Жегата не попречи на две приятелки да се съберат и да си побъбрят.

Младена отбеляза:

– Като деца всички имаме мечти за това, какви искаме да бъдем, когато пораснем.

– Въпреки това, някъде по пътя, загубихме този устрем, за да преследваме и превърнем тези мечти в реалност, – забеляза Кремена. – И Защо?

– Губим от поглед тези планове, защото позволяваме на външни влияния да ни убедят да вярваме, че не можем да ги постигнем, – отговори Младена.

– С напредването на възрастта отговорностите ни се увеличават, – поклати глава Кремена. – Ако не се наслаждаваме на настоящата атракция, сменяме канала.

– Да, някои от несгодите, през които преминаваме, може да са извън нашите ръце, но нашата реакция към тях трябва да бъде да се успокоим и да оценим ситуацията, за да видим дали сме причинили проблема, – сбърчи вежди Младена.

– Вместо да откачаме, по-добре е да се обърнем към Бога с молитва, – тръсна глава Кремена.

– След като предам болката си на Бог, – сподели Младена, – отивам да спя. Девет пъти от десет, в зависимост от сложността на ситуацията, когато се събудя, Бог обикновено ми дава план за разрешаване на проблема ми.

Кремена въздъхна:

– Можем да се наслаждаваме на живота, ако премахнем негативните емоции като страх, разочарование и притеснение, които лесно могат да се промъкнат в ежедневието ни.

Двете се засмяха и се съгласиха в едно:

– Трябва да премахнем негативните емоции.

Осемнадесети век. Джон Тейлър бе очен хирург по това време. Славеше се като много арогантен и безскрупулен човек.

Градеше си „престижна“ репутация. Дори стана личен очен лекар на самия крал.

Тейлър пътуваше из цяла Англия и устройваше медицински представления.

Твърдеше:

– Изцерил съм зрението на самия Папа.

Обещаваше:

– Вие ще бъдете чудодейни изцелени.

А нощем под прикритието на мрака, бягаше.

Със себе си измъкваше чанти препълнени с парите на измамените селяни. Той често ги ослепяваше, вместо да ги цери.

За него се говореше:

– Мошеник! Той е виновен за унищожението на зрението на композиторите на този век: Бах и Хендел. И двамата умряха, скоро след процедурите, които бяха извършени от него.

Тейлър жадуваше за репутация и признание, но го следваха лъжите му, срама и болката, които бе причинил.

Егоистичните зависимости водят до опустошение.

Докато гордото сърце унищожава нас и другите, смиреното води към живот, изпълнен със смисъл и радост.

Ако егоистично преследваме само лични интереси, никога няма да намерим това, за което копнеем.

Отдадем ли сърцето си на Бога и служим на другите, ние ще Го почитаме и отразяваме Неговата доброта.

Стефан се надигна бавно от леглото. Предстоеше му още един ден работа преди да излезе в почивка по празниците.

Замисли се:

– Дните ни са изпълнени с избори. Сам решавам къде да отида, какво да правя, как да се държа.

И той беше прав.

Нашият собствен живот, репутация, кариера, ценности, бъдеще, дори и здраве се оформят в зависимост от това, какъв избор сме направили.

Имало е дни, когато Стефан е бил смутен:

– Да излъжа или да кажа истината.

Когато го обидеха или нараняваха бе готов да отмъщава, но знаеше, че трябва да прощава, защото това щеше да се отрази на психиката му, а от там и на здравето му.

Стефан си спомни моментите, когато се срамуваше да признае Бога:

– Страхувах се, че ще изгубя Явор, ако му кажех, че съм християнин. Все пак той бе човек, от който получавах доста облаги.

Стефан разроши с длан косата си и въздъхна:

– Хубаво направих, че му признах. Той много се заинтересува от моята вяра и от Спасителя и това много ме зарадва.

Отношението ни към Бога и връзката ни с Него определя какви хора сме.

Изберете пътя на Истината. Няма да съжалявате.

Огнян сподели с приятеля си Петко:

– Преди си мислех, че ключът към плодотворността е да правя повече. Повече като съдържание. Повече часове. Повече резултати. Дори си казвах, че ако успея да вместя още нещо, ще напредна.

– Но това не води до мир, забелязал ли си? – попита Петко. – Подхранва само напрежение. Изтласква присъствието на Бога, а всеки от нас копнее да Му служи.

– Като се замисля, разбирам, че това не е просто да си зает, – смръщи вежди Огнян. – Просто съм възприел , че обемът е равен на стойността. Очаквах, че Бог ще бъде доволен, ако произвеждам повече, а хората ще ме забележат ако съм винаги активен и на разположение.

Петко се усмихна:

– Изглежда Бог обича малките неща. И това е така, не защото е ограничен. Той е Господ. Нашето изобилие не кани Неговата сила. Това прави нашата зависимост от Него.

– Може би имаш право, – съгласи се Огнян.

– Някъде четох, че постоянния стремеж да правим повече, създава така нареченото когнитивно претоварване, – отбеляза Петко. – Мозъкът ни се претоварва от многото задачи или отговорности. Той се бори да обработи и задържи получената информация, но продуктивността намалява. По-трудно се вземат решения. Стресът нараства. Но когато опростяваме и забавяме темпото, яснотата се връща.

– Интересно, – поклати глава Огнян, – не бях си представял така нещата.

– Освен това, – продължи Петко, – фокусирането върху по-малко неща не само подобрява качеството на нашата работа, но укрепва чувството ни за присъствие и мир. Малките, верни стъпки, практикувани последователно, формират дългосрочни невронни пътища и това е, което води до устойчива, плодотворна промяна.

– Изглежда, – Огнян повдигна едната си вежда нагоре, – в Божията икономика по-малкото наистина може да стане повече.

Петко посъветва приятеля си:

– Когато си изкушаван да направиш още нещо, запитай се:„Опитвам ли се да докажа нещо, което Бог вече е решил?“. Господ не гледа колко правиш, а това доколко Му се доверяваш.

– Нека Бог ме освободи от лъжата, че повече е винаги добре, – въздъхна Огнян. – Бих искал да се наслаждава на малкото, към което Той ме призовава.

Кирил търсеше любов, но я търсеше на грешни места като партита, пристрастяване, което водеше до зависимост, уличен живот и хора, които търсеха от него само това, което той можеше да има даде.

– Искам да бъда приет, – казваше си той, – да имам значение за някого.

Този глад, го водеше директно към беда.

Кирил бе изправен пред сериозна присъда.

– Това е краят, – клатеше глава отчаяно той.

Внезапно нещо се промени.

– Отказвам да правя нещата по свой начин – и се предаде в ръцете на Бога. – Омръзна ми да бъда изморен, опитвайки се никога да не правя това или онова.

Тогава чу глас:

– Добре дошъл, сине, у дома.

Може би се чудите

– Защо Бог му дава още един шанс.

– Защото Кирил е още негов.

Благодатта не се отказва. Нито при първото падане, нито при седмото, нито при седемдесет и седмото.

Бог не преброява вашите неуспехи. Той ви призовава обратно към Себе Си.

Светът може да ви откаже поредния шанс, но Бог казва:

– Нека опитаме отново.