Мони погледна приятелите си и попита:

– Знаете ли, че гробището е най-богатото място на земята.

Последва моментална реакция:

– Глупости.

– Това е невъзможно.

– От къде ти хрумна такова нещо?

Мони вдигна ръка, за да успокои приятелите си.

– Там са погребани мечти, които никога не са били преследвани, – сви един от пръстите си на дясната ръка Мони, – призивите, на които никой не се е подчинил и целите, които не са осъществени.

– Повечето хора не губят живота си наведнъж, – отбеляза Тони. – Това става бавно чрез разсейване, компромиси и комфорт. Безкрайни купони. Пристрастяването е маскирано като свобода. Часове, загубени от превъртане, вцепеняване и избягване на отговорност.

– Странното е, че в началото нито едно от тези неща не се чувства да е опасно, но с течение на времето те заглушават спешността, – забеляза Тошо.

– Писанието казва, че трябва да изкупваме благовремието…. – задълбочи разговора Пепи.

– Какво означава „да изкупваме благовремието“? – полюбопитствува Досьо.

– Това означава да се откупи обратно, да се спаси от загуба, – опита се да обясни Пепи.

Всички го гледаха в недоумение, за това той продължи:

– Да се възползва максимално от всяка възможност. Все едно някой умишлено вади време от отпадъци и го поставя на работа с цел. Изкупителното време не означава да правиш повече, а да реагираш бързо на Бога. Подчинението често е чувствително към времето. Когато Бог ви побутне да прощавате, да говорите, да служите, да се молите, давате или да излизате с вяра, забавянето може да се превърне в непокорство.

Някои махнаха с ръка, а Атанас се изпъчи:

– Ти цяла проповед ни изнесе за твоя Бог.

Пепи вдигна рамене и прибави:

– Наследството се изгражда в обикновените моменти, казвайки „да“, където си. Да бъдеш верен на невиждани места. Да внимаваш на малки възможности, които изглеждат незначителни, но са тежки с цел. Нямате нужда от нов сезон, за да се подчиняваш на Бог, просто осъзнай сезона, в който вече си.

Повечето бяха престанали да го слушат, но Пепи се бе засилил и не млъкваше:

– … потенциалът сам по себе си не е наследство. Той трябва да бъде настроен. Това, на което последователно се подчинявате, оформя това, в което в крайна сметка се превръщате.

Групата се разпръсна.

Лиляна погледна към събралите се момичета попита:

– Какво според вас е вярата?

– Просто признаването на съществуването на Бог, – заяви смело Милена.

– А може би това е ключа за благословения, – предположи Елена.

– Мнозина се борят с вярата, особено когато животът стане предизвикателен, – отбеляза Василена.

Лиляна се усмихна:

– Но какво ще стане, ако ви кажа, че вярата не е просто нещо, което имате, това е нещо, което живеете? Вярата е повече от моментно решение. Това е начин на живот, който избираме ежедневно.

– Съгласна съм, че има разлика между вяра и вяра, – поклати глава Даниела.

– Уточни по-ясно мисълта си, – повдигна вежди Жанет.

– Вярата често се отнася до интелектуално съгласие или приемане, че нещо е вярно. Например, може да повярвате в съществуването на Бог или историческите факти за Исус. В случая вярата обаче не е задължително да трансформира живота или действията ни.

– Демоните също имат вяра, – уточни Станка. – Знаят, че Бог съществува. Те признават властта на Исус. И все пак тяхното „вярване“ не води до подчинение или трансформация.

– Вярата води и до спасение, когато се съчетае с изповед, – добави Даниела. – Тя е достатъчна, за да ни спаси, но не стига, за да ни поддържа през житейските предизвикателства.

– Вярата започва да се развива, когато чуваме и приемаме Божието Слово, – опита да обобщи Лиляна. – За разлика от интелектуалната вярата, която признава истината, истинската вярата действа върху тази истина с пълно доверие в Божия характер и обещания. Вярата надхвърля умственото познаване на нещо. Тя обхваща доверие и дълбоко вкоренена увереност, която влияе върху поведението и решенията. Катрин Кулман казва: „Вярата е, когато спреш да вярваш само с главата си и започнеш да вярваш с живота си“.

Вяра е съзнателен избор и усилие. Тя действа дори, когато обстоятелствата подсказват друго.

Този преход не се случва автоматично. Той се развива, докато умишлено се ангажираме с Божието Слово и избираме да Му се доверяваме ежедневно, особено когато животът няма смисъл.

Класът бе притихнал.

Учителката говореше:

– Има много теории за това какво не е наред в света. А вие как мислите от какво се нуждае света? От образование, равенство, …..

– Светът е болен, – бързо изстреля Пенко.

– Това си е явно подценяване, – възпротиви се Ева. – Светът е мъртъв поради греховете си, следвайки владетелят незаконно узурпирал земята.

– По-скоро светът е в плен на подчинението на своите желания и страсти, – възрази Емил.

– Добре, – съгласи се учителката, – Никаква образователна реформа или кампания за граждански права, не може да реши проблемите на този свят. Причини за това са: нашата фатална зависимост от недобрите ни желания, пристрастяването ни към греха и подчинението ни на управлението на дявола. Тогава какво би спасило този свят?

Децата си зашепнаха тихичко едно на друго, обсъждайки проблема.

– Може би ако можехме да проведем правилната програма.

– Не, по-добре да променим законите на страната.

– А ако накараме хората да се променят и да се държат по определен начин?

Недю плахо вдигна ръка.

– Кажи, какво мислиш за това, – подкани го учителката.

Ученикът смело се изправи и заяви:

– Само смъртта и възкресението на Исус Христос могат да ни направят живи. Така ще се избавим от смъртта поради греха ни и подчинението ни на дявола. Само Исус спасява.

Те бяха брат и сестра. Седяха на пейката пред входната врата и улавяха последните лъчи на есенното слънце.

Разговаряха тихо.

Нека се приближим и да чуем за какво точно си говореха.

Веско погледна Валя и попита:

– Не ти ли се е искало да се върнеш назад във времето и да промениш нещо, което си направила или казала?

– В живота ми е имало ужасни моменти, в които съм действала импулсивно, но съжалявам, че съм постъпила така, – въздъхна Валя.

– На мен ми се е случвало да не мога да овладея гнева си и тогава съм се провалял в това, което в момента съм правил, – сподели Веско, – но не мога да се върна назад.

– Това е много тъжно, – вяло се усмихна Валя. – Никой от нас не го може.

– Не можем да отменим грешните дела или да променим лошите думи, – започна да изброява Веско, – Не можем да си върнем тези моменти, когато сме били обладани от ярост, похот, жестокост, безразличие или твърдоглава гордост.

– Но за това пък можем да получим прошка за тези грехове и те да бъдат заличени чрез кръвта на Христос, – отбеляза Валя.

– Въпреки това трябва да живеем с последствията от думите и действията си, – натърти Веско. – Каквото посеем, това и ще пожънем.

– Не, не можем да се върнем, – потвърди Валя, – но нашият милостив Господ е измил минало ни със собствената Си кръв, дадена на кръста за нас.

– По-лесно е ако се научим да вървим много по-близо до Него, – заяви Веско, – ден след ден, час след час, миг след миг и да разчитаме, че Светия Дух ще пази сърцата ни от разрушителни, животоразбиващи грехове.

– Той ще го направи, защото е обещал, – плесна с ръце Валя, – че няма да ни постигне нещо, освен онова, което можем да понесем. Освен това ще ни даде изходен път, така че да го издържим.

– Ех, ако това стане наш начин на живот, – възкликна Веско, – в тези моменти на подчинение ще се освежаваме и няма да имаме послевкус на съжаление.

Дъщерята на Михаил Сара бе диагностицирана с рак.

Бащата гордо заявяваше:

– Изобщо не се съмнявам, че Бог ще я изцели.

Съпругата му Дора и синът им Петър вярваха и изповядваха едно:

– Нашето подчинение на Бог ще доведе до изцелението на Сара.

След пет години борба момичето почина.

Михаил и Дора потопени в мъка по дъщеря си, се питаха:

– Какво се е объркало?

– Разочарован съм, – признаваше си Михаил. – Имам чувството сякаш Бог ме е разочаровал.

Дора само въздишаше, а същевременно дълбоко и тихо роптаеше:

– Нали е писано, че тези, които почитат родителите си и се доверяват на Господ, ще имат дълъг живот?!

Сара бе демонстрирала голяма вяра по време на страданието си.

Михаил не можеше да се примири:

– Не не мога да приема фактите за мрачната реалност на мъчителните страдания и смъртта на дъщеря ми. Къде е Бог, когато всичко това се случи? Защо лоши неща се случват на добрите хора?

Когато животът се обърка, човек по-ясно разбира уникалната природа на нещастието.

Трагедията сполетяла Михаил и семейството му, разкриваше нуждата от по-голяма рамка на разбиране относно връзката между Бог, вяра и болка.

Михаил се надяваше, че вярата му ще бъде нещото, което ще го избави от страданието, но тя се оказа нещото, което го доближи до Бог.

Проблемите често ни изкушава да гледаме на Бог като „вълшебна пръчица“.

Отчаяно търсим отсрочка и се опитваме да намерим идеалните думи или действия, с които да предизвикаме Бог, да ни даде това, което искаме.

Вярата не е това, което използваш, за да получиш това, което искаш. Тя е това, което трябва да имаш, когато не получаваш това, което си поискал.