Джаксън се опитваше да оцелее във войната.

Той разсъждаваше на глас:

– Ако избера да стана войник, ще имам известна сигурност, като оръжия, храна и подслон. Мога и да се откажа от живота и да умра до купчина боклук в едно от многото сиропиталища, в които живея. Изборът е много труден за мен.

Той въздъхна и се почеса по главата:

– Положението ми не е леко, а бягството от мъките на глада изглежда по-привлекателно, отколкото искам да си призная.

Тогава си спомни думите на баща си, който вече не беше между живите:

– Ако избереш в момента лесното, по-късно може да се окаже, че това е далеч по-трудно.

И Джаксън продължи с разсъжденията си:

– Ако стана дете-войник това ще ми даде храна в момента, но вероятно ще доведе до психически и физически мъки по-късно…. хмм … Смъртта ми би сложило край на страданията ми. Но нужно ли е да се откажа от целия живот, който тепърва ми предстоеше да живея?

След дълъг размисъл стигна до следния извод:

– Няма да поема по лесния път. Избирам „тясната порта“, за която Исус говори. Бог вижда голямата картина. Той има план и има последната дума. Ще се съглася с Него, дори когато този план или дума се различават от това, който аз смятам за добро.

Цвятко отново се бе разприказвал:

– От опитомяването на огъня и изобретяването на колелото до въздушния транспорт и създаването на Интернет, хората са постигнали забележителни неща.

– И все пак, – противопостави му се Жоро, – въпреки всичките ни напредъци и постижения, възкресението на Исус ни принуждава да се примирим с нашите ограничения и недостатъци.

– Искаш да кажеш, че не сме всемогъщи или всезнаещи, нито сме самопроизхождащи или самоподдържащи се, – повдигна вежди Цвятко.

– Е, опитваме се да го отричаме, но водим губеща надпревара с времето и ежедневно усещаме ефектите от греха и смъртта върху нашите тела, семейства и общности, – отбеляза Жоро.

– Въпреки това, – Цвятко наклони глава на една страна, – откриването на нашата съкрушеност е начинът, по който навлизаме в живот на поклонение, удивление и огромна радост!

– На всеки Великден празнуваме великата Божия победа над греха и смъртта във възкресението на неговия Син, Исус Христос, – отбеляза Жоро.

– Правейки това, ние влизаме в славна среща със силата на Бог, която тържествува над нашите слабости и неспособности, – доуточни Цвятко.

– Именно във възкресението виждаме чистата проява на Божествена любов към нуждаещи се и разбити хора като нас, – допълни Жоро.

– Нека се отвърнем от скръбта и отчаянието, като не мислим за нашите провали или ограничения, а за безграничната любов и сила на Бога, – изрече като пожелание Цвятко.

– Това наистина е повод за голяма радост, – усмихна се сърдечно Жоро.

Сашо, Димитър и Манол впечатлени от филма за влизането на Исус в Ерусалим, споделяха мислите си развълнувано:

– Има различни празници, но влизането на Господа в Ерусалим е един от най-трагичните, – отбеляза Сашо.

– Всичко в него изглежда като триумф, – плесна с ръце Манол. – Ликуващи тълпи от хора бяха готови да Го направят свой политически лидер. Те очакваха да им даде победа над врага.

– И къде е тук трагичното? – попита Димитър.

– Всичкото това ликуване и надежди са изградени на неправилно разбиране, – каза Сашо.

– А какви бяха очакванията на масите? – повдигна рамене Димитър.

– Копнееха при влизането Му в Йерусалим да вземе земната власт в ръцете Си. Да бъде обявен за очаквания Месия, който ще освободи израелския народ. Враговете да бъдат победени и всички отмъстени.

– А какво стана? – усмихна се Димитър.

– Христос влезе тихо в Светия град, очаквайки Своята смърт, – тъжно констатира Манол. – Народните водачи, настройват целия народ срещу Него, защото Той ги бе разочаровал във всичко. Исус не бе това, което очакваха и се надяваха…. А Исус отиваше на смърт.

– Това е денят на най-страшното недоразумение, – тъжно заключи Сашо. – Едни остават с празна къща, други влизат в Божия дом и стават храм на Светия Дух, дом на Живота.

Павел имаше коза, която много обичаше. Един ден тя изчезна от двора, а вечерта му се обадиха от полицейското управление:

– Кола е ударила козата и сега животното е в канавката край пътя.

Павел много се разстрои след тази вест, но въпреки болката отиде да прибере мъртвото животно.

Оказа се, че козата е жива.

Някой бе я откраднал и я бе хвърлил в канавката.

Павел скочи при животното, разряза въжетата, които бяха стегнати около краката му. Удари го и извика:

– Ставай!

Но животното продължаваше да лежи неподвижно, сякаш беше още вързано.

Павел отново я удари и изкрещя:

– Ставай, глупава коза! Не разбираш ли, че те отвързах?

Но животното не мърдаше.

Тогава той сам вдигна козата и я постави на крака. И едва тогава тя разбра, че е свободна.

Не сме ли така понякога и ние вярващите?

Ние вече сме свободни, така че не трябва да чакаме, да ни освободят. Исус ни изкупи напълно на кръста.

Той разкъса нашите вериги на робство и дяволът вече няма власт над нас, но въпреки това някои вярващи, подобно на тази коза, „лежат отстрани на
пътя“, чакайки да бъдат освободени, въпреки че Исус вече ги беше освободил.

Помислете, Бог не е изпратил Исус на този свят да разбере как се чувстваме в нашето робство и да ни остави роби на греха.

Неговата цел беше да ни освободи от това мизерно, окаяно състояние и да ни осинови.

Ние сме завинаги изкупени от проклятието на греха и закона. Бог изпълни Своята цел чрез смъртта Исус Христос и Неговото възкресение.

Исус, Божият Син, ни е освободил, като ни е изкупил от робството на греха завинаги.

Двадесет и четири часовият цикъл на новините процъфтяват от тревожност и страх.

Социалните медии разпалват семената на недоволство и завист, които лежат дълбоко в сърцето ни.

– И все пак, – казваше си с надежда Емил, – ние изпълнени с Божия Дух, сме предназначени да търсим живот, когато всичко, което виждаме, е смърт. Поканени сме да видим доброто в света, знаците на Божието царство, които нахлуват едва доловимо и дискретно.

Баща му често му напомняше:

– Като тези, които са били съживени от смъртта, ние сме предназначени да живеем и отразяваме, преследвайки смислени взаимоотношения, които внасят живот в света и се отдаваме на призвания и хобита, които сочат към истината, че Бог винаги е там, където някога е царувала смъртта.

Емил се усмихна:

– Ние не заслужаваме любов, но тя промени начина, по който се отнасяме към другите, особено към онези, които се борим да обичаме. Ако Бог може да ме обича в най-лошия ми момент и да види в мен добро и красиво бъдеще, мога ли да направя същото за онези, които се нуждаят от обич?

Всеки от нас има хора в живота си, които са източник на болка или конфликт.

Може би често отчаяно сме заявявали:

– Те просто никога няма да се променят. Оставени на себе си, това е абсолютно вярно. Мъртвите хора не живеят. Тоест, те не живеят, освен ако
Авторът на живота не ги погледне влюбено и не вдъхне живота си в дробовете им.

Можете ли да поддържате надеждата точно в този момент, че Господ копнее да извърши точно това дело днес, както го е правил и преди?!