Всяко лято лагерът се провеждаше край едно красиво езеро. Тази година езерото се бе превърнало в празна дупка.

– Това източване на водата не е случайно, – отбеляза Бисер.- – Сега ще можем да направим ремонт на опразненото място, – зарадва се Здравко. – Ще изчистим боклуците от дъното на езерото, които са се събирали години наред.

Пепо поклати глава:

– Възможно ли е Бог да ми позволи да се чувствам изцеден от собствената си енергия, цел и сила, за да мога да видя по-ясно какво трябва да поправя, а след това да направят ремонт като почистя боклуците, които са разкрити?

– Ще избереш ли в сезони, когато се озоваваш изцеден и сух, да се довериш на Бог, Който се стреми да те направи свят, вместо да те остави да бъда доволен и просто да изглеждаш свят? – побутна го Жельо.

– Това определено не е моят режим по подразбиране, – повдигна вежди Пепо.

Стефан въздъхна:

– Мисля си за молитвите, с които съм молил на сухите места. Обикновено не съм благодарен за Божието рафиниране и Му дадох да разбере, че искам нивото на водата обратно там, където ми беше удобно.

– Това е така, – бързо се намеси Данчо, – защото сухите времена излагат уязвимите и грешни места в нас като лакомията, похотта, алчността и завистта. Всеки може да си направи свой собствен списък.

– Сухите времена тестват способността ми да упорствам и да издържам, – продължи Стефан, – като ми дават възможност да изградя някакъв духовен мускул. Въпреки това потенциално добро, да се мотаеш там през сухите времена не е лесно.

Теодор до сега само слушаше, но реши и той да коментира:

– Една от причините е, може би и вие сте като мен, моето ниво на мотивация често е обвързано с това как се чувствам, а сухотата ме демотивира. Обезсърчавам се, тъй като сухотата ме кара да осъзнавам многото си погрешни жажди и разкрива колко егоистични дори могат да бъдат моите „духовни“ мотиви. Каквото и да подхранва обезсърчението, пътят, по който вървя ден след ден, сега е прашен и втвърден, за това ми е трудно да продължа да върша работата, която Бог ми е поверил.

Най- възрастния в групата поглади побелялата си брада и поясни:

– Може би като дърво, което потапя корените си по-дълбоко по време на суша, ще се научим да се потапяме по-надълбоко до мястото, където може да намерим освежаване в Бог. Вместо да се обезсърчим, нека поискаме Божият Дух да ни помогне да потопи корените си дълбоко в Божията любов, която мотивира и освежава.

Бе тежък сезон за Борислав. Вратите се затваряха пред него, преди да успее да почука.

Той нямаше никаква надежда.

Тогава обезсърчението се промъкваше и шепнеше:

– Това положение никога няма да се промени.

А Борислав си казваше:

– Всяко „не“ откъсва част от увереността ми. Съмнявам се дали пробивът е изобщо възможен.

Той се намираше в мрачната долина, докато не научи , че надеждата не е това, което виждаме, а това, което вярваме.

Надеждата не отрича реалността, тя заявява:

– Божията реалност е по-голяма.

И днес ако Бог е говорил, Той ще го доведе до край.

Надеждата не разочарова, защото Бог, който обещава, е верен.

Кирил се бе замислил сериозно.

Той попита:

– Плодовете на Светия Дух знаем, но какви са плодовете на греха?

Румен веднага отговори:

– Това е все едно да стъпиш в тръните на човечеството и да усетиш няколко магарешки бодила.

Кирил тръсна глава:

– Не разбирам какво имаш предвид.

– Срам, страх, позор, обезсърчение, тревожност, сърцата ни се хващат в такива капани от бодли, – поясни Румен.

– Забележи, – поклати глава Кирил, – Исус не познаваше плодовете на греха, докато не стана грях за нас.

– И когато го направи, всички емоции на греха се стовариха върху Него, – допълни Румен.

– Емоции? – Кирил въпросително го изгледа.

– Не усещаш ли емоцията в молитвата Му на кръста? – попита Румен.

– „Боже мой, Боже мой, защо си ме оставил?“ – Кирил цитира думите на Исус.

– Ще се съгласиш, че това не са думи на светец, а на грешник, – повдигна вежди Румен.

– Така е, – съгласи се Кирил, – Той е стоял мълчаливо, докато множество присъди са откликвали в небето.

– Кое е най-удивителното за Този, Който се отказа от небесния венец и прие трънния? – попита Румен.

– Това, че го направи за всички нас, – категорично отговори Кирил.

Крум си бе избрал една пътека, по която да бяга всяка сутрин. Бягаше равномерно по нея, когато се натъкна на различни препятствия по нея.

Първоначално Крум се раздразни от тези пречки.

– От къде се взеха толкова много?

Може би трябваше само да забави малко, да се научи да ги прескача и да продължи да тича.

Животът ни често прилича на такава пътека с усложнения.

Точно когато чувстваме, че сме намерили темпото си в работата или във връзката си, се сблъскваме с поредната преграда.

Няма начин да я заобиколим, но можем да се изправим срещу нея.

Това изисква от нас действие, но често замръзваме при първия поглед на препятствието поради обезсърчението, което се появява преждевременно.

Разочарованието, когато се сблъскаме със следващите препятствия, е нормално, все пак сме хора.

В един момент трябва да направим равносметка на ситуацията и да я представим на Бог за Неговото решение.

Препятствието е подобно на планината, а какво казва Исус за такава?

– Ако имате вяра, колкото синапово зърно и заповядаш на планината, тя ще падне в морето.

Планините, препятствията могат да бъдат премествани.

Нищо не е твърде трудно за Бога. Няма проблем, който да е твърде голям, за да го реши.

Няма пукнатина, която да е твърде широка, за да я поправи.

Няма толкова голямо счупване, което да не може да възстанови.

Защо тогава не му поверяваме препятствията си?

Бог ни уверява, че можем да преодолеем всичко не чрез сила, нито чрез мощ, а със силата на Божия Дух.

Затова е важно да въвеждаме Бог в житейските си ситуации съзнателно, така че Неговата сила и мъдрост да ни подготвят за това, което предстои.

Нашите планини никога не са по-големи от силата на Нашия Бог.

Затова започнете да говорите на препятствията за Божия характер и могъщите Му дела, защото вярата може да мести и планини!

Трудна седмица. Сидор бе поразен от редица неуспехи. Обезсърчен той се свлече на дивана в дома си.

Не желаеше да говори с никого. Обезсърчението и съмнението тежаха като буреносен облак над него.

Сидор пусна телевизора. Не желаеше нищо да гледа, но искаше нещо да му бръмчи и шуми, за да го откъсне от мрачните мисли.

Една от рекламите привлече вниманието му.

Малко момиче говореше на малкия си брат:

– Ти си победител.

Повтори го няколко пъти.

На лицето на малкото момче се появи плаха усмивка, която постепенно започна да расте.

Появи се усмивка на лицето и на Сидор.

Той изведнъж получи насърчение.

С нашата спасителна линия от надежда, осигурена в Христос, можем да изпитаме мощното гориво, от което се нуждаем, за да устоим на предизвикателствата.

Докато Бог укрепва нас, ние можем да предложим взаимно насърчение един към друг.

Господ ни помага да привдигнем другите с думи и действия, изпълнени с любов.