Един ден Добри се разхождаше из паркинга, който бе близо до дома му. Очите му бяха привлечени от малко растение, което бе пробили бетонната бариера.

– От всички места, където може да се вкорени, това семе е избрало едно от най-невероятните. И все пак, то расте, – възкликна Добри.

Той стоеше там изумен и усещаше как Бог му нашепва:

– Постоянство.

Добри се замисли:

– Това растение имаше всички основания да не го направи. Земята беше твърда, пространството беше малко, а условията бяха тежки, но нещо вътре в него продължаваше да го изтласква нагоре. Не чакаше перфектни условия. Той просто правеше това, за което бе създадено, да расте.

В този момент Добри осъзна:

– Бог ми показва картина на това, което е възможно, когато не се отказваме лесно.

Всички се сблъскваме с тежки сезони. Животът носи предизвикателства, които карат отказването изглежда по-лесно, отколкото да продължиш.

Подобно на това растение, все още можем да растем на трудни места, когато останем вкоренени.

Растежът не винаги изглежда видим.

Понякога това се случва под повърхността.

Едно семе расте надолу, преди да порасне. Това, че не виждате напредък, не означава, че растежът не се осъществява. Бог изгражда вашата основа.

И ние не правим това сами.

Точно както това растение имаше подкрепа до него, ние имаме Исус. Той ни държи стабилно чрез натиск, бури и несигурност.

Нашата сила не е в заобикалящата ни среда, а в нашия Спасител.

Така че не се отказвайте. Продължавайте да растете. Бог още не е приключил с вас.

Цвятко отново се бе разприказвал:

– От опитомяването на огъня и изобретяването на колелото до въздушния транспорт и създаването на Интернет, хората са постигнали забележителни неща.

– И все пак, – противопостави му се Жоро, – въпреки всичките ни напредъци и постижения, възкресението на Исус ни принуждава да се примирим с нашите ограничения и недостатъци.

– Искаш да кажеш, че не сме всемогъщи или всезнаещи, нито сме самопроизхождащи или самоподдържащи се, – повдигна вежди Цвятко.

– Е, опитваме се да го отричаме, но водим губеща надпревара с времето и ежедневно усещаме ефектите от греха и смъртта върху нашите тела, семейства и общности, – отбеляза Жоро.

– Въпреки това, – Цвятко наклони глава на една страна, – откриването на нашата съкрушеност е начинът, по който навлизаме в живот на поклонение, удивление и огромна радост!

– На всеки Великден празнуваме великата Божия победа над греха и смъртта във възкресението на неговия Син, Исус Христос, – отбеляза Жоро.

– Правейки това, ние влизаме в славна среща със силата на Бог, която тържествува над нашите слабости и неспособности, – доуточни Цвятко.

– Именно във възкресението виждаме чистата проява на Божествена любов към нуждаещи се и разбити хора като нас, – допълни Жоро.

– Нека се отвърнем от скръбта и отчаянието, като не мислим за нашите провали или ограничения, а за безграничната любов и сила на Бога, – изрече като пожелание Цвятко.

– Това наистина е повод за голяма радост, – усмихна се сърдечно Жоро.

Слави бе вдигнал ръце и ги размахваше разпалено:

– В този свят всичко се измерва, включително и напредъкът в живота.

– Искаш да кажеше, – повдигна вежди Васил, – че не трябва да се чудим кои кариери са най-престижни, кои работни места са най-желани, кои квартали са най-комфортни, кои почивки са най-бляскави или кои коли са най-луксозни. Нашата култура ни е наложила определени еталони.

– Няма нищо лошо в кариерите, общностите или автомобилите сами по себе си, – обади се Димо, – но те не могат да дадат точна представа за напредъка в живота ни.

– Все едно да измерваш с термометър, теглото на тухла, – засмя се Божидар.

– Добре тогава, кои са нещата, чрез които правилно би се измерил живота ни? – попита Денис, той бе най-малкият в компанията.

Няколко от групата изразиха мнението си гласно:

– Може би, как се справяме като съпрузи и бащи.

– А защо не и като приятели или съседи.

– Какви възнамеряваме да станем според Божията воля?!

– Добре, какво тогава да правим? – повдигна рамене недоумяващо Денис.

– Трябват ни нови критерии, – важно обяви, Димо.

– И какви са те? – гласът на Денис го издаваше, колко нетърпелив бе.

Божидар взе инициативата:

– Хмм …. колко вечери сте в къщи за вечеря, колко често сядате и се молите със съпругата или приятелката си, или водите разговори с вашите синове и дъщери за техните мечти и страхове. А колко често зарязваме това, което правим, за да прекараме време с приятели в нужда?

– С други думи казано, трябва да бъдем практични, – заяви категорично Слави.

Останалите се съгласиха.

Мартин наблюдаваше как малкият му син правеше първите си крачки.

Детето несигурно пристъпваше. Следваше подадените му пръсти и се стараеше бързо да се хване за тях.

Внезапно мамещата го ръка се отдръпна много бързо. Малкият се олюля. Не можа да се задържи на краката си и падна.

В очите на Мартин не можеше да се прочете разочарование. Нито щеше да подвикне на малкия:

– Ей, защо падаш? Трябва да вървиш по-стабилно. Погледни по-големия си брат, как тича из къщи.

И защо не го правеше?

Никой не би очаквал такава реакция.

Защо не?

Защото Мартин бе любящ баща. Той отбелязваше първите стъпки на сина си и знаеше:

– Това е началото на дългият път към превръщането му на човек.

Усмихна се на малчугана и внимателно го изправи на крака, като го подкани отново да опита.

Мартин бе търпелив към напредъка на сина си и празнуваше всяка победа, без значение колко бе кратка тя.

По същия начин Небесният Отец копнее да ни види да напредваме в духовния си живот.

Той обича и се радва на всяка наша малка стъпка.

Щилян се бе свил след поредната критика и изглеждаше жалка картина. Златко го видя и веднага го подкачи:

– Пак ли те гълча началството. Не се притеснявай, той знае само да критикува.

– Кой се радва на критика? – повдигна тъжните си очи Щилян.

– Е, понякога тя е градивна, – опита се да го успокои Златко.

– Но има нещо още по-лошо от самата критика, – сбърчи нос Щилян.

– И какво е то? – попита изненадан Златко.

– Хората, които не спират да критикуват. Знаеш за какво говоря?

– Аха, срязали са те с думите „Това е невъзможно“. Е все пак това може да предизвика твоя ентусиазъм и желание да се захванеш с по-голям проект, – с усмивка поклати глава Златко.

Щилян само вдигна рамене.

– Помисли си само, – въодушевено продължи Златко, – почти всеки напредък, откритие или акт на смелост е предизвикан от критика. Наистина има само един сигурен начин да я избегнеш.

– Чудно ми е, какъв е той? – с болка отвърна Щилян.

– Просто не прави нищо, – плесна с ръце Златко.

– И що за избор е това? – недоумяващо свъси вежди Щилян.

– Ако очакваш да бъдеш похвален, трябва да бъдеш готов да те критикуват, – поклати заканително пръст Златко.

– Като се замисля, – Щилян се почеса по главата, – в живота върхове са достигани чрез насърчение от някой друг, а не от критика.

– Какви ги дрънкаш?! – възмути се Златко. – Няма значение колко велик, известен или успешен е един мъж или жена. Забележи, всеки от тях жадува за похвала и аплодисменти.

– Това добре, – съгласи се Щилян, – но как да преодолея поредната критика?

– Много просто, – изпъчи се важно Златко и се потупа по гърдите, – работи по-упорито, за да докажеш, че тази критика е несправедлива.

– Да, но много боли, – с мъка констатира Щилян.

– Важен е крайният резултат, а не това, което са ти казали, – потупа го по рамото Златко.

Дали от съветите или споделянето не знам, но Щилян се освежи и бе готов да се захване отново за работа.