Един ден Милко седеше в фризьорския салон и чакаше да го подстрижат.

С него бе петгодишният му син Дичо. Това дете бе израснало в атмосфера, в която молитвата, чувствителността към Светия Дух и пророческото насърчение са били естествена част от живота му.

То бе чувало как баща му и майка му се молеха и споделяха това, което Бог влагаше в сърцата им.

Внезапно Дичо се приближи към жената, която щеше да подстригва Милко и попита:

– Мога ли да ви кажа нещо?

Жената даде съгласието си.

– Мисля, че Бог ми показва, че сега преминавате през труден момент, но всичко ще бъде наред, – каза Дичо.

Той не говореше високо, нито допълни: „Така казва Господ“. Просто сподели с тази жена това, което изпитваше в сърцето си.

И жената се разплака, защото Бог докосна сърцето ѝ.

Това не стана шумно, драматично, дори не и странно, а внимателно и своевременно.

– Чие е това дете? Откъде знае какво се случва в живота ми? – попита тя изненадано.

Тези прости думи бяха за нейното положение. Тя имаше нужда да чуе, че Бог я вижда, познава трудностите ѝ и няма да я остави.

Това бе истинско пророческо насърчение.

Лиляна погледна към събралите се момичета попита:

– Какво според вас е вярата?

– Просто признаването на съществуването на Бог, – заяви смело Милена.

– А може би това е ключа за благословения, – предположи Елена.

– Мнозина се борят с вярата, особено когато животът стане предизвикателен, – отбеляза Василена.

Лиляна се усмихна:

– Но какво ще стане, ако ви кажа, че вярата не е просто нещо, което имате, това е нещо, което живеете? Вярата е повече от моментно решение. Това е начин на живот, който избираме ежедневно.

– Съгласна съм, че има разлика между вяра и вяра, – поклати глава Даниела.

– Уточни по-ясно мисълта си, – повдигна вежди Жанет.

– Вярата често се отнася до интелектуално съгласие или приемане, че нещо е вярно. Например, може да повярвате в съществуването на Бог или историческите факти за Исус. В случая вярата обаче не е задължително да трансформира живота или действията ни.

– Демоните също имат вяра, – уточни Станка. – Знаят, че Бог съществува. Те признават властта на Исус. И все пак тяхното „вярване“ не води до подчинение или трансформация.

– Вярата води и до спасение, когато се съчетае с изповед, – добави Даниела. – Тя е достатъчна, за да ни спаси, но не стига, за да ни поддържа през житейските предизвикателства.

– Вярата започва да се развива, когато чуваме и приемаме Божието Слово, – опита да обобщи Лиляна. – За разлика от интелектуалната вярата, която признава истината, истинската вярата действа върху тази истина с пълно доверие в Божия характер и обещания. Вярата надхвърля умственото познаване на нещо. Тя обхваща доверие и дълбоко вкоренена увереност, която влияе върху поведението и решенията. Катрин Кулман казва: „Вярата е, когато спреш да вярваш само с главата си и започнеш да вярваш с живота си“.

Вяра е съзнателен избор и усилие. Тя действа дори, когато обстоятелствата подсказват друго.

Този преход не се случва автоматично. Той се развива, докато умишлено се ангажираме с Божието Слово и избираме да Му се доверяваме ежедневно, особено когато животът няма смисъл.

Радко се вълнуваше. Бе нервен. Бяха го обвинили, че казва истината без любов.

Приятелят му Станчо му каза:

– Истината без любов ранява.

– А любов без истина? – Радко повдигна вежди въпросително.

– Да не мислиш,че е по-добре да мълчиш, когато нещо не е наред? – попита на свой ред Станчо.

– Не, по-безопасно е да кажеш на хората това, което искат да чуят, – иронизира Радко.

– Мълчанието може да се разбере като съучастие, – възрази Станчо, – а избягването да говориш се приеме за съгласие.

– Трябва да има баланс между истината и любовта, – заяви Радко. – Тогава свидетелството ти ще бъде е успешно, а взаимоотношенията с другите здрави. Да казваш истината означава да бъдеш честен със себе си.

– Какво имаш в предвид? Не разбирам, – Станчо го изгледа недоумяващо.

– Например, навици, които ти пречат, болка, която си избягвал или страхове, които си скрили, – уточни Радко.

– Е, да, случвало ми се е, – призна си Станчо.

– Растежът не става без истината, – заяви категорично Радко, – а тя винаги изисква смелост.

Жоро се вълнуваше:

– Единството не е еднаквост.

– Прав си, – съгласи се Боби. – Единството може да се определи като група от хора, които имат обща цел, визия или посока.

– В случая не ставаше въпрос да бъдем абсолютно еднакви, – оправда се Ивайло, който бе започнал разговора за единството, – а да напредваме към една цел.

Той бе заявил, че всички е нужно да имат едни и същи интереси, желания, дори хобита, което звучеше сякаш е необходимо да са еднакви.

Слави даде пример:

– Вижте един футболен отбор. На терена всеки играч има определена позиция, която включва дадени умения, роли и отговорности. Но всички играчи се стремят към една цел, да вкарат повече голове от противника.

– Църквата е мястото, където всички различия вече не трябва да предизвикват никакви разделения поради нашето единство в Христос, – заяви твърдо Христо. – Защото нашата обща цел е напредването на Божието царство чрез споделяне на Евангелието на Исус Христос. Когато вярващите се съберат заедно и действат в библейско единство, те вече няма да бъдем разделени или победени.

Повечето в групата бяха осъзнали какво е единство, за това закимаха глави в съгласие.

Сава мърмореше под носа си:

– Да бъда смирен, но какво означава това? И как да го постигна?

Ченко го чу и му предложи:

– Бори се с гордостта и съмнението в себе си.

– Как да се боря? – смръщи вежди Сава.

– Смирението ни дава възможност да се видим в правилни взаимоотношения с Бог и ближния, а това ни води до вярна самооценка.

– Това означава, че ако не успявам да се смиря, развивам неточна представа за себе си, поради гордост или се съмнение в себе си, – Сава се опит да уточни това, което бе разбрал.

Ченко се усмихна:

– Гордостта и съмнението са врагове на смирението. Всъщност те са двете страни на една и съща монета.

– И? – нетърпеливо възкликна Сава.

– Едни вярват, че ние знаем по-добре от Бог нещата, а други, че Той не е добър или достатъчно силен, за да ни промени. Нито едното, нито другото правят много за Бога, защото и в двата случая го сваляме под нас. И горделивите, и съмняващите се вярват, че са по-добри от Бог. Те го показват по различни начини.

– Това е ясно, – поклати глава разбиращо Сава. – Но как да се смиря?

– Просто трябва да научиш какво има да каже Бог за теб, – поясни Ченко. – Потърси в Библията положителните и отрицателни неща, които Бог казва за човечеството. Като научиш Божията истина, можеш да придобиеш себепознание, необходимо за развиване на смирение. За целта трябва да намериш хора, които ….

– Да ме увещават, – бързо го прекъсна Сава.

– Но и да те укоряват, – добави Ченко.

– Това пък за какво ми е? – сбърчи нос Сава.

– Всеки от нас има нужда от хора в живота си, които могат да дадат честна оценка за нас. Те ще възхваляват нашите добродетели, но и ще ни наказват за недостатъците ни.

– Трябва ли да се съглася с тяхната оценка? – попита малко стресиран от тези думи Сава.

– Смирението не означава само съгласие с идеята за това кои сме. То е по-скоро самопознание придобито чрез опит.

– Не изглежда много леко, – въздъхна тежко Сава.

– Най-сигурния начин да го придобиеш е като служиш на другите.

– Ох! … И това ли? – изстена обезкуражително Сава.

Ченко потупа Сава по рамото и му намигна:

– Чрез служене на другите ние научаваме, че дадените ни от Бог таланти и способности ни правят различни, но не и по-добри от нашите ближни.