Радо се разхождаше по улицата. Срещна мръсен клошар. Той бе покрит със сажди от главата до петите. Имаше голяма брада с изгнила храна полепнала по нея. Държеше чаша кафе и мърмореше като вървеше.

Внезапно клошарът се обърна към Радо:

– Хей, господине. Искаш ли малко от кафето ми?

Радо усещаше, че не трябва да отказва. Отпи от чашата му, насърчи го и го попита:

– Ти си доста щедър, раздаваш кафето си тази сутрин. Какво ти става, че изведнъж реши да го направиш?

Отговорът бе:

– Е, кафето беше особено вкусно тази сутрин и реших, че ако Бог ми даде нещо добро, трябва да го споделите с хората.

Радо попита:

– Има ли нещо, което мога да ти дам в замяна?

И очаква да чуе:

– Дайте ми … долара.

Клошарът каза:

– Би ли ме прегърнал.

Радо го прегърна.

Хората, които минаваха по улицата ги зяпаха, красиво облечен мъж се прегръщаше с един мръсен клошар. Смущаваха се, но постепенно смущението премина в страхопочитание.

Радо чу глас, който отекваше по коридорите на времето:

– Бях гладен. Нахранихте ли Ме? Бях гол. Облякохте ли Ме? Бях болен. Ти погрижи ли за Мен? Аз бях безделникът, с който се запозна на улица, прегърна ли Ме. Защото, ако го направиш на най-малкия от тези, братя и сестри мои, ти си го направил на Мен.

Тогава Радо си спомни думите на Майка Тереза:

„Ние сме съзерцателен род. Първо медитираме върху Исус, а след това излизаме и Го търсим прикрито“.

Виждам ли хора, лекувам ли хора, обичам ли хората, сякаш са Исус?

Всяко лято лагерът се провеждаше край едно красиво езеро. Тази година езерото се бе превърнало в празна дупка.

– Това източване на водата не е случайно, – отбеляза Бисер.- – Сега ще можем да направим ремонт на опразненото място, – зарадва се Здравко. – Ще изчистим боклуците от дъното на езерото, които са се събирали години наред.

Пепо поклати глава:

– Възможно ли е Бог да ми позволи да се чувствам изцеден от собствената си енергия, цел и сила, за да мога да видя по-ясно какво трябва да поправя, а след това да направят ремонт като почистя боклуците, които са разкрити?

– Ще избереш ли в сезони, когато се озоваваш изцеден и сух, да се довериш на Бог, Който се стреми да те направи свят, вместо да те остави да бъда доволен и просто да изглеждаш свят? – побутна го Жельо.

– Това определено не е моят режим по подразбиране, – повдигна вежди Пепо.

Стефан въздъхна:

– Мисля си за молитвите, с които съм молил на сухите места. Обикновено не съм благодарен за Божието рафиниране и Му дадох да разбере, че искам нивото на водата обратно там, където ми беше удобно.

– Това е така, – бързо се намеси Данчо, – защото сухите времена излагат уязвимите и грешни места в нас като лакомията, похотта, алчността и завистта. Всеки може да си направи свой собствен списък.

– Сухите времена тестват способността ми да упорствам и да издържам, – продължи Стефан, – като ми дават възможност да изградя някакъв духовен мускул. Въпреки това потенциално добро, да се мотаеш там през сухите времена не е лесно.

Теодор до сега само слушаше, но реши и той да коментира:

– Една от причините е, може би и вие сте като мен, моето ниво на мотивация често е обвързано с това как се чувствам, а сухотата ме демотивира. Обезсърчавам се, тъй като сухотата ме кара да осъзнавам многото си погрешни жажди и разкрива колко егоистични дори могат да бъдат моите „духовни“ мотиви. Каквото и да подхранва обезсърчението, пътят, по който вървя ден след ден, сега е прашен и втвърден, за това ми е трудно да продължа да върша работата, която Бог ми е поверил.

Най- възрастния в групата поглади побелялата си брада и поясни:

– Може би като дърво, което потапя корените си по-дълбоко по време на суша, ще се научим да се потапяме по-надълбоко до мястото, където може да намерим освежаване в Бог. Вместо да се обезсърчим, нека поискаме Божият Дух да ни помогне да потопи корените си дълбоко в Божията любов, която мотивира и освежава.

Румен се суетеше тази сутрин. Стана, но не побърза да се приготви за училище.
Погледна часовника и викна:

– Пак закъснявам.

Той имаше толкова много дрехи и се чудеше:

– Какво да облека тази сутрин?

Искаше да бъде стилно облечен, безупречен.

Странно, въпреки голямото си старание да изглежда добре, трудно привличаше приятели.

Един път сподели с дядо си проблема и почти изплака:

– Може би нещо ми липсва.

Старецът потупа внука си по рамото и отговори:

– Човек е нещо повече от това, което виждаме, когато се срещнем с него. Виж, вътрешната красота е друго нещо. Тя не следва последната мода, не можеш да си я купиш от универсалния магазин.

– Каква е тази вътрешна красота? – попита Румен.

Дядото поглади брадата си:

– В Библията Исус не е описан като модел за красота и въпреки всичко хората го следваха и слушаха с часове.

– Изглежда у Него е имало нещо, което ги привлича, – намеси се Румен. – Какво е то?

– Вътрешна красота – сърцето и душата на Исус, – отговори дядото.

– А можем ли да станем като него? – попита с копнеж Румен.

– Това е предизвикателство, което Библията отправя към всеки от нас.

– А външната красота? – това много вълнуваше Румен.

– За нея нека се доверим на Бога, Който облича цветята и птиците с най-красиви премени.

Един ден двамата внука на дядо Петър го наобиколиха и започнаха да го питат, както обикновено, когато го видеха.

Двете момчета бяха много любознателни и очакваха интересни отговори от стареца. За тях той бе голям мъдрец.

– Дядо, нас ни учат, че трябва да имаме определено време за молитва, а ти защо не спазваш това правило? – попита Христо.

Старецът се усмихна и започна да обяснява:

– Царят определя часове за приемане на слугите си, които идват при него с лични молби….

– Дядо, но ние не се молим само за себе си, – прекъсна го припряният Николай.

– Тези, които идват при царя по свои лични или държавни дела, ще им се поставят ли срокове? – Христо попита, накланяйки главата си на една страна.

Момчето май бе се досетило само за отговора, но нещо му убягваше.

– Ето тук е разковничето, – поглади бялата си брада дядо Петър и замълча.

– Хайде не ни мъчи, – нетърпеливо подскочи Николай. – Изплюй камъчето.

– По царските въпроси можете да се явите пред Владетеля по всяко време.

В гората бе определен участък, в който трябваше да се изсекат дърветата. Бе наета една бригада, която трябваше да извърши това.

Когато работата приключи, дойдоха да извозят отсечените дървета.

Едно огромно дърво с много клони не бе отсечено. Под неговата сянка можеха да застанат хиляди човека.

– Защо сте пощадили това дърво? – попита един от шофьорите.

– Това дърво е напълно безполезно, – каза един от дървосекачите. – От него нищо не можеш да направиш.

– Как не можеш? Я виж колко много клони има, – обади се друг от превозвачите.

– Да, но нито един от тях не е прав, – поясни същият мъж.

– Нали е дърво? Поне за огрев ще стане, – поинтересува се първият шофьор.

– Дума да не става, – махна с ръка един възрастен мъж между секачите, – ако го запалиш, димът му вреди на очите.

– И какво накрая излиза? – засмяха се няколко души.

А възрастния мъж поглади бялата си брада и каза:

– Ако сте полезни, ще ви отсекат и от вас ще направят мебели. Красиви ли сте, ще станете продукт и ще ви продадат в магазина …

– А тези който са напълно безполезни? – прекъсна го един млад шофьор.

– Тогава ще пораснете, – продължи старецът, – ще станете огромни, но хиляди хора ще намират сянка под вас.