Дамата пенсионери Димо и Петър се бяха събрали въпреки забраните поради вирусните инфекции.

Масата пред тях не бе празна. Заедно с чашите бе и джезвето с греяна ракия. Салата от кисели краставички бе в допълнение на всичко това.

– В трудни времена живеем, – изпъшка Петър.

– Поради това блокиране, времето в бездействие ни уморява, – допълни Димо.

– Тъмнината в света засяга психическото ни здраве и благосъстояние.

– Все по-трудно ставам сутрин, – призна си Димо. – Нямам никаква мотивация. Дните се точат сиви и безнадеждни.

– Замислял ли се понякога, – засмя се Петър, – че тъмнината всъщност е отсъствие на светлина. Там, където има светлина, тъмнината не съществува.

– И къде да намерим тази светлина днес? – попита Димо.

– Знам, че тъмнината доста се е сгъстила, но ако сме упорити и настойчиви, в мрака ще видим проблясък на светлина, който не угасва. И ако се фокусираме върху него, ще ни стане по-добре.

– Проблясък?! Ти сериозно ли говориш? – песимистично отсече Димо.

– Може да се види светлината, въпреки тъмнината, – натърти Петър. – Ще я откриеш в усмивката на малко дете, в радостта от показване на кокичетата след дългата зима, в песента на птиците…

– И какво като ги открием?

– Хубаво е да благодарим за тях. И когато си спомняме за тези тези проблясъци, обединявайки ги ще получим пламтящ огън.

– Убеден ли си в това? – сбърчи нос Димо.

– Дори и в мрачните дни има нещо положително, колкото и малко да е то, – отбеляза Петър. – Светлината прогонва тъмнината. Пролетта измества зимата. Времето на забраните ще приключи и ще настъпи някаква нова нормалност.

– А до тогава?

– Нека не се взираме в мрака, а да търсим проблясъци на светлината и да им помагаме по-ярко да светят в сърцата ни.

Засияй ярко, въпреки тъмнината и безизходицата!

Бе късна пролет. Кирил завърши семинарията и се помоли:

– Господи изпрати ме където искаш, в някоя малка църква или християнска организация……

Но отговор не получи.

Тогава си намери работа като шофьор на автобус. Района в който караше, бе доста опасен. Славеше се с грабежи, убийства и изнасилвания.

Всяка сутрин в автобуса се качваха група младежи. Те не си купуваха билет, возеха се колкото си искат и пренебрегваха предупрежденията на Кирил.

– На това трябва да се сложи край, – каза си младият шофьор.

На следващата сутрин Кирил се оплака на един полицай, който стоеше наблизо. Офицерът се качи в автобуса и се обърна към непокорните младежи:

– Трябва да платите билетите си, както правят всички, който ползват градския транспорт, – след което слезе.

Навели глави хулиганите платиха, но когато останаха сами с Кирил го пребиха на последната спирка.

Ризата му бе окървавена. Липсваха му два зъба. Очите му бяха подути, а пари нямаше. Бяха го обрали.

Дадоха му болнични за няколко ни и Кирил се прибра в дома си.

Той бе объркан и разочарован. Голяма физическа болка сковаваше тялото му.

Прекара една неспокойна нощ, търсейки Господа:

– Къде е Бог във всичко това? – разгневен викаше той. – Молех се за служба. Бях готов да ида навсякъде, да правя каквото и да е …. и каква благодарност получавам за всичко това!?

В началото на следващата седмица той повдигна обвинение срещу шайката, която го бе пребила. Младежите бяха арестувани и изправени пред съдията.

Кирил седеше в съдебната зала и наблюдаваше тези несретници.

Изведнъж почувства голямо състрадание към тях.

Яростта и негодуванието му се стопиха и отстъпиха място на прошката и любовта.

„Нима не виждам, колко добър и търпелив към мен е Бог? – помисли си Кирил. – Сляп ли съм, че Неговата доброта ме отвръща от греха?“

По-късно Кирил започна да посещава осъдените младежи в затвора. Там им разказваше, как се бяха изменили възгледите му по време на съдебния процес.

Това помогна на част от тях да се променят.

Времето отново се стопли. Отдавна листата на дърветата бяха пожълтели и полегнали върху земята като килим. Поваля, но не бе студено. Дори слънцето се усмихваше весело, макар че ни му бе времето.

Надя и Рени решиха да се поразходят. Двете момичета тръгнаха и по пътя се разбъбриха весело:

– Интересно да не би зимата да е заспала? – усмихна се хитро Надя.

– Е, нека си спи, щом може, – каза тържествено Рени, – но после като дойде, да не реши да си навакса и да имаме сняг, когато пролетта трябва да събуди всичко в природата.

– Сега е хубаво времето и нека му се порадваме, – отбеляза Надя, – а за по-късно ще му мислим допълнително.

Двете момичета наближиха павилиона, където продаваха пирожки. Надя ускори крачка, извади портмонето си и си поръча две пирожки. Рени също искаше да си хапне, но бе забравила парите си у дома.

„Щом си купи само две, – помисли се Рени, – сигурно няма за повече. Зная каква лакомница е. И аз искам пирожка, но какво да правя, като съм една забравана…“

Изведнъж Рени се усмихна и се обърна към Надя:

– Ти трябва да ми дадеш едната пирожка на мен, защото Словото казва, че ако имаш две неща, едното трябва да го дадеш на ближния.

Надя лакомо ръфайки едната пирожка, бързо парира приятелката си:

– Да, но там също пише, че не трябва да пожелаваш това, което има ближният ти.

Рени остана безмълвна. Какво можеше да отговори? За това хвърли само един унищожителен поглед към приятелката си.

Надя ѝ се усмихна приветливо и ѝ подаде другата пирожка.

Двете момичета изведнъж избухнаха в смяха. След което всяка изяде своето парче.

Тази пролет се случи доста дъждовна, но хубавото е, че имаше и слънчеви дни, които се преплитаха  с плача на огромните сиви облаци. В промеждутъците, когато времето беше  хубаво, хората бързаха да засеят, защото в калта нищо не може да се прави.

Днес беше относително топло. На запад се надигаха отново сиви валма, които предвещаваха пак дъждове.

С надежда, че могат да излязат и да си поприказват навън Крум, Дельо и Теньо тръгнаха към градската градина. Тримата приятели бяха неразделни в училище, след учебните занятия, …. Обичаха да спорят и да уточняват нещата. Търсеха истината.

– Има разлика между идеала и откровението отгоре, – заяви Крум.

– Каква? – попита Теньо.

– Идеалът не вдъхновява, но откровението насърчава и възпламенява, – отговори кратко Крум.

– Да, вярно е, – съгласи се Дельо. – Тези, които се отдават във властта на идеалите, рядко правят нещо.

– Човек може да измисли бог като нещо удобно за себе си, – допълни Крум, – за да оправдае съзнателното пренебрегване на своите задължения.
– Виж, – отбеляза Теньо, – Йона убеждаваше себе си, че щом Бог е справедлив и милостив, всичко си струва.

– Мога да имам правилна представа за Господа, – отсече Дельо, – но точно поради тази причина мога да започна, да се отклонявам от отговорностите си.

– Да, но ако на човек му е дадено откровение свише, – размаха ръце Крум, – неговият живот не може да не приеме правилната посока, защото с откровението  идва и моралния стимул.

– Идеалите могат да те приспят и да те доведат до гибел, – подчерта Теньо.

– Ясно, – разтърка ръцете си Дельо, – нужно е, човек да достигне и до това, до което ръцете му не могат да се доберат. Иначе за какво са тогава небесата?

– „Без откровение от горе …“  – вдигна пръст нагоре Крум. – Точно, когато губим Бога от погледа си, ние ставаме
безразсъдни, невъздържани, преставаме да се молим. Вече не виждаме Господа в дребните неща и започваме да действаме по своя собствена инициатива.

– Ако ние вярваме, че дължим всичко на себе си и правим всичко каквото считаме за необходимо, без да очакваме Божията помощ, – изтъкна Дельо, – ние ще се търкаляме по наклона към пропастта, изгубили откровението.

– Трябва да се замислим сериозно, – каза Крум. – На какъв дух сме сега? На Този ли, Който изхожда от Божието откровение? Очакваме ли от Бога да направи повече, от колкото е свършил до сега? Има ли някаква жизненост и свежест в нашия духовен поглед?

Въпроси, които очакваха своя отговор.  Момчетата мълчаливо се разделиха, вглъбени в дълбок размисъл.

Слънцето ярко грееше. Пролетта бе нахлула с цялата си прелест и красота. Това въодушевяваше хората и те крояха нови планове.

Пепо стиснал здраво бутилка с водка, се усмихваше на всеки срещнат. Неусетно той пое към парка и една тиха алея го отведе на място, където не се виждаха хора.

Изведнъж Пепо чу глас:

– Кое е най-главното в твоя живот?

Той се огледа наоколо, не видя никого, размаха бутилката и самодоволно каза:

– Как кое? Ето, купих си апартамент и го оборудвах със всичко необходимо. Отивам да почивам, където си искам …

– Но докато те няма в къщи, ти си мислиш: „Дали някой не е разбил апартамента ми и е ограбил всичко, което му харесва?“ – настойчиво продължи гласът.

– Е, какво искаш да кажеш, че ако нямах нищо, нямаше да се безпокоя и главата няма да ме боли от притеснение?! – ухили се безгрижно Пепо.

– По-добре си събирай съкровища там, където молец и ръжда не ги разяждат, – започна да го поучава гласът.

– Какво разбираш ти? – Пепо пренебрежително махна със свободната си ръка. – Днес човек трябва да имам непрекъснат трудов стаж, за да си осигури старините и да се пенсионира подобаващо.

– Та ти си още млад, нямаш и 30 години още, не е ли рано да мислиш за пенсия? – присмя му се гласът.

– Човек трябва да се подсигури навреме, – наблегна язвително Пепо.

– Ами утре ако умреш, помислил ли си какво ще стане с теб? – попита застрашаващо гласът.

– Е, точно на мен ли ще се случи? – безгрижно се отзова Пепо.

– Не можеш да изграждаш живота си на едно пенсиониране само, – наблегна гласът. – Или когато достигнеш заветната възраст ще установиш, че животът ти е бил само пара ….. Утре всичко може да се обърне с главата надолу.

– И какво трябва да правя според теб?

– Помисли за душата си. Животът не свършва до гроба.

– О, душата ми!  – започна да се хили пет пари недаващият Пепо. – Има време, нали самият ти ми каза, че съм много млад …… Нека да си поживея, пък после ще видим.

– Тогава може да се окаже твърде късно! Годините минават бързо …..

Пепо махна незаинтересовано с ръка и отново надигна бутилката, за да изцеди до капка съдържанието ѝ.