Дядо Симеон седеше заедно с внука си, кръстен на него, в градината. Старецът много обичаше това време, което прекарваше с малкия Мони.

Той не беше вече много малък, но срещите му с дядо му бяха празник за него.

– Непрестанният грях и непростителността са скрити тежести, – каза дядо Симеон. – Те блокират прогреса и източват духовната сила.

Мони го гледаше с широко отворени очи, а старецът продължи:

– Гордостта насърчава прикриването, а смирението отваря врата за изцеление.

– Когато призная каква беля съм направил, – Мони вдигна вежди, – аз се срамувам.

– Изповедта не е излагане за срам, – уточни старецът, – тя е покана за милост.

– Като ми се прости, това не е ли одобрение на неправомерните ми действия? – попита внукът.

– Не е, – поклати глава дядо Симеон, – тя те освобождава от плена на греха, който те държи здраво.

– А ако скрия това, което съм направил? – зададе поредния си въпрос малкия Симеон.

– Задържането на престъплението само удължава болката и забавя освобождението, – заяви дядото.

– Но ако никой не ме е видял? – с надежда добави Мони.

– Бог вече те е видял и знае за намерението да го скриеш, – усмихна се старецът.

Мони отчаяно повдигне рамене и въздъхна

– Бог не иска съвършенство, – старецът потупа внука си по рамото, – а честност.

Стоян стоеше смутен в стаята си. Майка му надникна и само по стойката му разбра че нещо тревожеше сина ѝ.

– Какво те измъчва? – попита тя.

Стоян вдигна глава. В очите му се четеше болка и отчаяние.

– Как отразявам Исус в живота си? – Стоян сбърчи нос.

– Неговата светлина в нас разкрива тъмнината на греха, бунта и невежеството в света около нас, – обясни майка му.

– Да, но те ме отхвърлят, – смръщи вежди Стоян.

Майката се усмихна:

– Това е напълно естествено. Щом те живеят в тъмнина, светлината в теб ги кара да се чувстват неудобно.

Стоян само въздъхна, а майка му продължи:

– Нашия свят живее в духовен мрак. Хората са отделени от Бога, но те са се приспособили и се чувстват комфортно в „зоната на здрача“.

– Все пак могат да видят, сравнят и да преценят, – вметна Стоян.

– Те може да не са в състояние да „видят“ ясно Бог, другите или себе си, но виждат достатъчно добре, за да „се справят“ в живота.

– Как мога да им покажа Исус? – прозвуча отчаяние в гласа на Стоян.

– Когато човек, който принадлежи на Исус Христос, живее живот, който отразява:
Неговата почтеност, морал и чистота; Неговата святост, праведност и истинност; Неговата доброта, благочестие и благодат.

Стоян само махна с ръка, а майка му прибави:

– Светлината в твоя живот може да накара другите да реагират със спонтанно отхвърляне, но бъди насърчен! Светлината не само разкрива тъмнината, но и царува над нея.

Димитър погледна приятеля си Илия предизвикателно и попита:

– Защо Бог ни дава толкова много? Не ти ли се струва, че бихме могли да съществуваме с много по-малко?

– Бог можеше да направи света ни плосък и дори сив, – наклони главата си на една страна Илия, – нямаше да разберем разликата, но не го направи.

– Защо е дал на цветето аромат, а на храната вкус? – зададе нов въпрос Димитър.

– Какво каза Исус? – Илия повдигна вежди. – „Ако вие, коравосърдечни и грешни човеци, знаете как да давате добри дарове на децата си, няма ли вашият Небесен Отец да дава добри дарове на онези, които Му искат?“

– Всеки дар разкрива Божията любов, – отбеляза Димитър, – но никой дар не разкрива любовта Му повече от даровете на кръста.

– Даровете на кръста ….., – повтори като ехо Илия.

– Да, – усмихна се Димитър. – Те дойдоха не увити в хартия, а в страст. Не покрити с панделки, а поръсени с кръв.

– Ако отворим тези дарове, какво мислиш, че ще последва? – поинтересува се Илия.

– Ще чуеш тих глас, който ще ти пошепне: „Направих го за теб“, – отговори Димитър.

– Какво ли не прави Бог, за да спечели сърцето ни?! – констатира Илия.

Милан отсече:

– Има добри и лоши хора, за това се случват такива неща.

– Обикновено, – леко наклони глава Слави, – злият, крие падението си, а има и такива, които излъчват доброта и любов.

– Всеки от нас крои нещо, – отбеляза Милан. – Ако мотивите ни са зли, ще бъдем подведени по грешния път. В противен случай, когато са добри, ще намерим любов и вярност. Нужно ли е изобщо да говорим за това?

– Често сме слепи за това, което живее в сърцата ни, – възрази Слави. – Забравяме, че ежедневните решения, които вземаме, ни водят в определена посока. Те никога не са изолирани действия, а са вплетени в историята, която наричаме „нашият живот“.

– Когато се поддадем на болните и изкривени желания в сърцата ни, тогава решението ни е като преграда положена на правилния път, по който вървим, – отбеляза Милан.

– Това може да ни отклони от правилната посока и ако не коригираме това, – допълни Слави, – не бива да се изненадваме, ако животът ни води там, където не бихме искали да бъдем.

– Всеки път, – повдигна вежди Милан, – когато избираме любовта пред омразата, саможертвата пред самореализацията и нежността пред гнева, ние си проправяме път на вярност, който ни води към Божието царство.

– Не трябва да подценяваме значението на малките и невидими дела на вярност, – наблегна Слави, – защото те са път, който води към живот.

Страхил седеше наперен и предизвикваше Краси:

– Могат ли да се правят грешни неща с добри мотиви?

– Това се случва редовно, – отговори спокойно Краси.

– Нека си го кажем направо, – усмихна се Страхил, – успехът е надценен.

– Всички жадуваме за него, – отбеляза Краси. – Всъщност сме професионалисти в некомпетентността.

– Задавам си въпрос, който ме гложди от месеци, – Страхил присви вежди. – Защо сме толкова изненадани, когато го видим у другите, а сме толкова съкрушени, когато се е случило със самите нас?

– Спри и помисли за начини, по които някои хора могат да се въздържат от това да признаят, че са се провалили, – посъветва го Краси.

– Е, тези много сме ги чували, – плесна с ръце Страхил. – Лекарите могат да погребат грешките си. Неточностите на зъболекарите биват изваждани от употреба. Пропуските на водопроводчиците биват спирани. Дърводелците превръщат своите в дървени стърготини.

– И все пак е имало истински победители, – леко се ухили Краси.

– Кого имаш в предвид? – попита Страхил.

– През 1957 г. Ford се хвалел с „колата на десетилетието“. Edsel. Тази кола е имал врата, която не се затваряла, преден капак, който не се отварял, клаксон, който постоянно забивал, боя, която се лющила, и скоростна кутия, която не изпълнявала предназначението си. Един журналист сравнил графиката на продажбите на Edsel с изключително опасна ски писта. Той добавил, че доколкото му е известно, има само един регистриран случай на кражба на Edsel.

И двамата се засмяха.

– Това не е единствения случай, – отбеляза Краси, – но нашият Господе е милостив. Той взема най-лошите, най-грозните, най-скучните, най-неуспешните ни провали и ги погребва в морските дълбини. Всъщност, Той обещава пълно приемане, заедно с цялостна прошка. Това не е ли окуражаващо? Не можем ли и ние да бъдем такива насърчители един за друг?

– Когато някой от нас се провали и не може да го скрие, какво ще кажеш за малко подкрепа от онези, които все още не са хванати? – предложи Страхил.

– Не малко, а много подкрепа, – подчерта Краси.