Христос бе в гроба. Заедно с Него учениците погребаха своята надежда и вяра, но не и любовта към Учителя.

За тях тази смърт бе неочаквана, независимо, че Той ги предупреждаваше за това време.

До последния момент те не искаха да се разделят с мечтите си:

– Ние мислехме, че Той е Този, Който ще избави Израиля.

– Колко жалко, не създаде царство, а погина като престъпник.

– Лъгали сме се. Щом и Той остана безсилен, няма справедливост в този свят.

– Ние си мислехме, че това е Той и ще поделим местата около трона Му.

– Какво е това? Вместо царска корона – трънен венец, а в замяна на престол получи позорен кръст.

Бе събота. Време на принудително бездействие, в което се усеща ужасът от случилото се.

Апостолите останаха безмълвни. Страшна тишина, характеризираща се с мълчание подчертаващо отчаянието.

А жените?

Те чакаха да мине съботата, за да изпълнят последния си дълг на любов към Него, да помажат с благовония тялото на Умрелия.

Настъпи нощта. Стражата дремеше пред запечатания гроб.

Изведнъж хълмът се разтърси. С грохот се откърти скала.

Силна светлина повали стражите на земята.

Гробът бе празен.

Стражите се разбягаха ужасени.

Пребиваващия в смъртта Христос стана непобедим.

Изпивайки до дъно чашата на греховете на човешките синове, Той се възвиси над страданието и смъртта.

Жельо разсъждаваше на глас:

– На гроба на Исус бил отвален голям камък. Съботното мълчание даде повече въпроси, отколкото отговори. Учениците можеха само да скърбят и да чакат.

– Не съм привърженик на чакането, – въздъхна тежко Таньо. – Винаги държа да идвам навреме и да спазвам графика. Но честно казано и аз един път накарах да ме чакат.

– На всеки може да се случи, – повдигна рамене Жельо.

– Дъщеря ми участваше в научен семинар и трябваше да я взема, когато свърши, но загубих представа за времето и закъснях.

– Не ти е било добре, – съчувствено каза Таньо.

– Сърцето ми се сви. Силно натиснах педала на газта, а тя търпеливо ме бе чакала, докато баща ѝ престъпник най-накрая пристигна. Чувствах се ужасно, а дъщеря ми е имала усещането, че е изоставена.

– Така са се чувствали и учениците във събота през Страстната седмица, – направи асоциация Таньо. – Всичките им надежди и мечти били попарени, а сърцата им натежали от скръб и чувство на изоставеност.

– Все пак, през тази празнота и чакане Бог може да извърши най-великото Си дело, – отбеляза Жельо.

– Вероятно са изглеждали цяла вечност онези дълги часове на съботно мълчание, – леко се усмихна Таньо.

– Но в очакването можем да сме сигурни, че Бог работи, – твърдо заяви Жельо.

– Той ни кани да чакаме с Него и за Него, защото запечатана гробница не може да спре нашия Спасител, – възторжено обяви Таньо.

Празник бе, така наречената Лазарова събота.

Една група от младежи се бе събрала да обсъди причината за празнуването.

– Това е една невероятна история, – махна перчема си от очите Стойо.

– Удивителна е, защото в нея виждаме Христос плачещ, скръбен и възмутен в духа, – отбеляза Драгой.

– Творецът е плачел над унищоженото творение, – забеляза Трифон.

– Това е плачът на Любовта над живота, който Го е предал, – добави Сава.

– Те взеха приятеля на Исус, и го скриха под камък, защото той вече смърдеше и живите вече се страхуваха да бъдат с него. Всички без изключение знаеха, че един ден ще се сблъскат с това слизане в царството на тлението и мрака, – уточни Йовко.

– Наистина Исус проля сълзи, понеже скърбеше, – потвърди Драгой. – Така бе предизвикана смъртта като последен враг.

– Там, във Витания, на гроба на един приятел, настъпва часът на Христос, за който Той копнееше, – постара се да обясни Матей. – Това бе часът на последната среща и борба между светлината и мрака, който се бе възцарил в света и го бе превърнал в царството на смъртта. Христос хвърли това предизвикателство като прояви силата на Божествената любов.

Тони отново бе готов до бърбори до безкрай и ако се налагаше дори да поспори. Сега бе напипал един наболял проблем и сподели:

– За съжаление, много хора умират много преди да поемат последния си дъх.

– Ходещи трупове? – усмихна се предизвикателно Симо.

– Говоря за тези, които не търсят цялата радост, цел и удоволствие, които животът има за тях.

– И какво трябва да си поставим за цел, никога да не остаряваме ли?- плесна с ръце Красимир.

– Нямам предвид стари в хронологичния смисъл. Имам предвид да остарея като отношение, – уточни Тони.

– Този вид стари хора обикновено имат няколко общи характеристики, – отбеляза Лечо.

– И кои са те? – малко скептично попита Симо.

– Първият е нарцисизмът. Такива казват: „Всичко е за мен“. Това е ултра-егоистично мислене, което всъщност заявява: „Заслужих правото си да бъда нещастен“.

– Факт е, че животът е дар. Каква привилегия е да го изживееш, – отчете Красимир.

– Нарцисизмът води до песимизъм. Това е човек, който се оплаква: „Нямам какво да допринеса. Миналото ми е безсмислено, а бъдещето ми е мрачно“, – продължи Лечо.

– Обзалагам се, че следващата ти характеристика, е фатализъм, – присви очи Тони.

– Позна, – изръкопляска Лечо. – Такъв човек живее със смъртта като дестинация. „Единственото нещо пред мен е гроб или урна. Песимистът не вижда нищо интересно или важно на хоризонта и няма чувство за цел.

– Ей, хора, Бог решава живота и смъртта, а не ние, – намеси се внезапно мълчаливеца на групата Таньо.

Всички останали го изгледаха предизвикателно, но никой не поиска да спори с него, защото не им се слушаха приказки за Бог.

Неделя. Рано сутринта бе още тъмно, малко преди разсъмване.

Войниците стояха на стража пред Христовия гроб.

Те нямаха право да си подремнат дори за малко, защото това бе наказуемо със смърт.

Добре обучени те стояха нащрек.

Дали играеха на зарове или хвърляха дърва в огъня, за да се стоплят в студената нощ, нямаше значение.

Няма съмнение, бяха на служба и стояха будни. Животът им зависеше от това.

Внезапно силно земетресение разтърси земята. Ако войниците за малко се бяха поразсеяли, но сега вниманието им бе съсредоточено към случващото се.

Тъмнината преди зазоряването бе разцепена от ярка светлина. Това бе повече от светкавица.

„Мълнията“ придоби формата на ангел, чиято глава сякаш опираше в небето.

Това страховито същество отиде до камъка, който преграждаше входа на гробницата, отмести го, сякаш бе нещо съвсем леко, а след това седна върху него.

Войниците бяха ужасени. Устата на всеки от тях бе широко отворена от смайване, но оставаше безмълвна.

А зеещата дупка, където беше камъкът, разкри, че вътре в гробницата няма нищо.
Гробът беше празен.

Така „Христос умря, възкръсна и оживя отново, за да може да бъде Господ както на мъртвите, така и на живите“.