Тази пролет се случи доста дъждовна, но хубавото е, че имаше и слънчеви дни, които се преплитаха  с плача на огромните сиви облаци. В промеждутъците, когато времето беше  хубаво, хората бързаха да засеят, защото в калта нищо не може да се прави.

Днес беше относително топло. На запад се надигаха отново сиви валма, които предвещаваха пак дъждове.

С надежда, че могат да излязат и да си поприказват навън Крум, Дельо и Теньо тръгнаха към градската градина. Тримата приятели бяха неразделни в училище, след учебните занятия, …. Обичаха да спорят и да уточняват нещата. Търсеха истината.

– Има разлика между идеала и откровението отгоре, – заяви Крум.

– Каква? – попита Теньо.

– Идеалът не вдъхновява, но откровението насърчава и възпламенява, – отговори кратко Крум.

– Да, вярно е, – съгласи се Дельо. – Тези, които се отдават във властта на идеалите, рядко правят нещо.

– Човек може да измисли бог като нещо удобно за себе си, – допълни Крум, – за да оправдае съзнателното пренебрегване на своите задължения.
– Виж, – отбеляза Теньо, – Йона убеждаваше себе си, че щом Бог е справедлив и милостив, всичко си струва.

– Мога да имам правилна представа за Господа, – отсече Дельо, – но точно поради тази причина мога да започна, да се отклонявам от отговорностите си.

– Да, но ако на човек му е дадено откровение свише, – размаха ръце Крум, – неговият живот не може да не приеме правилната посока, защото с откровението  идва и моралния стимул.

– Идеалите могат да те приспят и да те доведат до гибел, – подчерта Теньо.

– Ясно, – разтърка ръцете си Дельо, – нужно е, човек да достигне и до това, до което ръцете му не могат да се доберат. Иначе за какво са тогава небесата?

– „Без откровение от горе …“  – вдигна пръст нагоре Крум. – Точно, когато губим Бога от погледа си, ние ставаме
безразсъдни, невъздържани, преставаме да се молим. Вече не виждаме Господа в дребните неща и започваме да действаме по своя собствена инициатива.

– Ако ние вярваме, че дължим всичко на себе си и правим всичко каквото считаме за необходимо, без да очакваме Божията помощ, – изтъкна Дельо, – ние ще се търкаляме по наклона към пропастта, изгубили откровението.

– Трябва да се замислим сериозно, – каза Крум. – На какъв дух сме сега? На Този ли, Който изхожда от Божието откровение? Очакваме ли от Бога да направи повече, от колкото е свършил до сега? Има ли някаква жизненост и свежест в нашия духовен поглед?

Въпроси, които очакваха своя отговор.  Момчетата мълчаливо се разделиха, вглъбени в дълбок размисъл.

Слънцето ярко грееше. Пролетта бе нахлула с цялата си прелест и красота. Това въодушевяваше хората и те крояха нови планове.

Пепо стиснал здраво бутилка с водка, се усмихваше на всеки срещнат. Неусетно той пое към парка и една тиха алея го отведе на място, където не се виждаха хора.

Изведнъж Пепо чу глас:

– Кое е най-главното в твоя живот?

Той се огледа наоколо, не видя никого, размаха бутилката и самодоволно каза:

– Как кое? Ето, купих си апартамент и го оборудвах със всичко необходимо. Отивам да почивам, където си искам …

– Но докато те няма в къщи, ти си мислиш: „Дали някой не е разбил апартамента ми и е ограбил всичко, което му харесва?“ – настойчиво продължи гласът.

– Е, какво искаш да кажеш, че ако нямах нищо, нямаше да се безпокоя и главата няма да ме боли от притеснение?! – ухили се безгрижно Пепо.

– По-добре си събирай съкровища там, където молец и ръжда не ги разяждат, – започна да го поучава гласът.

– Какво разбираш ти? – Пепо пренебрежително махна със свободната си ръка. – Днес човек трябва да имам непрекъснат трудов стаж, за да си осигури старините и да се пенсионира подобаващо.

– Та ти си още млад, нямаш и 30 години още, не е ли рано да мислиш за пенсия? – присмя му се гласът.

– Човек трябва да се подсигури навреме, – наблегна язвително Пепо.

– Ами утре ако умреш, помислил ли си какво ще стане с теб? – попита застрашаващо гласът.

– Е, точно на мен ли ще се случи? – безгрижно се отзова Пепо.

– Не можеш да изграждаш живота си на едно пенсиониране само, – наблегна гласът. – Или когато достигнеш заветната възраст ще установиш, че животът ти е бил само пара ….. Утре всичко може да се обърне с главата надолу.

– И какво трябва да правя според теб?

– Помисли за душата си. Животът не свършва до гроба.

– О, душата ми!  – започна да се хили пет пари недаващият Пепо. – Има време, нали самият ти ми каза, че съм много млад …… Нека да си поживея, пък после ще видим.

– Тогава може да се окаже твърде късно! Годините минават бързо …..

Пепо махна незаинтересовано с ръка и отново надигна бутилката, за да изцеди до капка съдържанието ѝ.

Слънцето грееше радостно и щастливо. Пролетта разкриваше своите прелести, омайваше с разноцветната си дреха, упойваше с нежния си аромат. Птиците се надпяваха и весело огласяха простора.

Станчо се смеси с хората, които се бяха насочили към църквата. Не му се вярваше там да види нещо интересно, но негов приятел го бе поканил в неделя на богослужението.

Той изпитваше неприязън към свещеници, църквите и всякакви такива неща свързани с християнската религия, които още от детството му бяха натрапвани като нещо ненужно и пълна заблуда за хората, увлечени по всичко това.

Но слушайки обясненията на приятеля си за някой си Исус, у него се зароди желание, сам да провери как стоят нещата.

– Само ще надникна – каза си Станчо – и ако ми стане скучно, тихо ще си изляза.

Настани се отзад близо до вратата. Изобщо нямаше намерение много да се задържа вътре в църквата.

Хорът запя и Станчо се заслуша в думите на песента.

„Не е лошо, – помисли си той, – също като на концерт. Изпълнението също е добро и приятно за слушане“.

Скоро след това на амвона застана един белокос човек. Той отвори една дебела книга и прочете:

– „Елате при Мене всички отрудени и обременени и Аз ще ви успокоя! Вземете Моето иго върху си и се поучете от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце, и ще намерите покой за душите си! Защото игото Ми е благо и бремето Ми е леко“.

Нещо трепна в гърдите на Станчо. В последно време той имаше много неприятности в работата си. ….

И младежът се заслуша в думите на този човек. Усети как му стана леко на душата. Сякаш някаква огромна тежест падна от плещите му.

Станчо падна на колене, а по лицето му неудържимо се стичаха сълзи. Когато се изправи той сияеше. Беше толкова радостен след службата, че бе готов да прегърне и целуне всеки.

Станчо забеляза, че на една от пейките в църквата седи един мрачен и намръщен мъж. Той го приближи:

– Здравейте! – поздрави Станчо радостно. – Исус ме спаси! Той прости всичките ми грехове!

Мъжът повдигна глава, изгледа младежът и каза:

– Аз съм дякон.

Станчо бе толкова щастлив и преливащ от блаженство, че реши да ободри мъжа:

– Не се притеснявайте, – каза възторжено младежът, – Исус и това ще ви прости ….

Мъжът започна да се смее неудържимо. Станчо се зарадва, че успокои този мъж, но нещо му подсказваше, че нещо не беше наред.

Малко след това той разбра грешката си и по-късно, когато разказваше за този случай прихваше неудържимо.

Пролетта завладя всичко наоколо. Събудиха се цветята и тревичките от докосването на нейния нежен полъх. Дърветата напъпиха и млада зеленина се прокрадваше върху голите клони.

Спиридон крачеше с Калчо по горската пътека и изобщо не забелязваше оживлението на природата около него.

– Вие евангелистите, четете Библията, но си я тълкувате, кой както намери за добре, – заяви усмихвайки Спиридон.

– Какво имаш предвид, – начумери се Калчо. – Дай конкретен пример, не говори така общо.

– Например, – започна настървено Спиридон, – когато четете „Обичайте се едни други“, мислите че Бог търпи греха, защото ви обича.

– Почакай, това не е така, – не се съгласи Калчо. – „В това се състои любовта, не че ние сме възлюбили Бога, но че Той възлюби нас и прати Сина Си като умилостивение за греховете ни“. Бог обича грешника, но отхвърля греха му. И „понеже така ни е възлюбил Бог, то и ние сме длъжни да любим един другиго“.

– Добре, а когато се казва „всичко съдейства за добро“, мислите, че всяка история има щастлив край, – отново атакува Спиридон. – Или когато четете: „Наистина ще те благословя премного и ще те умножа и преумножа“, вие очаквате Той да ви направи здрави, богати, щастливи и да нямате никакви проблеми.

– Всичко това е извадено извън контекста. Хората, които са били най-близко до Бог, са минавали през болка и страдания, но това не означава, че Господ не ги обича или ги е изоставил. Това, което Той обещава на хората,  не е да ги избави от страданията, а да ги спаси. Той не обещава да ни изолира от проблемите, а да даде изходен път при проявата на всеки от тях, – опита се да поясни Калчо.

Спиридон погледна иронично приятеля си и каза

– Не е ли удивително, как можем да изопачим това, което казва Бог?

– Внимателното вникване в Словото Му е много важно, – подчерта Калчо, – защото в противен случай се разочароваме и изпадаме в униние. Библията е най-голямото съкровище за човека, но за да я разбира, трябва да се вслуша в тихия глас на Светия Дух, който разкрива Божието Словото в сърцата ни.

Спиридон  не бе вече така наострен срещу приятеля си. Не веднъж двамата бяха спорили, но сега в сърцето на Спиридон се зароди желания да познае Бога и да разкрие, това необятно съкровище – Библията.

Тихият ветрец и засмяното слънце напомняха, че пролетта иде. Е, може пак дъжд или малко сняг да завали, но сме пред прага на обновлението на природата, когато всичко заспало в земята ще се събуди и ще тръгне нагоре, търсейки живот и светлина.

Григор отиваше при приятеля си Калоян. Крачейки бързо по алеята в парка той се изненада, когато видя Калоян да идва насреща.

– Вярно е, че закъснях, но можеше да ме почакаш малко, – укори приятелят си Григор.

– Извинявай, не исках да те обидя, но не ме свърташе на едно място, – заоправдава се Калоян. – Затова реших да те пресрещна.

– Да не си научил нещо ново, та толкова си се разбързал? – попита Григор и внимателно се взря в приятеля си.

– Фалшива вест или клюка, това ли си мислиш? – обидено сви устни Калоян. – Това са грозни думи. Не обичам тези съчетания от звукове.

– Колкото и да е странно, това е, което продава в милиони илюстровани и скъпи списания на някоя будка или супермаркет, – каза примирено Григор. – Може би си мислиш, че ти си над тези неща?!

Предизвикателството падна точно на място.

– Е, може да не чета тези списания, – заяви Калоян, – но съм също толкова виновен, колкото и тези, които ги четат, когато се радвам, че предавам човек, който не харесвам или ми допада новината за трудностите през, която преминава.

– Езикът е огън и когато говорим, трябва добре да се замислим какво правим, – натърти Григор.

– Не си ли забелязал, че клюките и разпространяването на фалшиви вести са защитен механизъм за запазване на нашето самочувствие? – усмихна се Калоян. – Те възниква от комплекса за малоценност.

– Фактически ние се изграждаме, като разкъсваме другите?!  – допълни Григор. – И не само с думи, но и когато чуем, че те са се спънали за пореден път, тържествуваме.

– Това е отровен навик, – намръщи се Калоян. – Той отразява нашата несигурност и липса на духовност. Ако всичко това ни карат да се чувстваме по-добре, ние се самозалъгваме.

– „Може ли и прясна вода, и солена вода да текат от една и също отверстие?“ – цитира Григор.

– Ако кладенецът в нас прелива, какъв резултати ще очакваме? – попита Калоян. – Ако чрез нас вместо любов, радост и мир, изведнъж се появят гняв, отмъщение и завист, това ще бъде ужасно и то не само за околните, но и за самите нас.

– Същевременно можем да поднасяме и нещо лъжливо, което не отговаря на истината, – каза Григор. – По този начин заблуждаваме хората.

– По-страшно е, когато сами вярваме в тези лъжи и ги разпространяваме без съмнение, – подчерта Калоян.

– Човек трябва да внимава какво говори, „защото от думите си ще се оправдаеш и от думите си ще се осъдиш“, – заключи Григор.

Без дърва огънят угасва, без клюки или фалшиви вести кавгите умират.