Симеон беседваше с няколко свои връстници.

Той поклати глава и заяви:

– Разочарованието често идва поради пропастта между нашите планове и Божите.

Димо добави:

– Ние картографираме времевата линия, стъпките и резултатите, но животът рядко следва нашия план.

– И когато това не стане, ние се борим с разочарование, съмнение и изкушение да се откажем, – горчиво потвърди Лъчезар.

– Спомням си, когато стартирах бизнес проект, – сподели Вълчо. – Очаквах успех, но се провалих. Питах се, къде съм сбъркал. Преигравах всяка грешка. И накрая си казах, че може би не съм чул правилно Господа.

– И какво стана? – попита нетърпеливо Момчил.

– С течение на времето осъзнах, че „провалът“ всъщност е пренасочване. Бог ме насочваше към нещо по-голямо, – отговори Вълчо.

Божието „не“ никога не е отхвърляне, а пренасочване към Неговото по-добро да.

Когато плановете ви се рушат, не се паникьосвайте.

Попитайте Бога:

– Какво ми показваш през тази затворена врата?

Понякога отклонението е насочване в правилната посока.

Николов бе съдия.

Той бе измислил уникален подход за справяне с кражбите в магазините.

– Нека мият колите на паркинга на местния супермаркет упражнявайки общополезен труд, – бе предложил Николов.

Той се надяваше това да възпре бъдещите кражби и да послужи като ярко напомняне за последствията от нарушенията.

– Всяко действие има последствие. – казваше Николов. – Отговорността е важна.

Всяко прегрешение разкрива нелоялността към обществото.

Миенето на колите на обществени места служи за смирение, което насърчава към размисъл и отговорност.

Истинската свобода за човека идва, когато той признае грешката си, поправи се и прегърне Божията благодат.

Живко изслуша оплакванията на приятеля си Веско и заяви:

– Що се отнася до мен, няма голямо значение как биха ме оценили хората или някой човешки авторитет.

– Лесно ти е на теб, – възрази Веско.

– Да се ​​освободим от желанието да угаждаме на хората не означава да станем груби, егоистични или безразлични. Това означава да се научим да живеем сигурно, а не да се страхуваме. Когато знаеш, че вече си одобрен, вече не е нужно да го искаш.

– Кой може да ме одобри? – попита озадачен Веско.

– Бог, – последва отговора. – Божието одобрение не е крехко. То не се покачва и спада с твоето представяне, послушание или съвършенство.

– Аха …., – смънка неясно Веско.

– Няма осъждение за онези, които са в Христос, – добави Живко. Не си в изпитание с Бога. Не си на една грешка разстояние от отхвърляне. Вече си напълно познат и напълно обичан.

Веско само повдигна рамене, а Живко продължи:

– Да живееш с одобрение променя начина, по който се отнасяш към другите. Можеш да кажеш „не“ без вина, да говориш честно без паника, да позволиш на другите да се чувстват разочаровани, без да се чувстват отговорни за поправянето. Този вид свобода изисква практика. Старите модели не изчезват за една нощ, особено когато са били формирани в болка.

– А когато се появи желание у мен да угаждам на хората? – попита Веско.

Живко го посъветва:

– Спри се и се попитай: „От какво се страхувам? Какво ще се случи, ако не се поддам?“ След това си напомни кое е истина. Ти принадлежиш на Бог. Твоята ценност е сигурна, послушанието ти е акт на поклонение, а не стратегия за приемане.

– И все пак не разбирам, какво да правя? – въздъхна тежко Веско.

– Две прости практики са ми помогнали да престана да угаждам на хората. Първата е осъзнатост. Да забелязвам къде се свивам, мълча или се съгласявам с нещата, за да избегна дискомфорта. Втората е действие. В тези моменти си напомням, че моите убеждения имат значение, че съм обичан и приет от Бог и че отхвърлянето заради това, че съм себе си, не е истинско приемане. Успокоявам тялото си и избирам истината пред страха.

Веско отново въздъхна, а Живко прибави:

– Нека всичко правим като за пред Господа, а не за човешко одобрение. Докато практикуваме този начин на живот, може да загубим известно одобрение. Но ще придобием мир. И с течение на времето ще открием по-дълбок вид любов, такава, която произтича от свободата, а не от страха.

Стефка имаше чувство, че полудява. Беше три часа сутринта, а бебето ѝ плачеше от четири часа.

Тя прекара месеци лишавана от сън. Бе изтощена и отчаяна.

Обезумяла от мъка, тя вдигна бебето си и извика:

– Заспивай!

Веднага я обзе срам.

Тя мечтаеше да бъде спокойна и доволна майка, а сега ……

Стефка приемаше, че се е провалила.

– Каква майка съм аз? Крещя и викам на детето си, вместо да го успокоя.

И се разплака.

Взе детето и силно го притисна до гърдите си. Сълзите ѝ капеха върху бебешката глава.

Дори и да не сме родители, може би познаваме срама от това да направим непростима грешка или просто чувстваме, че сме неадекватни.

Вината може да бъде продуктивна. Тя подчертава нашите грешки и ни дава възможност да ги признаем и да започнем отначало.

Срамът е парализиращ и ни кара да искаме да се скрием от другите дори и от Бог.

С чувство за вина се обръщаме към Бог за прошка.

Но за тези, които изпитват срам и изтощение, често първият Божи дар към тях е физическото възстановяване, преди духовното им изцеление.

Петър пазаруваше в магазина.

Жената на касата сбърка и му върна 30 евро. Тя обърка десетицата с единица и Петър забеляза това.

– Извинете, – обърна се Петър към нея, – трябва да ми върнете само 21 евро.

Тя провери, усмихна се смутено и поправи грешката си.

Накрая всичко се изясни, въпреки, че отне малко време.

В такъв момент някои хора биха се възползвали от грешката на жената, но трябва да постъпваме честно.

Дори в малките неща можем да бъдем пример за почтеност и доброта.