Всяко лято лагерът се провеждаше край едно красиво езеро. Тази година езерото се бе превърнало в празна дупка.

– Това източване на водата не е случайно, – отбеляза Бисер.- – Сега ще можем да направим ремонт на опразненото място, – зарадва се Здравко. – Ще изчистим боклуците от дъното на езерото, които са се събирали години наред.

Пепо поклати глава:

– Възможно ли е Бог да ми позволи да се чувствам изцеден от собствената си енергия, цел и сила, за да мога да видя по-ясно какво трябва да поправя, а след това да направят ремонт като почистя боклуците, които са разкрити?

– Ще избереш ли в сезони, когато се озоваваш изцеден и сух, да се довериш на Бог, Който се стреми да те направи свят, вместо да те остави да бъда доволен и просто да изглеждаш свят? – побутна го Жельо.

– Това определено не е моят режим по подразбиране, – повдигна вежди Пепо.

Стефан въздъхна:

– Мисля си за молитвите, с които съм молил на сухите места. Обикновено не съм благодарен за Божието рафиниране и Му дадох да разбере, че искам нивото на водата обратно там, където ми беше удобно.

– Това е така, – бързо се намеси Данчо, – защото сухите времена излагат уязвимите и грешни места в нас като лакомията, похотта, алчността и завистта. Всеки може да си направи свой собствен списък.

– Сухите времена тестват способността ми да упорствам и да издържам, – продължи Стефан, – като ми дават възможност да изградя някакъв духовен мускул. Въпреки това потенциално добро, да се мотаеш там през сухите времена не е лесно.

Теодор до сега само слушаше, но реши и той да коментира:

– Една от причините е, може би и вие сте като мен, моето ниво на мотивация често е обвързано с това как се чувствам, а сухотата ме демотивира. Обезсърчавам се, тъй като сухотата ме кара да осъзнавам многото си погрешни жажди и разкрива колко егоистични дори могат да бъдат моите „духовни“ мотиви. Каквото и да подхранва обезсърчението, пътят, по който вървя ден след ден, сега е прашен и втвърден, за това ми е трудно да продължа да върша работата, която Бог ми е поверил.

Най- възрастния в групата поглади побелялата си брада и поясни:

– Може би като дърво, което потапя корените си по-дълбоко по време на суша, ще се научим да се потапяме по-надълбоко до мястото, където може да намерим освежаване в Бог. Вместо да се обезсърчим, нека поискаме Божият Дух да ни помогне да потопи корените си дълбоко в Божията любов, която мотивира и освежава.

Крум се трудеше всеотдайно, но все някой друг получаваше заслугата.

– Аз нося тежестта, но друг получава похвалата, – мърмореше той. – Защо изобщо се занимавам със всичко това?

Капанът се задейства.

Шефът му хвали някой друг, а Крум бе игнориран и гнева му пламна.

Ревността прави раната още по-дълбока.

Бащата на Крум често го предупреждаваше:

– Твоята стойност не се измерва с това, което се казва на срещата с персонала. Бог вижда всяко твое усилие, което полагаш. Той знае кога оставаш до късно, кога правиш това, което е правилно, дори никой да не забелязва.

А приятелят му Спас казваше:

– Работата за Бога те държи стабилен, когато липсва уважение от хората.

В този момент на огорчение Крум си спомни точно тези думи. Той осъзна, че не бива да губи мира си за такива неща.

Падна на колене и се помоли:

– Господи, признавам, че когато другите получават заслугата, която аз заслужавам, завистта ме завладява и негодуванието ми расте. Прости ми, че се сравнявам с другите и допускам завист в сърцето си. Помогни ми да работя честно и самоотвержено, знаейки, че виждаш това, което никой друг не вижда. Напомняй ми, че моята стойност идва от Теб, а не от думите на шефа. Дръж ме стабилен, когато се чувствам пренебрегнат. Амин.

Страхил бе искрено възмутен:

– Как можем да бъдем благодарни за това, което ни е дадено, ако постоянно се сравняваме с другите?

– Библията ни учи, – подчерта Станко, – да се радваме, когато другите се радват, но ако се сравняваме отваряме врата за ревност и завист.

– Когато се сравняваме с другите, щастието ни е откраднато от врага на човешката душа – дявола, – отбеляза Гошо.

– Тъй като омаловажаваме благословенията си, радостта ни поради успеха на другите е убита и взаимоотношенията ни с тях бавно се разрушават, – намекна Калоян.

Филип вдигна ръка:

– Бог има конкретни планове за всеки от нас. Нека да помним, че историите ни са различни. Създадени сме с уникални умения и черти, а Бог ги използва за наше добро и за Негова слава.

Намеси се и Борис:

– Господ не ни сравнява един със друг. Той толкова много ни обича, че умря за нас.

– Ако решим да се сравняваме, – усмихна се Владо, – нека сравним какъв би бил живота ни сега, така и за вечността, с този без Исус.

Дядо Горан, който слушаше младежите потупа най-близо стоящия до него по рамото и добави:

– Сравнението води до гордост от убеждението, че сте по-добри от другите или до ниско самочувствие, приемащо че другите са по-добри от вас. Запомнете, че никой в ​​целия свят не може да се справи по-добре с това да бъде като вас, освен вие самите.

Двадесет и четири часовият цикъл на новините процъфтяват от тревожност и страх.

Социалните медии разпалват семената на недоволство и завист, които лежат дълбоко в сърцето ни.

– И все пак, – казваше си с надежда Емил, – ние изпълнени с Божия Дух, сме предназначени да търсим живот, когато всичко, което виждаме, е смърт. Поканени сме да видим доброто в света, знаците на Божието царство, които нахлуват едва доловимо и дискретно.

Баща му често му напомняше:

– Като тези, които са били съживени от смъртта, ние сме предназначени да живеем и отразяваме, преследвайки смислени взаимоотношения, които внасят живот в света и се отдаваме на призвания и хобита, които сочат към истината, че Бог винаги е там, където някога е царувала смъртта.

Емил се усмихна:

– Ние не заслужаваме любов, но тя промени начина, по който се отнасяме към другите, особено към онези, които се борим да обичаме. Ако Бог може да ме обича в най-лошия ми момент и да види в мен добро и красиво бъдеще, мога ли да направя същото за онези, които се нуждаят от обич?

Всеки от нас има хора в живота си, които са източник на болка или конфликт.

Може би често отчаяно сме заявявали:

– Те просто никога няма да се променят. Оставени на себе си, това е абсолютно вярно. Мъртвите хора не живеят. Тоест, те не живеят, освен ако
Авторът на живота не ги погледне влюбено и не вдъхне живота си в дробовете им.

Можете ли да поддържате надеждата точно в този момент, че Господ копнее да извърши точно това дело днес, както го е правил и преди?!

Дико завиждаше на другите за красивите им тела, банковите сметки, връзките , които имаха в обществото и многото неща, които притежаваха.

Това той пазеше в тайна, защото много го смущаваше.

С други думи Дико желаеше да живее нечий чужд живот.

Той не се радваше на това, което имаха околните, а плачеше:

– Защо Пепо има такава хубава кола, а аз нямам? Ето Петрана успя и се нареди на хубава работа, а аз пак увиснах. Ех да имах мускулите на Чори, чудеса щях да направя. …..

Това го изяждаше физически и духовно.

Приятели му казваха:

– Ти си прекрасен човек.

– Защо ти е нужно да бъдеш като този или онзи?

– Живей своя си живот.

Но той така бе обсебен от завистта и не искаше да чуе.

Повечето го съжаляваха, но Дико остана сляп и за това.

Един ден Стоян го посъветва:

– Ако вярваш в Евангелието, ще осъзнаеш това, което имаш в Христос и ще бъдеш освободен от робството на завистта.

– Какво робство? – възкликна Дико. – Дай ми парите на Станимир, колата на Пешо, домът на Екатерина, телосложението на Димо, …

Той изброява още много неща, които искаше да има, а накрая заключи:

– Тогава ела да видиш какъв прекрасен живот ще живея.