В задния двор бе устроено парти.

Внезапно вятърът се усили.

Небето притъмня. Замириса на дъжд.

Хората побързаха да се приберат в къщата. Когато последния влезе вътре, бурята се развихри.

Появиха се светкавици.

– Ах, … олеле …. колко страшно, – притискаха се една в друга няколко жени.

Други подскачаха при всяка гръмотевица.

Трети бяха запушили ушите си с ръце и бяха затворили очите си.

Различни са реакциите на хората, когато дойдат бурите в живота.

Някои реагират по правилен начин и излизат по-силни, докато други се смазват от предизвикателството.

Защо са различни реакциите на хората?

Това е според отношението към Бога.

Ако гледаме на Него като на наш любящ Отец, ще разберем, че Той има възможно най-добрия план за нашия живот.

Ако смятаме, че Той пречи на целите, които ние сме си поставили, или че само иска да ни наказва, то можем да пропуснем благословението, предназначено за нас.

Бурите в живота са неизбежни, но когато дойдат трябва да извикаме към Господа и да Му се доверим да ни преведи през нея.

Валя. Гръмотевици разтърсваха земята. Светкавици раздираха небето. Камен бе увесил нос. Бе потиснат и угрижен.

Приятелят му Матей се чувстваше добре и независимо от лошото време се усмихваше.

– Има един от Facebook, който много ме дразни , – сподели Камен.

– Не забравяй, че всеки от нас е човешко създание, а да си човек, това означава да си направен по Божи образ, – засмя се Матей.

– Какво значение има това? – повдигна рамене Камен.

– Независимо как изглеждаш, какво си направил, какво вярваш, или за кого гласуваш, животът ти има значение, защото си направен по Божи образ, – обясни спокойно Матей.

– Какъв Божий образ? Погледни колко глупости правим всеки ден, – сбърчи нос Камен.

– Е, всички сме заразени от греха, – продължи Матей, – който се поражда от егоцентричност ни. Така ние смятаме себе си за по-висшестоящи и другите за по-нищожни.

– Е, това е, защото имат по-различно мнение от нас за неща, които имат значение за нас, – съгласи се неохотно Камен.

– Виж, грехът ни кара да забравим кои сме и чии сме. Ако не сме наясно с опасността от него, смятаме другите за виновни, но те не са проблема.

– А кой тогава?

– Те са просто хора, които се нуждаят от любов.

Камен зяпна приятеля си изненадано. За първи път чуваше такова нещо, а Матей продължи настървено:

– Чрез смъртта и възкресението Си, Исус направи път за изцерението ни от греха. Той ни кани да бъдем част от Божия план.

– И сега какво? – попита напрегнат Камен.

– Помоли Бог да ти помогне да намериш общи интереси с хората, с които не се разбираш.

– Може и да опитам …, – поклати глава Камен, въпреки че не бе уверен в този изход за ситуацията.

Дойде непознат мъж в селото. Той бе странно облечен, за това селяните го оглеждаха и му се присмиваха.

Мъжът изобщо не се трогваше от усмивките и подигравките им.

Той застана на площада и започна да говори. Гласът му трещеше като гръмотевица.

– Последните знаци не предвещават нищо добро. Много скоро, в съвсем близко бъдеще, земята ще бъде обхваната от пожари, наводнения и епидемии. Необходимо е да вземете спешни мерки.

След това никой не го видя повече.

Селяните бяха смутени от думите му. Събраха се на площада да решават какви мерки трябва да предприемат.

– Какво трябва да направим, за да отблъснем тези напасти от нас?

– Как да действаме?

Всички погледи бяха отправени към дядо Захари, когото смятаха за мъдреца на селото, защото той умееше да решава и най-заплетените случаи.

Старецът се почеса по главата и започна бавно да говори:

– Първо, всеки трябва да отговори на въпроса: Кой съм аз в своята същност? Останалото е второстепенно.

Селяните го гледаха в недоумение:
– Не разбрахме. Моля те обясни ни по-подробно.

Дядо Захари ги изгледа изпитателно и се почуди на акъла им, но след това махна с ръка и започна да обяснява:

– Когато се появят пожарите, всичко наоколо ще гори. Всеки ще се чуди как да се спасява, но някой трябва да се погрижи за това. Излеят ли се пороите, мнозина ще се удавят, но някой трябва да помогне на давещите се.

– А когато дойдат епидемиите? – обади се някой нетърпеливо.

– Повечето ще се заразят и разболеят, – закани се с пръст старецът. – Ще ни са нужни хора, които да облекчават страданието на другите.

– А ясно, – чукна се по главата Жельо, – трябва да имаме подготвени хора, които да помагат на другите.

– Е, какво чакаме? Нека се разпределим, кой за какво ще помага и да започваме обучението, – нетърпеливо подскочи Дечо.

Останалите зацъкаха с езици и клатеха недоволно глава.

– Не е лека тая работа.

– Докато се наканим, тези напасти ще ни изненадат. По-добре да се захващаме, докато е време, – подвикна разгорещено Григор.

Селяните наведоха глави и се съгласиха безропотно.

Дъжд в изобилие. Гръмотевици и светкавици се редуваха. Вятърът свиреше в короните на дърветата прощалната си песен, разделяйки се с топлото време и безоблачното небе.

Атанас спореше с приятеля си Тотьо и не обръщаше внимание на ставащото наоколо. Това, което бушуваше в него, бе по-силно от природната стихия.

– Да се справя с гнева си, ти шегуваш ли се? – размаха ръце Атанас. – Да взема власт над емоциите си, ти чуваш ли се?

– Изобщо не се опитвай да оправдаеш гнева си, – скастри го Тотьо. – Не го прехвърляй на другите и не ги обвинявай.

– И как ще стане това? – Атанас сложи предизвикателно ръце на кръста.

– Признай чувствата си и помоли Бога да ти помогне, – посъветва го Тотьо. – Не позволявай на гнева да отрови душата ти.

– Приказки, щял да ми отрови душата, – Атанас имитира приятеля си.

– Веднъж чух някой да го описва по следния начин: „Гневът е като да разлееш нещо върху чиста бяла риза, – Тотьо продължи спокойно. – Ако го почистиш бързо и по правилния начин, има голям шанс да не се превърне в трайно петно. Но ако го пренебрегнеш и изчакаш твърде дълго, за да третирате петното, дрехата ти вероятно ще бъде съсипана завинаги. Това не означава, че трябва да го излееш веднага върху другия. Това не решава проблема ти с гнева, а го разпалва“.

– Но аз имам право да се ядосвам, – смръщи вежди Атанас. – Ако не говоря незабавно, ще загубя възможността да кажа на другия човек, че съм достоен за уважение.

– Истината е, че нямаш право на подобни неща, – поклати глава Тотьо.

– Как така? – изумен възкликна Атанас.

– Пълното предаване на гнева ти на Бог означава, че се отказваш от „правото“ си да си го върнеш на човек, който те е ядосал, – поясни Тотьо. – Просто казваш: „Няма да се опитвам да ви нараня или да търся отплата“.

– Да му простя, без да държа сметка за това, което ми е направил?!- скочи възмутен Атанас.

Тотьо се усмихна и добави:

– Когато се предадеш напълно, ще откриеш, че Бог те лекува, благославя и напътства по начини, които са наистина чудотворни.

Слънцето се прокрадваше плахо между пухкавите облаци, но накрая надделя и се усмихна щедро.

Вчера валя изобилно, беше нужно, земята бе жадна.

Имаше светкавици и гръмотевици, но поне нямаше поражения върху хора, животни, сгради и имущество.

Димитър бе седнал на малко трикрако столче пред дома си и приказваше с внука си Митко.

– Кое е най-ценното ти притежание? – попита стареца.

– Имам много неща, които ми харесват, – отговори бързо Митко.

– Не, аз имам друго предвид, – потърка носа си Димитър – Например, като къща, за която си работил цял живот, снимка направена в специален момент за теб или ценен подарък от твой приятел.

– Е, дядо, чак пък толкова, – засмя се Митко.

– Стойността, която приписваме на нещата е преплетена с нашите емоции, – започна поучително старецът, – но начина, по който ги използваме, разкрива какво най-много ценим и кои са истинските ни приоритети.

– Добре го каза, – отбеляза Митко, – но младите като мен рядко се замислят над това. В повечето случаи действаме спонтанно.

– Май няма да се разберем с теб днес, – усмихна се Димитър. – Добре, ти щедър ли си?

– О, – възкликна Митко, – толкова пъти съм давал назаем пари на приятели и не съм ги търси след това.

– Не говоря само за финанси, – някак докачливо реагира старецът. – Виж, смъртта на Исус на кръста е един от най-големите примери за Божията щедрост. Той знае, че никога няма да можем да Му се отплатим, но без колебание даде Сина Си за нас.

– Искаш да кажеш, че щедростта е доброволно предлагане, на това, което имаме, за да може някой да процъфтява, дори ако това ни причинява болка? – Митко изумен погледна дядо си.

– Да живеем щедро означава просто да признаем, че Бог е в състояние да направи всичко, което пожелае, чрез дарбите, които ни е дал. Когато Му позволим да дава чрез нас и Го почитаме с даването си, това ни приближава към Него.

– Трудно е това, – наведе глава Димитър. – Не всеки би се съгласил да го направи.

– Щедростта изтича от благодарно и доверчиво сърце, – наблегна Димитър. – И когато се довериш на Бог с това, което имаш, Той ще ти повери повече.

Този път Митко само въздъхна, а дядо му продължи:

– Практикуването на щедрост, ще ти напомня, че ти не можеш да контролираш нещата, но познаваш Този, Който има такава възможност.

– Така е, но …

Димитър посъветва внука си:

– Опитай се да намериш място, където можеш да вложиш това, което имаш, – а след това прибави, – Започни с малко. Просто започни.