може би ще ми обясните защо съм тук.

– Искам да ми кажете къде се намира доктор Кирков – заяви тя.

Орлин сви рамене.

– Той е защитен от правителството. Не мога да ви кажа къде го държат…. Някой се е опитвал да го убие.

– Наистина ли? – ехидна усмивка пропълзя по устните ѝ. – Кой би искал да причини нещо лошо на гениалния доктор?

– Същите, които отвлякоха хората, разработващи ваксина от отровата на една мекотело.

Жената го изпепели с поглед. Лицето ѝ почервеня от гняв.

– Това, което не знаете е, – каза тя, – че наша фармацевтична компания правеше експерименти с ваксината  върху нашумялата преди 5-6 години болест. Тя бе предназначена за световния пазар, но по невнимание създаде по-опасния и адаптивен щам. Искахме да го унищожим, но някои по-умните глави между нас надделяха.

– Защо умните ви глави не са попречили на вируса да се разпространи?

– Стана случайно. Щяхме да изчакаме, докато разработим антидот, преди да го пуснем. Разберете, вирусът е част от нашия мащабен план за дестабилизиране на правителството. Предишната епидемията почти свали лидерите от власт. Помислете само, как щеше да реагира обществото на тяхната безпомощност, да се справят с още по-смъртоносен вирус. Тогава нашата организация щеше да се намеси и да спаси хората. В замяна, ние ще се сдобием с власт и богатство. Можем дори да заемем мястото  и на правителство.

– Знаете ли, че до няколко дни вирусът ще достигне до по-големите градове?

– Беше въпрос на време. Знаехме, че каквото и да предприеме правителството, нищо няма да помогне. Колкото повече хора, толкова „по-весело“ ще стане положението.

– Готови сте да унищожите хиляди хора, за да създадете неприятности на правителството? – попита изненадан Орлин.

. – Какво ако убием няколкостотин, а дори и няколко милиона? Ние сме много. Една епидемия би била по-ефикасно средство за контрол на населението.
– Няма да можете да удържите вируса, дори и с ваксината, която разработвате в лабораторията си. Той ще се разпространи прекалено бързо. До седмица ще бъде навсякъде.

– Смъртта на милиони души ще бъде най-убедителната причина хората да си купят нашата ваксина, – засмя се тя. – Търсенето определя предлагането.

– Трябва да сте побъркани, щом мислите така. Няма да ви се размине всичко това безнаказано.

– Нашите лидери са ненормални. И предишни правителства са се опитвали да разрушат организацията ни, но са си платили скъпо за това. Били сме тук много преди днешните така наречени водачи на народа. Няма да позволим да бъдем изхвърлени на боклука.

Чу се силен трясък. Блесна ослепителна светлина и Орлин загуби съзнание. Но дори в последните минути бе спокоен. Неговият екип идваше на помощ, за да спре тези психопати.

Ако вие слушате гласа на света, то вие ще мислите като него или по плът, а това води към смърт. Но ако вие се настроите към Духа на благодата, ще мислите според Божието Слово, а това е живот и мир.

За това, когато Божият Дух ви говори чрез тихия Си глас в сърцето ви, слушате Го и Му се покорявайте. Запомнете, Той се интересува от вашето благополучие.

Божият Дух може да ви накара да оставите някои неща, които прекалено много ангажират вашето време и внимание. Или да ви подбуди да станете по-рано и да прекарате повече време с Божието Слово и в молитва.

Каквото и да ви каже направете го. Защото ако Му се покорявате ще бъдете силни.

Не се колебайте нито за минута, действайте според волята Му!

Апартаментът на Лилов се намираше в тих квартал. Когато Росен стигна до него, небето бе натежало от дъждовни облаци и се чуваха далечни гръмотевици. Влезе в предверието и позвъня на звънеца на апартамента. Лилов веднага отвори вратата.

– Заповядай, – каза той.

Двамата мъже си стиснаха ръце.

– Лилов, знаеш ли какво става изобщо?

– Успокой се, Росене. Всичко ще ти обясня.

Росен го гледаше изпитателно.

– Преди три години на земята са идвали представители от други планети  и са се срещали с представители на правителствата. Искали са да се премахнат ядрените централи и изгарянето на твърдите горива.

Росен слушаше заинтригуван.

– Пожелали са да се преустанови производството на петрол, химикали, каучук, пластмаси, – продължи Лилов. – Това означава закриването на хиляди заводи в целия свят. Световната икономика ще рухне.

– Защо са поискали това?

– Те твърдят, че ние замърсяваме вселената, разрушаваме земята и моретата… Искат да преустановим производството на оръжия, да прекратим войните.

– Че това съвсем не е лошо, – каза Росен

– Един човек е организирал група магнати от САЩ, Япония, Русия, Китай… за осуетяване на планове на гостите от космоса.

– С оръжие ли ще им се противопоставим? Та това е смешно.

Росен седеше мълчаливо. Беше потресен. Той се опитваше да преосмисли това, което му разкриваше Лилов, докато тътенът на гръмотевиците се засилваше.

– Искаш да кажеш, че правителствата подкрепят този човек? – недоумяваше Росен.

– Нека да кажем, че във всяко правителство има по няколко заговорници. И тази операция се провежда частно. Сега разбираш ли?

– Господи, правителствата не разбират ли, че…? – Той погледна към Лилов. – Ти откъде узна за всичко това?

– Много просто, – отговори Лилов спокойно. – Аз съм една от връзките им.

Чу се оглушителен тътен на гръмотевицата, блесна светкавица.
–  Това е лудост! Нима не осъзнавате, че те са прави?

Жена в бяло стоеше в стаята и слушаше. Тя не говореше, но мислите ѝ се вляха в съзнанието на двамата събеседници.

– Дойдохме тук, за да ви попречим да унищожите своята планета. Всички сме част от вселената.

Настъпи мълчание изпълнено със страхопочитание.

Стаята вибрираше от светлини и звуци.

Жената в бяло се обърна към Росен:

– Сега си отивам. Кажи на хората, че трябва да престанат да унищожават планетата, Росене. Накарайте ги да разберат.

– Но аз съм сам.

– Има хиляди като теб. Всеки ден броят им нараства. Един ден те ще станат милиони и тогава ще можете да извикате със силен глас. Ще опитате ли?

– Ще се опитам.

„Кажете на хората, че трябва да престанат да унищожават планетата. Така е, – мислеше си Росен. – Вече знам какво ще правя докато живея на този земя“.

И той се усмихна.

Васко завъртя  кормилото. Китът и лодката се разминаха само на няколко метра. Животното се опита да се обърне, но бе много бавно и за момент показа незащитената си страна.

Румен не се забави и със всичка сила заби копие в кита и започна да го върти, докато навлезе дълбоко в плътта на животното. След това извика на мъжете в лодката да сменят посоката, но те закъсняха.

Огромното животно се загърчи, обърна се и захапа лодката по средата. Мъжете в лодката се уплашиха, запрепъваха се един в друг, като всеки се опитваше да избегне зъбите на кита.

Животното разтресе цялата лодка, после отвори челюстите си и лодката се плъзна по водата. След като се отдалечи на няколко метра, китът удари с опашка по водата. Фонтан от кървава пяна бликна от ноздрите му.

Копието бе изпълнило смъртоносната си задача. Китът се мяташе още няколко минути във водата и потъна. След него остана само едно голямо кърваво петно.

Мъжете започнаха да запушват пробойните в лодката с парчета от дрехите си. Лодката едва се крепеше на повърхността. Скоро след това тялото на кита изплува на повърхността.

– Браво, – извика възторжено Васко, – видяхме му сметката. Всички добре ли са?

– Не, – каза Павел с тревога в глас. – Атанас го няма.

Големият кораб приближаваше, за да ги прибере на борда. Моряците внимателно огледаха водите наоколо, но от Атанас нямаше и следа.

– Къде е Атанас? – попита капитана, когато мъжете от лодката се качиха на кораба.

– Падна зад борда, когато китът ни нападна, – сведе глава Спас.

Очите на капитана  се изпълниха с тъга. Какво да се прави, смъртта беше близък спътник на китоловците.

Капитанът нареди на моряците да издърпат тялото на кита и да го сложат успоредно на десният борд на кораба. С няколко куки моряците завъртяха мъртвото животно, а след това с въжета го изправиха вертикално

Отрязаха главата и започнаха да нарязват китовата мас. С голяма кука извадиха вътрешностите на кита и ги  разпростряха на палубата.. Щяха да ги претърсят за амбра, ценна съставка за парфюмите, която се отделя в стомаха ма китовете.

Нещо се движеше в огромния стомах на животното. Павел предположи:

– Сигурно  е сепия, любимата храна на кашалотите.

Но когато разряза с нож стомаха на кита, отвътре се показа човешки крак.

Павел разтвори нетърпеливо стомаха. Пред удивените очи на мъжете се показа мъж, който се бе присвил. Двама от моряците хванаха човека за краката и го изтеглиха на палубата.

Главата на мъжът бе покрита с непрозрачна, лепкава слуз. Павел взе една кофа с вода и я плисна  върху непознатият.

– Но това е Атанас? – извика Румен.

– Господи, досега не съм виждал такова нещо, – измърмори уплашено Васко.

Красивият двадесетгодишен Атанас  се бе превърнал в побелял старец. Кожата му бе станала бяла. Ръцете и лицето му се бяха сбръчкали, сякаш няколко дни е бил във водата. Косите му  приличаха на тънки нишки.

Атанас гореше и непрекъснато бълнуваше. Увиха го с мокри кърпи, за да спадне температурата и лекарят на кораба му даде някакво лекарство. След това той се успокои и спа повече от 24 часа.

След две седмици Атанас напълно се възстанови, но изглеждаше като осемдесет годишен старец. Всички на кораба започнаха да го наричат Йона, сравнявайки го с библейския герой, който бе погълнат от морско чудовище.

След половин час Мирон долови парфюма на Ани. Забеляза сластолюбиви преценки на мъжете и завистливите погледи на жените и разбра, че Ани е зад него.

Той се обърна и забеляза сянка в невероятните ѝ зелени очи. Реши, че е най-добре да се държи така, сякаш нищо не е забелязал.

– Така и не получих шанс да отвърна на атаката ти срещу научните ми постижения вчера, – натърти Мирон.

Ани му се усмихна. Това му достави огромно удоволствие. Въпреки това, когато заговори, в гласа ѝ прозвуча ирония:

– Нека да отгатна. Ще ми кажеш, че професията ти дава надежда на гладуващи хора, които все още живеят като през XIX век. Имам ли право?

Тя млъкна и го погледна изпитателно.

Мирон осъзна, че Ани е типичен бунтар, който изтъква причините и след това мисли за последиците. Ако имаше стимул, тя щеше да поддържа дадена работа, без да разсъждава за крайния резултат.

Ани бе от хората, които наричаха „либерали за един месец“. Нямаше значение, че някои от възгледите можеха да бъдат диаметрално противоположни на други, важното е да бъдат политически правилни и актуални.

Мирон спомняйки си предишния им разговор с огорчение каза:

– Знаеш ли колко милиона млади жени са лишени от пълноценен живот, защото трябва да носят вода от места, които са на километри от домовете им? Принизени са до нивото на стадни животни, защото нямат достъп до кладенец или механична помпа. Водата за много хора по света е лукс. За нея  могат само да си мечтаят.

Ани го гледаше с предизвикателна усмивка, която подчертаваше несъгласието ѝ с неговите възгледи. Мирон още повече се разгорещи:

– Работните места, на които ти гледаш с присмех, могат да освободят онези жени. Със заплатите  си те ще издържат цели семейства. Трудът им дава благоденствие.

Въпреки че Ани беше много красива Мирон нямаше да ѝ позволи да си играе с него. Доброто му име беше доказателство, че е прав.

Усмивката ѝ беше снизходителна и същевременно закачлива.

– Вярвам в правата на жените и не одобрявам отношението към тях, но аз съм защитничка на околната среда, а не феминистка. Не съм и социалист, нито противник на новите технологии, затова не мога да приема останалите ти аргументи. Всеки от нас има свои възгледи, но те се различават много.

– Имаше ли  нещо логично в онова, което казах вчера, когато разговаряхме? – Мирон се надяваше да намерят допирни точки с нея.

– Формулите и преувеличенията не могат да слисат информирания човек. А що се отнася до теорията ти, че човешките същества се приспособяват към напредъка, като унищожават околната среда, това са глупости и ти го знаеш.

Мирон я намираше за привлекателна въпреки думите ѝ.

– Поведението на човека допринася за измирането на видовете толкова, колкото и промените в околната среда, но по този начин може да въздейства и всеки друг фактор.

– Нима искаш нещата да останат така? – предизвика го тя.

– Не виждам как мога да ги спра. Внасянето на архаичната технология ще изхвърли толкова много вредни за озона газове, че всички противодействия на заинтересованите страни ще бъдат безрезултатни.

Ани го изгледа скептично, но той продължи още по-настъпателно:

– Не можахме да реагираме достатъчно бързо, за да предотвратим парниковия ефект, от който толкова много се страхуваш. Защо вашият природозащитен съюз не се опита да спре това? Организации като твоята умеят да разпалват само противоречия и да присъстват в заглавията в пресата, но не предлагат осъществими решения. Затова апелирате към емоциите, за да наложите възгледите си.

Мирон вдигна глава и я погледна право в очите.

– Вероятно си съгласна с резултатите от екологичната среща на най-високо равнище, която се осъществи наскоро, нали?

– Бях там, – гордо каза Ани.

– Спомняш ли си какво гласи член 15 от Декларацията?

Тя поклати глава.

– Положих усилия да го запомня, защото толкова ме възмути, че не исках да го забравя. „Липсата на сигурност в науката не трябва да бъде използвана като причина за отлагане на ефективни мерки за предотвратяване унищожаването на околната среда.“ Това означава, че не е необходимо да има доказателства, за да бъдат предприети действия. Парите на данъкоплатците може да бъдат изразходвани за несъществуващи проблеми. Не е за вярване, че подписаха тази тъпотия и хората ще дадат милиарди долари, без да знаят за какво се харчат парите им.

Ани сложи ръцете на хълбоците си и оформи едно предизвикателно „ф“. Мирон се направи, че не забелязва това и посочи още един аргумент:

– Друг документ наречен „Дневен ред 21“ заявява, че единственият начин да се спре унищожаването на околната среда в северното полукълбо е да се изсипят тонове пари в страните от третия свят в южното полукълбо. Виждаш ли някаква логика в това? Аз не го разбирам.

Мирон се обърна и се приготви да тръгне, оставяйки Ани онемяла. Но изведнъж той се обърна рязко и заговори още по-възмутено:

– Същите онези учени, на които разчитате да ви дадат доказателства за глобалното затопляне, през седемдесетте години на XX век са писали статии, заявявайки, че замърсяването охлажда земята и ще доведе до нова ледникова епоха. Когато съумееш да подкрепиш с факти стереотипите и преувеличенията си, ще поговорим отново.

Той се отдалечи, преди Ани да успее да реагира.