Жегата не попречи на две приятелки да се съберат и да си побъбрят.

Младена отбеляза:

– Като деца всички имаме мечти за това, какви искаме да бъдем, когато пораснем.

– Въпреки това, някъде по пътя, загубихме този устрем, за да преследваме и превърнем тези мечти в реалност, – забеляза Кремена. – И Защо?

– Губим от поглед тези планове, защото позволяваме на външни влияния да ни убедят да вярваме, че не можем да ги постигнем, – отговори Младена.

– С напредването на възрастта отговорностите ни се увеличават, – поклати глава Кремена. – Ако не се наслаждаваме на настоящата атракция, сменяме канала.

– Да, някои от несгодите, през които преминаваме, може да са извън нашите ръце, но нашата реакция към тях трябва да бъде да се успокоим и да оценим ситуацията, за да видим дали сме причинили проблема, – сбърчи вежди Младена.

– Вместо да откачаме, по-добре е да се обърнем към Бога с молитва, – тръсна глава Кремена.

– След като предам болката си на Бог, – сподели Младена, – отивам да спя. Девет пъти от десет, в зависимост от сложността на ситуацията, когато се събудя, Бог обикновено ми дава план за разрешаване на проблема ми.

Кремена въздъхна:

– Можем да се наслаждаваме на живота, ако премахнем негативните емоции като страх, разочарование и притеснение, които лесно могат да се промъкнат в ежедневието ни.

Двете се засмяха и се съгласиха в едно:

– Трябва да премахнем негативните емоции.

Младена бе девойка, която често се сблъскваше с предизвикателства.

Семейството ѝ бе бедно, а това още повече я стимулираше да се бори с несгодите на живота.

Тя обичаше да чете. Единствено в думите намираше утеха.

Бе тежък ден за девойката. Младена отново трябваше да се справи с грубите подмятания на двама арогантни млади хора, които работеха с нея в цеха.

Вместо да заплаче, тя се отдели през почивката на по-тихо място и отвори книгата, която бе взела със себе си.

Някой ѝ бе подарил Евангелието на Йоан и тя се зачете в Него.

Още от първите думи, сърцето ѝ се развълнува.

– Да, – каза си тя, – обичам думите, но сега разбирам, че има Вечно Слово, Което …. може да пресече мрака, …… сега и завинаги.

Младена сияеше от възторг, препрочитайки думите:

– Словото стана плът. То ме обгръща със своята любов …. И сега като Го приемам, вярвайки в Неговото име, ставам Негово дете …

Този ден Младена прегърна Божията любов и осъзна, че Бог я спасява от неволите в семейството ѝ.

Тя ревностно се зае с изучаване на Божието Слово, а всеки ден основно молитвата ѝ бе:

– Господи, дай ми думи, с които да разкажа на някого за Твоята чудна благодат и любов.

Днес Младена разнася добрите новини за Исус и с удоволствие споделя думи от Живото Слово.

Отново слънчевите лъчи стоплиха земята. Беше хладно известно време, дори валя, но сега, когато е топло и приятно навън, мрачните дни неусетно се забравиха.

Ралица и Стамен седяха на балкона, наблюдаваха минаващите хора и тихо разговаряха.

– Забелязала ли си, че някои от хората нямат желание да подобрят живота си? – попита Стамен.

Точно тогава по улицата минаваше една стара жена. И двамата знаеха, че тя е много бедна и среща много трудности в живота.

– Погледни я само, – възкликна Ралица, – въпреки всичко, което преживява, тя се усмихва.

– Чух, че тази жена е загубила всичките си спестявания, – поклати глава Стамен.

– Съкратиха я, – въздъхна съчувствено Ралица, – а сега кара с една мизерна пенсия.

– Хората на нейно място биха се отчаяли, – повдига рамене Стамен, – биха загубили надежда и смисъла в живота си.

Обувките ѝ бяха износени. Жената леко накуцваше, но бе вдигнала гордо глава, което предизвика у двамата наблюдатели възторг и същевременно съжаление.

– Тя има силен дух, – отбеляза Стамен. – Не е допуснала несгодите да я смажат.

– Има хора, чиито условия на живот са много по-добри, – сбърчи нос Ралица, – но те постоянно мърморят и се оплакват от всичко.

– Бог не избира безразличните и равнодушни хора, да вършат делото Му. – Заяви Ралица, проследявайки жената, която се скри зад близкия ъгъл. – Преди да положи ръката си на човек и да го призове за нещо важно, Той разглежда неговото отношение и желания.

– Да, тази жена е точно такава, – потвърди Стамен. – Тя е целеустремена и няма да се успокои, докато не постигне това, което трябва.

– Надарен мъж, – леко се усмихна Ралица, – но мързелив и небрежен до такава степен, че дори не реше косата си, не глади дрехи, не си оправя легло, е тъжна гледка. Много разочароваща картинка би бил, ако има достатъчно парите и би могъл да изглежда по-добре, но това не го интересува.

– Бог никога няма да избере такъв човек да върши велики дела, – констатира Стамен, – докато той не се промени.

Колко е хубаво да имаш до себе си човек, който да те разбира и подкрепя. Пламен и Румен, които не бяха вече така ентусиазирани и запалени, както в младостта си, бяха останали приятели през трудните изминали години.

Пламен бе женен, имаше деца и внуци, а Румен бе останал сам. Той не бе намерил сродна душа, с която да се обвърже.

Двамата често се срещаха, защото живееха съвсем наблизо. Споделяха и се оплакваха от несгодите на ежедневието. Съветваха се в трудни ситуации и бяха опора един за друг.

Днес Румен излезе до магазина да напазарува и още от далече забеляза киселата физиономия на приятеля си. Той приближи до Пламен и го попита:

– Защо си така оклюмал? Пак ли са ти потънали гемиите?

– Вчера с жена ми спорихме цял ден за парцали, – въздъхна тежко Пламен.

– Какви парцали? – попита озадачен Румен.

– Нали знаеш жените, – започна тъжно да обяснява Пламен, – като видят някоя нова рокля, костюм, палто и нещо от този род пощръкляват, докато не го придобият. Та моята си харесала едно кожено палто от норка и ми наду главата за него. Но дават ли се толкова много пари за нещо, което един или два пъти най-много ще облече в годината, а после го оставя на склад в гардероба?

– Е, – леко се усмихна Румен, за да не обиди приятеля си, – Кой надви? На кого бе последната дума?

– Нима се съмняваш в мен?! – възкликна Пламен. – Разбира се, че моята, нали съм глава на семейството.

– И какво ѝ каза? – любопитно го изгледа Румен.

– Нека Бог да бъде с теб, купувай го!

Мая израстна в планината. Тя обичаше това място. Просторът и зеленината я опияняваха. Тук се чувстваше най-добре като във свои води.

Всяка неделя при хубаво време заедно с родителите си братята и сестрите си Мая копнееше да тръгне на поход, но обикновено през този период тяхното семейство се изкачваше на билото на планината.

Там дърветата бяха големи, толкова много, че ако се хванеха за ръце не можеха да ги обхванат.

Един път Мая попита майка си:

– Мамо, защо дърветата са толкова големи. Виж по-надолу няма такива. Спрямо тези гиганти изглеждат хилави и слаби.

Майка ѝ се усмихна и отговори:

– Такива и трябва да бъдат. Тук на върха ветровете са много силни. Те не биха издържали на бурите, биха се пречупили и паднали, ако не са достатъчно силни и издържливи. Те са калени в битките да устояват на натиск и напрежение.

Така се случва и с нас. Бог засажда в нас вяра още докато сме млади дръвчета. След това израстваме и се превръщаме в „дървета на правда“, като преминаваме през трудности и несгоди. Това ни калява и ни прави силни.

Бог ни подкрепя и крепко държи, особено в най-тежките ни моменти.

Той тържествува, когато Го славим, независимо от бурите виещи в нас или ветровете, които гледат да ни съборят отвън.