Николов бе богат. Имаше собствен бизнес.

Един ден видя на улицата бездомно дете и го приюти. Грижеше се за него и задоволяваше не само потребностите му, но и общуваше с него.

Много хора не го разбираха и му се смееха:

– Как се издига и прославя той в това?

А той им отговаряше:

– Исус, Царят на царете, възхваляван с викове „Осанна“ от тълпите в Йерусалим, коленичи пред учениците си, за да измие краката им. Следваха Исус за власт, а не за робство, за слава, а не за смирение. Къде е славата на Царя, превиващ се като роб?

– И Той е бил глупав като теб, – продължаваха да му се присмиват и да хулят Божия Син.

– Вие сте като Юда, – въздъхваше Николов, – който не видя славата на Господа. Исус бе царска личност и все пак изглеждаше като роб. А Юда видя в Него дърводелец без власт и престиж, ….. само кърпа и леген.

Първото място на Стойчо бе в кърпа вързано. Трябваше да се отбележи, че той бе любимец на местната публика.

Тичайки към финала, Стойчо се виждаше на най-високото стъпало, усмихнат, вдигнал двете си ръце.

Изведнъж край него профуча някой. Това бе големият му съперник Мето. Внезапно намерил мощен изблик на сила, ускори бягането си и грабна победата.

Тълпата бе удивена. Внезапно настана суматоха. Хората започнаха да се безпокоят.

Пресякъл финалната лента Мето неочаквано рухна. Започна да повръща. Целият се тресеше.

Състезателят бе изтощен до крайност. Съобразителен мъж от публиката, го качи в колата си и бързо го откара до близката болница.

Някога чувствал ли си се като Мето, опитваш да се молиш в момент, когато надпреварата в живота те е изтощила?

Силни молитви се издигат, когато сме най-слаби. Те не са присъщи на силните хора, а на слабите, защото те уповават на техният всемогъщ Бог.

Когато сме изтощени и безсилни, ние поверяваме нуждите си на Господа. На Него никога не му липсва сила.

Климент бе прикован към леглото. Грипен вирус внезапно нападна тялото му.

Гърлото му се възпали. Измъчваше го кашлица. Болеше го навсякъде, дори и лека треска се появи.

– Това е най-лошата болка, която човек изобщо може да изпита, – казваше той на съпругата си Катя.

Какво можеше да у каже тя? Та нали е родила три деца.

„Какво знае той изобщо за болката!?“ – мислеше си тя.

Страдащия стенеше:

– Скоро ще умра.

– Глупости, – махна с ръка Катя, – високата температура те кара да говориш небивалици.

– Не, наистина е така, – оплакваше се Климент. – Никой в целия свят не е страдал толкова, колкото аз сега! Горко ми!

Бурна кашлица прекъсна мрънкането му.

Катя нежно разтриваше челото му с хладна кърпа, за да облекчи треската му.

– Помощ! – отчаяно крещеше Климент. – Умирам.

Катя въздъхна отегчено. Пусна мократа кърпа на лицето му и напусна стаята.

А Климент завика още по силно след нея:

– Къде отиваш? Ела да видиш колко ме боли!.

Скоро Климент се възстанови от грипа.

Тогава започна да разсъждава на глас и да се утешава:

– Ох, колко близко бях до смъртта, но …..

Достолепов обичаше да се присмива на хората, които вярват в Бога. Самият той твърдеше:

– Аз съм атеист – и се гордееше с това.

Веднъж той пътуваше с влака до едно неголямо селище. Щеше да изнася поредния си доклад.

Влакът спря на една малка гара и Достолепов излезе в коридора на влака. Там един от пътниците беше запалил цигара, а кондукторът му направи забележка:

– По-добре не пушете тук. В това село живеят християни и ако видят какво правите, няма да ви се размине лесно …..

Достолепов чу препоръката на кондуктора и реши да се пошегува с някой от местните. Когато един мъж приближи към влака той му подвикна:

– Кажете ми къде е тук пътя към ада?

Мъжът изобщо не се смути, погледна солидния господин и спокойно отговори:

– Вървете напред и никъде не се отклонявайте! Нищо не променяйте в живота си и за нищо не се разкайвайте. Така ще пристигнете навреме там, а може и по-рано.

Достолепов се изчерви. Челото му се покри с капчици пот. Той извади носната си кърпа и притеснено се обърса.

„Дали като свърша с доклада си, да не се пъхна набързо в някоя църква, да запаля свещ и да поискам прошка от Господа? – помисли си той. – Ами ако Той наистина съществува и аз съм се отправил към ада?!“

Слънцето прежуряше. Сякаш си отмъщаваше на някого.

А на сянка седяха дядо Дечо и приятелят му Трифон. Плувнали в пот, двамата бършеха лицата и вратовете с големи носни кърпи.

– Добре учех математиката в училище. Шестици по този предмет имах още в началните класове, – похвали се Дечо.

– Е и какво от това? – вдигна рамене Трифон.

– Като увеличават пенсионната възраст, пресметни колко пари крадат от теб и от мен? Работа няма, пенсии не дава, а къде отиват парите, които не ни отпускат докато изпълним условията им?

Горките, бяха на възраст, в която никой не ги искаше на работа, а не можеха да се пенсионират, защото нямаха необходимия стаж.

Как ще имат? Като затвориха сума ти предприятия, а новите бизнесмени на такива като тях не даваха работа, търсеха по-млади. Все пак не бяха мързеливи хора и си намираха някакво препитани, за което никой не ги осигуряваше.

А сега трябвало да навършат 66 години и не знам колко си месеца, да имат поне 15 години трудов стаж и тогава щели да им дадат най-много 85 процента от минималната пенсия.

– Е, като вдигаме врява ще ни дадат ли повече, макар и със закъснение? – попита  иронично Трифон. – Нали все за такива като нас нямали пари.

– Такива разпоредби са предназначени само за наивници и глупаци, – на свой ред изказа негодуванието си Дечо.

– Или тези, които не умеят да смятат добре. – засмя се Трифон, а след това прибави примирено, – Аз съм бил винаги за народа. Не си мисли че съм революционер.

–  Силните са длъжни да носят немощите на слабите и да не угаждаме на себе си, – нравоучително подхвана Дечо. – Ако си здрав помогни на болния, а ако си млад окажи помощ на сирачето и вдовицата.

– Какво е това правителство? – изропта Трифон.

– Това са хората, които трябва да допринесат за добруването на народа в страната си, – поясни Дечо, като потисна гнева си.

– Ей така просто да вземат парите на възрастните хора, – махна с ръка Трифон, – това, извинявай, не е по християнски.