Силен трясък се чу от прозорец в класната стая. Учениците се стреснаха.

После още един трясък!

Една птица се беше блъснала стремглаво в стъклото и отскочи, само, за да направи още един бяг за поредния удар.

Мишо плахо попита:

– Защо прави така?

– Много птици умират от удари в стъклото, – учителката започна да обяснява. – Сблъсъци се случват, когато уловят отражения на растителност в прозореца и се втурнат след нея, убедени, че виждат храна или материал за гнездене.

– О, горките, – тъжно промълви Мая.

– Понякога те улавят и собственото си отражение и си мислят, че друга птица трябва да бъде отблъсната. Те са сигурни, че виждат ясно, но са объркани, – добърши пояснението си учителката.

Опасно е да мислим, че винаги виждаме истината и притежаваме вътрешна яснота за живота си.

Страдаме от смъртоносно объркване и многократно демонстрираме, че дори най-добрата ни мъдрост, оставена сама на себе си, в крайна сметка води до нещастие.

„Има път, който изглежда прав, но накрая води до смърт“.

Мислим си, че виждаме истината, но твърде често сме объркани. Дори най-острото ни прозрение е изпълнено с погрешни схващания, а най-ясното ни виждане е все още мътно, несъвършено и често пагубно.

Ето защо се нуждаем от Божията мъдрост.

Бог да ни осветли истината и да ни насочи към това, което е реално, да ни изведе от смъртоносното ни объркване и да ни доведе до цялостност и живот.

Лили донесе бележника си в края на годината. Бе най-малката в къщи, но резултатите ѝ бяха отлични.

Очите ѝ грееха от радост, когато баща ѝ я похвали:

– Браво, отгоре до долу само шестици!

Милена бе с пет години по-голяма от нея. Тя имаше смесица от шестици и петици.

– Оценките ми показват, че съм по-умна от Милена, – възкликна Лили.

– Я да видим, – намеси се по-големият им брат Атанас.

Отиде до библиотеката взе една книга и предложи:

– Нека всяка от вас прочете по един пасаж от нея.

Когато Лили започна да чете, се запъваше и сричаше непознатите думи, а Милена прочете текста безупречно.

– Милена е по-умната, – обяви Атанас.

Неговият тест се оказа мъдър.

Докато Бог ни помага, нашите действия могат да покажат на другите истинската мъдрост, която идва и от Него.

На Виктор Ников предстоеше дълго пътуване със самолет, за да присъства на семейно събиране.

Първият му полет бе отменен същата сутрин и пренасочен за следващия ден.
Виктор не провери преиздадените си бордни карти, а направо се насочи към самолета.

Служителят към изхода за прекачване на полета бе спокоен. Той отбеляза:

– Този самолет е отменен и ще пътувате утре сутринта, а не тази вечер.

Виктор бе изумен. Брат му щеше да го вземе от летището, щом самолета пристигнеше.

Всички около Ников викаха, искаха незабавни отговори от човек, който не бе отговорен за създалото се положение.

Виктор се присъедини към хаоса.

Служителят игнорира суматохата.

Бог проговори в сърцето на Виктор:

– Защо не промениш подхода си?

Ников се върна и спокойно се обърна към служителя:

– Господине, трябва да замина тази вечер, утре сутринта ще бъде късно. Можете ли да ми помогнете?

Служителят го погледна и добави:

– Моля останете настрана за малко.

След разговор с екипажа служителят повика Виктор и му каза:

– Няма повече места в икономичната класа, но ако нямате нищо против, преместих ви в бизнес класа.

Виктор радостен изтича да се качи на самолета. Още същата вечер заедно с багажа си, който пристигна на време, бе на срещата на семейството си.

Бог го научи на един важен урок.

Никога не следвай разярената тълпа. В напрегнат момент отстъпи назад и помисли.

Когато другите губят контрол, Божието дете трябва да избере мъдростта пред емоциите.

Да си малък често се възприема като слаб и немощен, но Бог ви вижда като потенциал.

Светът казва на всеки малък и млад човек:

– Нямаш достатъчно опит и мъдрост. Къде се вреш?

Ако малките не бъдат внимателни, започват да вярват:

– Възрастта ме дисквалифицира.

Младен обучаваше две групи хора, които бяха два пъти по-възрастни от него.

Той забелязваше празните им погледи и повдигнатите вежди, когато им говореше.

Съмнението се вмъкна в сърцето на Младен.

– Трябва да си мълча и да чакам да порасна, – повтори думите, които някой му нашепваше.

Внезапно Младен се отърси:

– Гласът ми все още има значение, щом спрях да звуча като подправен и заговорих истината.

По-възрастните от него започнаха да приемат съветите му и да задават въпроси.

Бог не чака, докато пораснеш, за да те използва. Той ти дава задачи точно там, където си сега.

Живей, говори и служи с увереност, знаейки, че Бог те е призовал днес.

Възрастта ви не е ограничение, тя е възможност.

Борислав прошепна:

– Татко, главата ме боли.

Баща му се приближи, а Борислава протегна ръце към него:

– Много ми е студено. Татко, можеш ли да ми разтриеш краката?

Борислав имаше висока температура. Тресеше го. Цялото му тяло го болеше.

Той искаше не толкова да се управи, колкото баща му да бъде до него.

Борислав бе заведен на преглед в поликлиниката.

Лекарят каза лаконично:

– Има вирус.

Този ден бащата седеше с болното си момче с часове. Разтриваше му краката. Даваше му лекарства.

Бащата отчаяно искаше да му стане по-добре.

– Толкова е трудно да стоиш и да гледаш как Боби страда, да виждам болката му отблизо.

Когато някой, когото обичаме, страда, нашето присъствие, независимо дали говорим или не, често е най-важното за него.

Дори и да не знаем винаги какво да кажем, просто присъствието в неговото страдание може да бъде най-големият дар, който можем да му дадем.

Нека поискаме Бог да ни даде мъдрост, за да знаем кога да говорим и кога да предложим утехата на мълчаливо присъствие на тези, които страдат.