Архив за етикет: пропаст

Понякога нещата не стават, както очаквате

Симеон беседваше с няколко свои връстници.

Той поклати глава и заяви:

– Разочарованието често идва поради пропастта между нашите планове и Божите.

Димо добави:

– Ние картографираме времевата линия, стъпките и резултатите, но животът рядко следва нашия план.

– И когато това не стане, ние се борим с разочарование, съмнение и изкушение да се откажем, – горчиво потвърди Лъчезар.

– Спомням си, когато стартирах бизнес проект, – сподели Вълчо. – Очаквах успех, но се провалих. Питах се, къде съм сбъркал. Преигравах всяка грешка. И накрая си казах, че може би не съм чул правилно Господа.

– И какво стана? – попита нетърпеливо Момчил.

– С течение на времето осъзнах, че „провалът“ всъщност е пренасочване. Бог ме насочваше към нещо по-голямо, – отговори Вълчо.

Божието „не“ никога не е отхвърляне, а пренасочване към Неговото по-добро да.

Когато плановете ви се рушат, не се паникьосвайте.

Попитайте Бога:

– Какво ми показваш през тази затворена врата?

Понякога отклонението е насочване в правилната посока.

Той ни привлича обратно към Себе Си

Години наред Емил се бореше със зависимостта си.

Той често си повтаряше:

– Как мога да бъда достоен за Божията любов?

Продължаваше да ходи на църква, но усещаше, че съществува непреодолима пропаст, която го държеше далеч от Бога.

И все пак, когато Емил се молеше искрено за нещо, Бог му отговаряше.

Той също изпрати хора, за да го насърчат и утешат в трудни времена.

След няколко години Емил осъзна, че Бог постоянно му помагаше и показваше, че винаги го е обичал и се е грижил за него, тогава той започна да се доверява на Божията прошка и любов.

– Сега знам, че ми е простено и мога да се приближа до Него, въпреки че все още се боря със зависимостта си.

Независимо дали сме безпомощни жертви на обстоятелствата или се борим с последствията от собствения си грях, Бог ни открива Своята любов непрекъснато.

В Своята милост и благодат Той ни привлича обратно към Себе Си.

Обърнете се към Него. Следвайте Го и продължавайте да ходите с Него всеки ден.

С надежда

Панайот бе отправил поглед към бъдещето си, но бе затворил очи и стискаше до болка зъби.

Тялото му бе напрегнато.

– Страхувам се за утрешния ден и това, което той може да крие, – призна пред себе си Панайот.

Чувстваше се сякаш стои на ръба на пропаст, пред тъмна бездна.

Уловен от събитията, включващи него или близките му, той усещаше безпомощност и отчаяние.

Баща му го видя и веднага се досети, как се чувства синът му. Той знаеше за скорошните събития, които го бяха жестоко притиснали. Съчувстваше му и искаше да му помогне.

За това го приближи, докосна го до рамото и каза:

– Независимо какво си преживял. Няма значение умственото, емоционално и духовно състояние …

Панайот погледна баща си, като изваден от сън.

– …Бог може да ти даде видение за бъдещето, което да те изпълни с надежда сега.

Панайот тъжно се усмихна, а баща му продължи:

– Всеки може да гледа напред с надежда, защото имаме благословеното уверение на Небето.

Панайот се обърна с лице към баща си. Прегърна го и заплака.

Малко след това успокоен, изпълнен с надежда, той се усмихна.

Аз съм дал живота Си за тях

Деян бе много ревностен за Бога. Порицаваше и изобличаваше веднага ако види, че нещо не е наред.

Имаше той един съсед, ученост Атанас, който се славеше със своята ученост, но щом станеше въпрос за Бога казваше:

– Аз съм атеист.

Това как да е може, но бе увлякъл и Петър със своите учения и го бе отклонил от църквата.

Деян много се ядосваше на тези двамата. За това постоянно се молеше:

– Боже, моля те накажи ги!

Една нощ Деян сънува сън. Видя Атанас и Петър пред една пропаст, а в пропастта огромен змей, който хвърля огнени искри.

Зарадва се Деян, че двамата най-сетне ще бъдат наказани.

Но се появиха два ангела и отърваха грешниците.

Тогава Деян ясно чу тих и спокоен глас:

– Бий Ме и Ме разпъвай още веднъж, но Аз Съм дал живота Си за грешниците и не желая никой да погине от тях.

Откровението и идеалът

indexТази пролет се случи доста дъждовна, но хубавото е, че имаше и слънчеви дни, които се преплитаха  с плача на огромните сиви облаци. В промеждутъците, когато времето беше  хубаво, хората бързаха да засеят, защото в калта нищо не може да се прави.

Днес беше относително топло. На запад се надигаха отново сиви валма, които предвещаваха пак дъждове.

С надежда, че могат да излязат и да си поприказват навън Крум, Дельо и Теньо тръгнаха към градската градина. Тримата приятели бяха неразделни в училище, след учебните занятия, …. Обичаха да спорят и да уточняват нещата. Търсеха истината.

– Има разлика между идеала и откровението отгоре, – заяви Крум.

– Каква? – попита Теньо.

– Идеалът не вдъхновява, но откровението насърчава и възпламенява, – отговори кратко Крум.

– Да, вярно е, – съгласи се Дельо. – Тези, които се отдават във властта на идеалите, рядко правят нещо.

– Човек може да измисли бог като нещо удобно за себе си, – допълни Крум, – за да оправдае съзнателното пренебрегване на своите задължения.
– Виж, – отбеляза Теньо, – Йона убеждаваше себе си, че щом Бог е справедлив и милостив, всичко си струва.

– Мога да имам правилна представа за Господа, – отсече Дельо, – но точно поради тази причина мога да започна, да се отклонявам от отговорностите си.

– Да, но ако на човек му е дадено откровение свише, – размаха ръце Крум, – неговият живот не може да не приеме правилната посока, защото с откровението  идва и моралния стимул.

– Идеалите могат да те приспят и да те доведат до гибел, – подчерта Теньо.

– Ясно, – разтърка ръцете си Дельо, – нужно е, човек да достигне и до това, до което ръцете му не могат да се доберат. Иначе за какво са тогава небесата?

– „Без откровение от горе …“  – вдигна пръст нагоре Крум. – Точно, когато губим Бога от погледа си, ние ставаме
безразсъдни, невъздържани, преставаме да се молим. Вече не виждаме Господа в дребните неща и започваме да действаме по своя собствена инициатива.

– Ако ние вярваме, че дължим всичко на себе си и правим всичко каквото считаме за необходимо, без да очакваме Божията помощ, – изтъкна Дельо, – ние ще се търкаляме по наклона към пропастта, изгубили откровението.

– Трябва да се замислим сериозно, – каза Крум. – На какъв дух сме сега? На Този ли, Който изхожда от Божието откровение? Очакваме ли от Бога да направи повече, от колкото е свършил до сега? Има ли някаква жизненост и свежест в нашия духовен поглед?

Въпроси, които очакваха своя отговор.  Момчетата мълчаливо се разделиха, вглъбени в дълбок размисъл.