Концертът бе на открито. Когато започна Кремена усети една дъждовна капка на бузата си.

Тя погледна нагоре.

– О, не, – изтръпна Кремена. – Не и тези тъмни облаци. Доста платих за билета. Няма да си тръгна заради лошото време.

Край нея започнаха да се отварят чадъри. Една жена дори сложи найлонова торбичка за пазаруване върху косата си.

Чу се оглушителен гръм.

Изпълнителката каза по микрофона:

– Моля ви, скрийте се някъде.

Дъждът бе пороен.

Хората газеха в кални локви.

Всички се втурнаха към близката училищна спортна зала, бяха мокри, но се надяваха:

– Дано до половин час да спре.

Но дъждът дори не намали.

Когато все пак хората се осмелиха да излязат, видяха групата стегната и готова да тръгне.

Когато дойдат бурите на живота, къде можем да избягаме?

Скръбта, тревогата, болестта и объркването могат да ни направят страхливи и да ни накарат да търсим убежище.

В такива случаи се нуждаем от здрав подслон, който ще ни защити.

Бог е обещал да ни спаси и да бъде с нас в беда.

Когато имаме нужда от помощ, можем да призовем Неговото име и Той „ще ни отговори“.

Когато смелостта ни напусне, можем да се облегнем на Неговата сила.

Той е нашият подслон във всяка буря.

Никола тренираше във фитнес клуба с приятеля си Мартин. Двамата тичаха на съседни бягащи пътеки и разговаряха.

Докато говореха лицето на Никола бе насочено към приятеля му.

Неусетно тялото му започна да се движи в тази посока.

Най-накрая Никола отиде толкова към Мартин, че кракът му се отдели от лентата на бягащата пътека и удари твърдата и неподвижна пластмаса от външната страна.

Този крак спря бързо. Последва лицево кацане върху лентата, което го изстреля през стаята като ракета.

Когато Никола дойде на себе си, той бе на три метра зад бягащата пътека.

Николай бързо скочи на крака, сякаш искаше да каже:

– Нищо особено не се е случило.

Няколко човека, които бяха във фитнеса, видяха това и избухнаха в престорени аплодисменти.

Никола леко се усмихна, но реши да не се покланя.

Той бе толкова фокусиран върху приятеля си, че приближавайки се към него, промени траекторията на движението си.

Нека се фокусираме към Бога, вместо към редица неща като реакцията на околните, какво следва след това или чувството, че сме се изложили.

Всяка тревога, болка или страдание е „недостатъчна“ за такъв момент.

Не възвеличавай проблемите си, а Господа.

Резултата е по-дълбока връзка с Бога, а това променя цялата траектория на живота ви.

Какво възвеличавате днес вашите трудности, несигурност, проблеми или Господа?

Нека тичаме към Него.

Дора бавно се изкачваше по изходната рампа на паркинга.

Късното връщане в къщи не бе в плановете ѝ, за това усещаше в себе си тревога.

Колата ѝ изглеждаше тиха и празна след шумния ден с внуците.

Дора запали двигателя. Потупа седалка до себе си и каза:

– Боже, ти ще се прибереш с мен в къщи. Не съм сама. Ти си с мен и ще ме отведеш безопасно у дома. Ти си моят Защитник, за това няма да се страхувам. Вярвам, че ще ме избавиш от всякакво зло.

Бог я успокои и всичките ѝ тревоги се стопиха.

Докато призоваваше Господа, Неговото присъствие изпълни цялата кола.

Тя караше по-бавно, тайно надявайки се, че пътуването няма да мине бързо, защото Неговото присъствие беше осезаемо.

Имаше чувство, че Той я държи за ръка.

Двамата говореха, смяха се и пееха през целия път.

– Как можах да натъпча толкова много от Бога в колата си? – питаше се тя.

Бог ще запълни всяко пространство, където е добре дошъл.

Той копнее да се доближи до нас и да изпълни живота ни със Себе Си.

Често в ежедневието се чувствайки сами, претоварени, уплашени, безпомощни или изгубени.

И все пак, Той винаги е с нас, обещавайки никога да не ни напусне или изостави.

Крум бе отчаян. Съмнения го гнетяха.

– Какъв вярващ съм, щом се пораждат в мен подозрение, опасение, страх, мнителност, недоверие, недоверчивост …..?

Страхил го потупа по рамото:

– Може би това е момент, в който вярата ни има най-добрата възможност?

– За каква възможност говориш? – тръсна глава Крум.

– Нима не трябва да бъдем предизвикани, така че нашите мнения и вярвания да бъдат прегледани и подновени?

Крум само изпухтя.

– Натиска, който усещаме като последователи на Исус, – продължи спокойно Страхил, – довежда до благодат за тези, на които им е трудно да вярват. Така се създава пространство за израстването на една по-ангажирана вяра.

Крум сбърчи нос, но нищо не каза.

Затова пък Страхил имаше още много неща да му разкрие:

– Божият народ откри своя глас когато беше в изгнание. Така бе написана по-голяма част от Библията. По този начин започват революциите. Идентичността се ражда в агонията на изгнанието. И когато тя бъде открита, ще бъде уникална и различна в своите противоречия, връщайки един невярващ свят обратно към Бога.

– Ако това е вярно …, – смънка Крум.

– Това означава, – продължи мисълта му Страхил, – че трябва да изпадаме в паника, когато светът ни подхвърли съмнение. Няма причина за страх.

– Лесно е да се каже, – махна с ръка Крум.

– Независимо дали е културен натиск, трагични житейски събития, емоционални колебания, нарастващите тревоги в духовното изграждане или някакъв скрит вътрешен гняв, – продължи настървено Страхил, – трябва да си благодарен за потенциала, който получаваш, за да се придвижиш напред по начин, който не си имал преди.

Крум крачеше напред назад, но все още не бе убеден в думите на приятеля си.

Страхил се усмихна окуражаващо:

– Съмнението не е краят на историята, то е интригата в нея и се явява като неразрешен и постоянстващ въпрос. Съмнението те кара да преоцениш историята на живота си. Какви са твоите ценности? В какво наистина вярваш? В каква посока искаш да поемеш?

В погледа на Крум загоря пламъче:

– Аха – плесна с ръце той.

А Страхил това и чакаше:

– Съмнението може да даде различни резултати. Изборът е твой. Съмнението, в основата си, е неутрално, от значение е само това, което правиш с него.

Времето ли бе се развалило или нещо лошо витаеше във въздуха не знам, но Тодор бе сериозно притеснен.

Мони го видя, приближи се до него и го попита:

– Забрави ли какво си говорихме преди два дни?

Тодор повдигна глава и го погледна, сякаш се събуждаше от сън. След което тръсна глава и въпросително повдигна вежди.

– Спокойствието не зависи от обстоятелствата, – въздъхна дълбоко Мони. – Ако зависеше, ти отваряш врата за безпокойството и страха.

– Лесно е да се каже, – усмихна се тъжно Тодор.

– Бог е по-голям от предизвикателствата, за това се успокой и престани да се тревожиш, – посъветва го Мони.

– Да, но те ….

– Твоят мир не зависи от хората, защото те не са постоянни, – плесна с ръце Мони.

Тодор само повдигна рамене.

– Спокойствието ти не зависи от правителството, защото то рано или късно се сменя, – продължи настъпателно Мони. – Дори и да имаш мирен дом, децата и съжителстващите с теб понякога причиняват тревоги …

Тодор само свъси вежди, сложи ръце на кръста и зачака:

– Дълготрайният мир зависи само от Бог, – възторжено възкликна Мони. – С Исус Христос, който живее в теб, можеш да поемеш контрола над мислите си, преди те да започнат да те контролират. Отпусни се. Безпокойството е излишно, когато Бог е близо.

„Духът, който живее във вас, е по-велик от духа, който живее в света“.