Елена тихичко влезе в ателието. Христо седеше наведен над някаква рисунка. Изглеждаше много съсредоточен. Любопитството ѝ надделя и тя попита:

– Какво рисувате?

Стреснат от гласа ѝ Христо се отдръпна от картината и Елена я видя.

Рисунката я стресна. Леда беше пищна и гола. Лебедът бе огромен, висок почти колкото Леда. Той бе покрил тялото ѝ с големите си бели криле. Хълбокът на Леда прилягаше идеално на извивката на крилото, което се спускаше по бедрото и крака ѝ. Леда свенливо се бе обърнала настрани, сякаш се срамуваше, че е очарована и омагьосана от това създание.

Докато разглеждаше рисунката Елена се изчерви.

– Харесва ли ви? – попита Христо.

– Лебедът е прекрасен.

– Не напразно Зевс е използвал този образ, за да прелъсти Леда, – засмя се Христо. – Лебедът е лукав, неустоим заради красотата си. Никой не може да усети намеренията му, защото изглежда чист и непокварен.

И добави съвсем тихо:

– Но аз не му вярвам.

– А жената? – попита Елена.

– Какво знае тя? – каза Христо. – Изгубила се е в собственото си удоволствие.

Елена на хареса оценката му за Леда, нито пък искаше да приеме присъдата му за лебеда.

– Възможно ли е лебедът да не е чист?  – попита Елена. – Всеки човек възприема лебеда за невинен заради красотата му.

– И аз наблюдавам тези птици, – скептично сви устни Христо. – Те поразяват всеки, който се диви на грацията им. Но ако са заплашени, атакуват много грубо. Какво може да си помисли човек за създания с толкова двойствена природа?

– А какво ще кажете за лебеда, който знае, че умира и пее на приятелите си, за да ги успокои? – Елена неотстъпваше от своето.

– Смятате ли, че природните създания са глупави като хората? – На лицето на Христо се появи печална усмивка. – Лебедът усеща кога идва края му, но знае, че всичко на този свят е само един бързо преминаващ дар. Това не разбират единствено ние хората. Бедният смъртен едва достигнал до сигурност във някаква власт и веднага е унищожен от сили, които са по-големи от него.

– Искате да кажете, че Бог ни унищожава, както ни и създава? – попита Елена.

– Не, – възрази Христо. – Казвам само, че нищо не е вечно. Всичко е краткотрайно и променливо като чувствата ни. Само умът на човека му пречи да осъзнае това.

– Как може човек да се чувства добре, ако го занимават такива тъжни мисли? Вярно е че човек се превръща на прах, но нима нищо не оставя след себе си?

– Извинявайте, – каза Христо, – но мисля, че само забележителни хора оставят нещо повече от екскрементите си.

Христо се стресна от смаяното ѝ изражение, за това бързо добави:

– Е вие също сте едно великолепно изключение. Знам , че се грижите за бедните и не връщате никой гладен или жаден от прага си.

– Но нали вие ще оставите след себе си картини, статуи ……., а това са шедьоври, – бързо реагира Елена.

– Боята се лющи от платното, както кожата пада от плътта. Скулпторите се рушат, ако не от времето, от завистници и „ценители на изкуството“. Човек унищожава сам  собствените си творения.  Каквото оцелее, оцелее, – безгрижно махна с ръка Христо.

Елена погледна към картината, но не намери утеха в лицето на Леда ….

Денят беше слънчев, но в сградата беше ледено студено. Красимира усещаше студа чак до мозъка на костите си. Струваше ѝ се, че усеща дори как детето в нея трепери.

Красимира таеше мисълта или по-скоро надеждата, че е бременна с момиче. Друго красиво момиченце, което да заеме мястото на починалата дъщеря на Любомир.

Вярно е, че Надя бе доведена дъщеря, но Красимира я обикна веднага щом я видя. Двете много бързо се сближиха. Надя ѝ помагаше много,  особено след като роди първия път, после я утешаваше, когато загуби второто си дете.

Един ден Надя се прибра в къщи пребледняла. Беше се заразила с незнайна болест. Лекарите не можаха нищо да направят и след три дена тя почина.

Красимира много плака за Надя, нищо, че не ѝ бе истинска дъщеря. Любомир беше съкрушен, за него вече нищо не бе важно. Той много обичаше дъщеря си и болката му бе голяма.

„Ако е момиченце, това ще отвори сърцето му и той ще преодолее по-лесно мъката си“, – помисли си Красимира.

Тя се поколеба, дали да се помоли детето да е момиче. Но ако не е? Тя от месеци мислеше, че отново носи момче. за това с молитвата си не искаше да обижда нито бебето, нито Господа, Който винаги взема правилните решения.

Ами ако разгневи Бога, като постави под въпрос преценката Му какво дете точно да ѝ даде?

Преди да забременее отново, Красимира се бе молила второто ѝ дете да е момче, но Бог ѝ бе отнел детето само на два месеца.

– Съжалявам, – прошепна тя на бебето, като докосна с премръзналата си ръка корема си. – Не искам да пожелая нещо, което може да ти навреди. Обичам те, без значение какво си, момче или момиче. Нямам търпение да видя приятното ти личице, да докосна мъничките ти ръчички и да чуя нежния ти глас.

Появата на нов живот е невероятно и прекрасно събитие. То не бива да бъде помрачавано от егоистичните желания на, който и да е. Животът е дар и трябва да се приветства с радост.

Никой не знаеше, какво точно бе станало в помпената станция. Огнени пламъци се бяха появили незнайно от къде. Пожарът продължаваше да бушува неконтролируемо вече почти час. Много хора бяха заети с потушаването му.

– Дали са се добрали до Емил? – Станчо не усети, че в цялата тази суматоха, бе изказал въпроса си на глас.

Пред очите му още стоеше онзи смел мъж, с когото се бяха запознали набързо малко преди да се спуснат към горящите сгради. За да спаси няколко души Емил бе обгорял лошо.

Оставиха го настрана да изчака медицинските екипи и се спуснаха да гасят огъня, и да вадят останалите хората попаднали в пламналите помещения.

– Той вече е добре, откараха го, – обади се Евгени, приятел и верен помощник  на Станчо в такива екстрени случаи. – Исках да поговоря с него, но вече го бяха упоили. По-късно разбрах, че него и още трима тежко пострадали са ги качили на въртолет.

Емил беше жив, това означаваше много за Станчо.

Човешкият живот бе по-важен от другите неприятности. В спасителните операции, в които бе участвал Станчо, на първо място стоеше спасяването на хората.

Независимо колко щети са нанесени, колко пари ще се изразходват за отстраняването на повредите, решението му беше винаги едно и също.

Животът бе на първо място.

Телефонът иззвъня. Станчо уморено го долепи до ухото си.

– Как е при вас? – чуваше се жизнен мъжки глас, това беше Попов, координатора на групите. – Имате ли нужда от помощ? Поне един от екипите пристигна ли при вас?

Изтощен и отпаднал Станчо отговори:

– Огънят е почти потушен. На пострадалите е оказана медицинска помощ. По-тежките случай са откарани с въртолет. За сега няма смъртен случай.

– Какво се е случило? Какво е предизвикало пожара? – настойчиво се интересуваше Попов.

– Утре ще ти разкажа всичко, което успяхме да научим, но в момента не ставам за нищо.

Тепърва предстоеше много работа. Специалистите щяха да ровят из опожарените помещения, за да открият причината за пожара. Щеше да се търси отговорност, на хората, които нехайно се бяха отнесли към задълженията си. А и много хора трябваше да се възстановят, както физически, така и психически ….

Петър Иванов се отличаваше със смайващо и удивително спокойствие във всяка ситуация, както в живота, така и в бизнеса.

Положение, което извеждаше всеки от равновесие, не влияеше върху него по никакъв начин.

Веднъж Страхил, негов стар приятел, се поинтересува:

– Каква е тайната на твоето голямо и невероятно спокойствие?

Петър се засмя и веднага разкри секрета:

– Когато попадна в някоя тревожна ситуация, която може да ме изкара извън релсите, аз си спомням един момент от живота си.

Страхил наостри уши, опъна шия и съсредоточи погледа си в Петър.

След малка пауза Иванов продължи:

– Спомням си гласът с южняшки акцент, който звучеше от високоговорителя: „По-добре се предайте! На всички ви гарантираме лека смърт!“ Когато си спомня за този случай, разбирам, че най-страшният момент в моя живот е преминал и няма за какво да се безпокоя.

Това се случило през 1992 г. в Москва. Времената били смътни и несигурни.

Двама млади братя в Христа след урок в Библейското училище, били под впечатление от урока, който чули. Сърцата им горели за Господа.

Влезнали двамата в един тесен асансьор, а с тях се качил и един младеж на 17 години.

Двамата в един глас се обърнали към младежа:

– А ти умит ли си от кръвта на Агнето?

Младежът паднал на колене от страх и извикал:

– Момчета, моля ви не ме убивайте!

Двамата едва го успокоили ……