Кирил и Пенко отдавна не бяха се виждали. Единият замина за близкия град, да учи, а другия постъпи в столичния университет. Деляха ги около триста мили.

Сега се върнаха да обсъждат старите си теми, но мислите им бяха добили по-широк мащаб.

– Любимото тактическо средство на демоните за омаловажаване на вярата на младия християнин е разсейването, – отбеляза Кирил.

– Колко добре познаваме ние в съвременния свят борбата срещу разсейването? – повдигна рамене Пенко.

Кирил се усмихна:

– Повечето от нас носят малки компютри в джобовете си, предназначени да привличат вниманието ни с малки хапки и да ни карат да се връщаме за още.

– Програмирани сме да държим вниманието си в кръг около най-малките неща, докато вече не ни остане време за неща от истинска важност, като молитвата в тишината пред Бога, – допълни Пенко.

– Това със сигурност е по-голяма тактика в арсенала на дявола дори от изкушението да вършим явни грехове, – завъртя глава Кирил, – защото ако той може просто да запълни всеки момент с шум и разсейване, със сигурност никога няма да обърнем внимание на тихия, мек глас на Бог.

– Шумът, грандиозният динамизъм, чутият израз на всичко ликуващо, безмилостно и мъжествено… Накрая ще превърнем цялата вселена в шум, – подкрепи го Пенко.

– Библията е пълна с предупреждения срещу разсейването, – продължи разсъжденията си Кирил. – В Стария завет виждаме Бог да напътства народа си да размишлява върху Неговото Слово ежедневно и да отделя специално време за молитва, почивка и празнуване. Защо?

Пенко отговори веднага:

– За да се върнат умовете и сърцата им към Него, когато малките житейски въпроси заплашват да заглушат по-големите. Исус предупреди учениците си, следователно и нас, че разсейването е като тръните, които задушават доброто семе. „Бъдете будни и се молете, за да не паднете в изкушение“, каза им той. „Духът е бодър, но плътта е немощна“.

– Ясно е, че разсейването винаги е било човешки проблем, – съгласи се Кирил, – дори преди появата на смартфона!

Въпреки че трябва да се изправим пред проблема с разсейването, не е нужно да се чувстваме обречени от него.

Господ знае какви сме и разбира борбите, с които се сблъскваме в сегашното време.

Чрез Неговия Дух можем да придобием самоконтрол, за да се отблъснем от атаката на разсейването.

Трябва да направим главното нещо основно. Да гледаме към Господа, докато единственото желание на сърцето ни не стане да живее с Него.

Лиляна погледна към събралите се момичета попита:

– Какво според вас е вярата?

– Просто признаването на съществуването на Бог, – заяви смело Милена.

– А може би това е ключа за благословения, – предположи Елена.

– Мнозина се борят с вярата, особено когато животът стане предизвикателен, – отбеляза Василена.

Лиляна се усмихна:

– Но какво ще стане, ако ви кажа, че вярата не е просто нещо, което имате, това е нещо, което живеете? Вярата е повече от моментно решение. Това е начин на живот, който избираме ежедневно.

– Съгласна съм, че има разлика между вяра и вяра, – поклати глава Даниела.

– Уточни по-ясно мисълта си, – повдигна вежди Жанет.

– Вярата често се отнася до интелектуално съгласие или приемане, че нещо е вярно. Например, може да повярвате в съществуването на Бог или историческите факти за Исус. В случая вярата обаче не е задължително да трансформира живота или действията ни.

– Демоните също имат вяра, – уточни Станка. – Знаят, че Бог съществува. Те признават властта на Исус. И все пак тяхното „вярване“ не води до подчинение или трансформация.

– Вярата води и до спасение, когато се съчетае с изповед, – добави Даниела. – Тя е достатъчна, за да ни спаси, но не стига, за да ни поддържа през житейските предизвикателства.

– Вярата започва да се развива, когато чуваме и приемаме Божието Слово, – опита да обобщи Лиляна. – За разлика от интелектуалната вярата, която признава истината, истинската вярата действа върху тази истина с пълно доверие в Божия характер и обещания. Вярата надхвърля умственото познаване на нещо. Тя обхваща доверие и дълбоко вкоренена увереност, която влияе върху поведението и решенията. Катрин Кулман казва: „Вярата е, когато спреш да вярваш само с главата си и започнеш да вярваш с живота си“.

Вяра е съзнателен избор и усилие. Тя действа дори, когато обстоятелствата подсказват друго.

Този преход не се случва автоматично. Той се развива, докато умишлено се ангажираме с Божието Слово и избираме да Му се доверяваме ежедневно, особено когато животът няма смисъл.

Жители на няколко близки села бяха изумени.

Пътуващ дърводелец, превърнал се в учител, успя да освободи обладан от демони мъж.

Очевидци твърдяха:

– Яростта, конвулсиите и пяната на устата му изчезнаха, щом този пътуващ дърводелец взе смартфона от ръката му.

– Явно се виждаше, че вече е друг човек.

– Той крещеше, плачеше, спореше с хора по някоя от социалните мрежи, но когато дойде дърводелецът, обладаният мъж падна на земята, след което бе лишен от смартфона си. …. И изведнъж, този човек се оправи.

– Това бе невероятна трансформация.

Братът на обладания мъж сподели изумен:

– Страхувах се, че нищо не може да му помогне. Той бе в такова състояние, откакто си взе смартфон и се бе регистрирал в куп социални медийни платформи. Освен дивите изблици имаше странно поведение.

Учителят след като му бе взел телефона му казал:

– Иди си. Ти си свободен. И не скролвай повече, в противен случай може да ти се случи нещо по-лошо.

Младена бе навела глава и разсъждаваше на глас:

– Мислех си, че като съм спасена, ще прекарам живота си, разхождайки се покрай тихи води и лежейки на зелени пасища. Нямах представа, че да приема с отворени обятия Исус като капитан на живота си, означава, да се запиша като войник в Божията армия.

От тогава мина доста време и тя бе разбрала нещата по-добре, за това изповяда:

– Исус не е дошъл да донесе мир, а меч, а аз съм повече от победител в Христос.

Не веднъж бе чувала:

– Врагът идва, за да убива, краде и унищожава.

– Да, – каза си тя, – демоните имат една и съща мисия, но използват различни тактики.

Младена стана от стола, направи няколко крачки и отбеляза:

– Например, духът на страх атакува вярата ни, а духът на отхвърляне атакува нашата идентичност.

Тя въздъхна:

– Армията на сатана е добре организирана. Той изпраща специфични духове срещу вярващите, за да ги извади от релсите и отклони от целта им в царството.

Младена не изпитва страх, за това смело заяви:

– Духовното робство може да се проявява по много начини, но добрата новина е, че победата може да бъде наша.

Тя плесна с ръце и се завъртя:

– Ходейки в дадената ни от Бога власт, ние можем ефективно да водим битки и да печелим във войната.

В планината живееше старец. Наричаха го дядо Серафим. Той имаше необикновен дар от Бога. Този старец можеше да узнае мислите и сърдечните желания на хората.

Веднъж до килията на един монах, той видя множество демони. Те потропваха с крака, танцуваха и много се радваха.

– Не без цел е това сатанинско веселие, – въздъхна Серафим. – навярно този монах е много мързелив, за това демоните са го обиколили без страх. Това е голяма беда! Ако продължава така, накрая може напълно да попадне под тяхна власт.

Серафим почука на вратата и влезе при монаха. Той нямаше намерение да му казва, че е видял бесове наблизо, нито да го укорява, че е мързелив.

– Брат, – каза Серафим, – имам голямо притеснение, но вярвам, че Бог ще ме избави, ако ти се молиш за мен.

Монаха бе много изненадан и смутен каза на непознатия старец:

– Аз съм недостоен да се моля за теб.

Серафим започна да го моли:

– Няма да си тръгна, докато не ми дадеш дума, че ще се молиш поне по един път вечер за мен.

Монахът не можеше да откаже на такава настойчива молба и обеща на стареца да се моли за него.

Първата вечер монахът застана да се моли за непознатият. И когато свърши си каза:

– О, грешна душо, за стареца се помоли, а защо не се моли и за себе си.

И веднага застанал отново на колене. Така всяка вечер монахът се молеше за стареца и за себе си.

Мина една седмица. Серафим пак дойде при монаха. Отново имаше демони около килията, но те бяха разстроени.

Старецът веднага разбра, че бесовете са ядосани за това, че монахът е почнал да се моли всяка вечер.

– Аха, – каза си Серафим, – нещата вървят на добре, но не трябва да се задоволяваме само с постигнатото.

И старецът отново влезе при монаха.

– Знам, че си изпълнил молбата ми и се молиш всяка вечер за мен. Така е нали?

– Да, вярно е.

– Благодарение на твоите молитви неприятностите ми намаляха, но не са изчезнали съвсем. Ще ми покажеш ли още малко любов, като се молиш още един път за мен?

Монахът обеща.

Така измина още една седмица, през която монахът се молеше по два пъти за стареца, но не забравяше и себе си.

Серафим отново се отправи към монаха. Около килията му видя  демоните, но те бяха унили и мълчаха.

Серафим благодари на Бога и влезе в килията на монаха.

– Благодарение на молитвите ти, моите скърби почти отлетяха, – каза старецът. – Не знам, дали мога да те помоля и за трета молитва? Ако се молиш за мен три пъти, може би моите страдания ще престанат завинаги.

Монаха с радост се съгласи да помогне на непознатия. Така той започна да се моли три пъти за стареца и за себе си.

След една седмица Серафим отново бе пред килията на монаха. Бесовете бяха изчезнали.

Старецът влезе в килията и каза:

– Прости ми, брат. По-рано си мислех, че те домързява да се молиш, но сега виждам, че не е така. Сгрешил съм в предположенията си. Твоите молитви много ми помогнаха. Бих се радвал, ако служиш на Бога още по-усърдно.

– Обещавам, – радостно възкликна монаха. – Ще се моля редовно за болни и нуждаещи се.

Когато Серафим си тръгна, разярените демони изскочиха от храстите, където се бяха скрили. Те бяха ужасно ядосани на стареца, заради спасението на монаха и искаха да го унищожат.

Но Серафим отрази нападението им с молитва и те с викове се пръснаха накъдето им видят очите.

Демоните още няколко пъти отиваха до килията на монаха, но го заварваха в молитва и разбраха, че всяко тяхно действие по-нататък би било безполезно.

Така победени от Божията благодат, бесовете оставиха монаха окончателно на мира.