Всяко лято лагерът се провеждаше край едно красиво езеро. Тази година езерото се бе превърнало в празна дупка.

– Това източване на водата не е случайно, – отбеляза Бисер.- – Сега ще можем да направим ремонт на опразненото място, – зарадва се Здравко. – Ще изчистим боклуците от дъното на езерото, които са се събирали години наред.

Пепо поклати глава:

– Възможно ли е Бог да ми позволи да се чувствам изцеден от собствената си енергия, цел и сила, за да мога да видя по-ясно какво трябва да поправя, а след това да направят ремонт като почистя боклуците, които са разкрити?

– Ще избереш ли в сезони, когато се озоваваш изцеден и сух, да се довериш на Бог, Който се стреми да те направи свят, вместо да те остави да бъда доволен и просто да изглеждаш свят? – побутна го Жельо.

– Това определено не е моят режим по подразбиране, – повдигна вежди Пепо.

Стефан въздъхна:

– Мисля си за молитвите, с които съм молил на сухите места. Обикновено не съм благодарен за Божието рафиниране и Му дадох да разбере, че искам нивото на водата обратно там, където ми беше удобно.

– Това е така, – бързо се намеси Данчо, – защото сухите времена излагат уязвимите и грешни места в нас като лакомията, похотта, алчността и завистта. Всеки може да си направи свой собствен списък.

– Сухите времена тестват способността ми да упорствам и да издържам, – продължи Стефан, – като ми дават възможност да изградя някакъв духовен мускул. Въпреки това потенциално добро, да се мотаеш там през сухите времена не е лесно.

Теодор до сега само слушаше, но реши и той да коментира:

– Една от причините е, може би и вие сте като мен, моето ниво на мотивация често е обвързано с това как се чувствам, а сухотата ме демотивира. Обезсърчавам се, тъй като сухотата ме кара да осъзнавам многото си погрешни жажди и разкрива колко егоистични дори могат да бъдат моите „духовни“ мотиви. Каквото и да подхранва обезсърчението, пътят, по който вървя ден след ден, сега е прашен и втвърден, за това ми е трудно да продължа да върша работата, която Бог ми е поверил.

Най- възрастния в групата поглади побелялата си брада и поясни:

– Може би като дърво, което потапя корените си по-дълбоко по време на суша, ще се научим да се потапяме по-надълбоко до мястото, където може да намерим освежаване в Бог. Вместо да се обезсърчим, нека поискаме Божият Дух да ни помогне да потопи корените си дълбоко в Божията любов, която мотивира и освежава.

На стената на концентрационен лагер пишеше:

„Вярвам в слънцето, макар и да не грее. Вярвам в любовта, дори когато не е показана. Вярвам в Бог, дори когато той не говори“.

Коя ръка би могла да изтрие такова убеждение? Какви очи можеха да видят добро в ужаса, в който е живял пишещия на стената?

Има само един отговор:

– Очите му са избрали да виждат невидимото.

Затворникът е насочил погледа си не към това, което е виждал около себе си, а към това, което не е виждал.

Това, което виждаме, продължава кратко време, а това, което не можем да видим, е вечно.

Виждаме нараняването, или Лечителя.

Бог знае, че ти и аз сме слепи. Той знае, че животът чрез вяра, а не чрез виждане не идва естествено. За това ще ни помогне.

Приемете помощта Му.

Не живейте опирайки се на фактите, а „виждайте“ чрез вяра.

Двете близначки Ева и Мириам бяха набутани в една кола и ги изпратиха в Аушвиц. Двете момичета повече не видяха семейството си, защото то бе откарано в друг лагер.

Близначките още първия ден попаднаха в лапите на д-р Менгеле, известен като „Ангелът на смъртта“. Въпреки всичко те оцеляха.

Години по-късно Ева получи писмо, в което се казваше:

„Аз съм внук на д-р Менгеле. Отвратен съм от действията на дядо ми. ….. Бихте ли ме приели за свой внук?“

Двамата се срещнаха.

Ева се съгласи да ѝ стане внук.

След няколко дни „новата баба“ сподели с близначката си случилото се и ѝ каза:

– Гордея се, че съм му баба. Обичам го. Обожавам го. Той имаше нужда от семейна любов, която никога не е получавал.

– Да, но той е скъсал всяка връзка със семейството си …, – възрази Мириам.

– Вярвам, – заяви твърдо Ева, – че един ден ще намери сили да им прости, както и аз съм го направила.

Огнян живееше при баба си на село. Бяха трудни години. Храната не достигаше. Близо до селото имаше военнопленически лагер. Съдбата на живеещите там не бе по-лека от тази на хората в селото.

Един ден, на кого бе хрумнала тази безумна идея не знам, подгониха военнопленниците по покритото със дълбок сняг поле.

Много от тях премръзнали и изтощени от глад падаха на място и там си оставаха. Останалите ги погнаха обратно в бараките.

Бабата на Огнян се съжали над тези нещастни души. Тя отряза половин хляб от дажбата, която ѝ се полагаше и каза на внука си:

– Иди, моето момче, занеси им го.

Това съвсем не бе случайно. Единият ѝ син бе безследно изчезнал във войната, а другия се върна без крака.

Огнян бе много уплашен. Страхуваше се от пазачите и големите кучета, но отиде.

Отмина войната и дойдоха по-добри времена. Огнян порасна и стана един от любимите артисти в театъра на най-близкия град.

Но изведнъж нещо се обърка в икономиката на страната и хората отново почнаха да гладуват. Искаха да затворят театъра.

И тогава …… пристигна неочаквана пратка. Контейнер с хуманитарна помощ от Германия за Огнян Петров.

Оказа се, че артисти от Германия са решили да съберат помощи за театъра, където работеше Огнян. Това не бе единствената пратка. Така те помагаха на колегите си цяла година, не само да оцелеят, но и да не затварят театъра.

Половинката хляб, който бе занесъл Огнян на пленниците се бе върнал към него, но стократно умножен.

„Хвърли хляба си по водата, Защото след много дни ще го намериш!“

Милена наблюдаваше жизнерадостна си тригодишна племенница Таня. Това малко момиченце, когато обичаше нещо, наистина го обичаше.

Независимо дали ядеше сладолед или паста, които много ѝ се услаждаха или играеше на игра, доставяща ѝ удоволствие, Таня не пропускаше да обяви:

– Обичам го –  целият свят, – като размахваше драматично ръце.

Този израз не пропускаше да разтопи сърцето на всеки, който я наблюдаваше.

„Кога за последен път се осмелих да обичам така, – помисли си Милена, – нищо да не задържам и без да се страхувам? Истината е, че Божията любов не е в нашия гняв, страх или срам, дълбоко основани в реалността. Колко е трудно на нас възрастните да приемем това“.

Таня се наведе и тихо прошепна на леля си:

– Обичам те – целия свят!

Леля ѝ отговори в същия тон:

– Обичам те, всецяло свят.

Милена бе безкрайно благодарна, защото тези думи ѝ напомняха, че всеки миг тя е в присъствието на безгранична любов и благодат.

Светът е разделен на лагери и въз основа на това, от какво най-много се боим, често се присъединяваме към този, от когото ни е страх, игнорирайки гласът, които ни припомня нашите предпочитания за визията на реалността.

Сред измамите и борбата за власт, Истината за Божията любов остава. Тя е светлина, която свети в тъмнината и ни кани да научим пътя на смирението, доверието и любовта.