Бяха изпаднали в трудна ситуация, но поне в началото не се отчайваха. Очакваха помощ отвън. Тъй като бяха събрани от съдбата, Даниела и Марко можеха да се опознаят по-добре, като всеки разкаже нещо за себе си.
– Разкажи ми за твоята работа – каза Марко.
Лицето на Даниела се озари. Тя сякаш забрави къде се намират.
– Занимавам се с изучаването на тип безгръбначни животни, наречени мешести. Този тип включва един подтип, известен като медуза. Повечето хора смятат медузите за скучни.
– Аз пък мисля, че са много интересни – каза Марко. – Веднъж бях ужилен от португалска фрегата. Срещата беше изключително болезнена.
– Фрегатата не е точно медуза, а по-скоро колония от множество организми, живеещи в симбиоза. По пипалата си имат хиляди капсули, пълни с отрова. Дължината на едно пипало може да стигне до 20 метра. Но размерът не винаги е най-важното. Имаш късмет, че не си срещнал малка морска оса. Ужилването на това създание може да те прати в моргата, – засмя се Даниела.
– Тогава изобщо не изглеждах като късметлия, – каза Марко.
Той си спомни парещата болка, но за да прогони тези мисли тръсна глава и попита:
– Какво точно изследваш на тези медузи?
– В лабораторията се занимаваме с изследвания свързани с океанската биомедицина. Смятам, че океанът скоро ще стане основен източник на химически съединения за фармацевтиката.
– И ще измести, това, което имаме в наличност сега? – Марко разпери невярващо ръце.
– Океанът ще надмине всичко, което е било открито до сега, – натърти Даниела.
Марко поклати недоверчиво глава.
– Между сушата и морето има повече прилики, отколкото разлики, – започна да обяснява Даниела. – Да вземем например курарето. Индианците от Амазонка са го използвали като парализираща отрова, с която са мажели върховете на стрелите си, но свойството му да отпуска мускулите го направи полезно лекарство.
– Виждаш ли същия потенциал и при медузите?
– Не само при тях. Има и други привидно прости създания със сложни системи за хранене и защита като сепии, октоподи, охлюви ….
– И какво точно правите сега в Тихия океан?
Това бе таен проект и на нея ѝ бе забранено да споделя каквато и да е информация за него. За да отклони вниманието му, Даниела попита:
– Наистина ли мислиш, че ще дойдат да ни спасят?
– Убеден съм, екипът ни винаги е действал така, че да измъкне хората, които са попаднали в затруднена ситуация, – убедено каза Марко.
Въпреки, че убеждаваше Даниела, Марко знаеше, че спасяването им е доста проблематично. Пестенето на кислород само щеше да забави неизбежното.
Марко погледна към екрана, оставаше им въздух за по-малко от два часа.
Застоялият въздух започна да ги замайва. Марко затвори очи и се опита да не мисли за намаляващите запаси от кислород.
Даниела се бе отпуснала до него. Изглежда беше загубила съзнание.
И когато Марко усети, че става още по сънлив и губи представа за нещата наоколо, си каза: „Това е краят, няма да могат да дойдат на вр….“ , се чу мощно раздвижване на водата.
Няколко ръце грабнаха отпуснатите тела и ги измъкнаха нагоре …..

Васко завъртя  кормилото. Китът и лодката се разминаха само на няколко метра. Животното се опита да се обърне, но бе много бавно и за момент показа незащитената си страна.

Румен не се забави и със всичка сила заби копие в кита и започна да го върти, докато навлезе дълбоко в плътта на животното. След това извика на мъжете в лодката да сменят посоката, но те закъсняха.

Огромното животно се загърчи, обърна се и захапа лодката по средата. Мъжете в лодката се уплашиха, запрепъваха се един в друг, като всеки се опитваше да избегне зъбите на кита.

Животното разтресе цялата лодка, после отвори челюстите си и лодката се плъзна по водата. След като се отдалечи на няколко метра, китът удари с опашка по водата. Фонтан от кървава пяна бликна от ноздрите му.

Копието бе изпълнило смъртоносната си задача. Китът се мяташе още няколко минути във водата и потъна. След него остана само едно голямо кърваво петно.

Мъжете започнаха да запушват пробойните в лодката с парчета от дрехите си. Лодката едва се крепеше на повърхността. Скоро след това тялото на кита изплува на повърхността.

– Браво, – извика възторжено Васко, – видяхме му сметката. Всички добре ли са?

– Не, – каза Павел с тревога в глас. – Атанас го няма.

Големият кораб приближаваше, за да ги прибере на борда. Моряците внимателно огледаха водите наоколо, но от Атанас нямаше и следа.

– Къде е Атанас? – попита капитана, когато мъжете от лодката се качиха на кораба.

– Падна зад борда, когато китът ни нападна, – сведе глава Спас.

Очите на капитана  се изпълниха с тъга. Какво да се прави, смъртта беше близък спътник на китоловците.

Капитанът нареди на моряците да издърпат тялото на кита и да го сложат успоредно на десният борд на кораба. С няколко куки моряците завъртяха мъртвото животно, а след това с въжета го изправиха вертикално

Отрязаха главата и започнаха да нарязват китовата мас. С голяма кука извадиха вътрешностите на кита и ги  разпростряха на палубата.. Щяха да ги претърсят за амбра, ценна съставка за парфюмите, която се отделя в стомаха ма китовете.

Нещо се движеше в огромния стомах на животното. Павел предположи:

– Сигурно  е сепия, любимата храна на кашалотите.

Но когато разряза с нож стомаха на кита, отвътре се показа човешки крак.

Павел разтвори нетърпеливо стомаха. Пред удивените очи на мъжете се показа мъж, който се бе присвил. Двама от моряците хванаха човека за краката и го изтеглиха на палубата.

Главата на мъжът бе покрита с непрозрачна, лепкава слуз. Павел взе една кофа с вода и я плисна  върху непознатият.

– Но това е Атанас? – извика Румен.

– Господи, досега не съм виждал такова нещо, – измърмори уплашено Васко.

Красивият двадесетгодишен Атанас  се бе превърнал в побелял старец. Кожата му бе станала бяла. Ръцете и лицето му се бяха сбръчкали, сякаш няколко дни е бил във водата. Косите му  приличаха на тънки нишки.

Атанас гореше и непрекъснато бълнуваше. Увиха го с мокри кърпи, за да спадне температурата и лекарят на кораба му даде някакво лекарство. След това той се успокои и спа повече от 24 часа.

След две седмици Атанас напълно се възстанови, но изглеждаше като осемдесет годишен старец. Всички на кораба започнаха да го наричат Йона, сравнявайки го с библейския герой, който бе погълнат от морско чудовище.

Една от причините днес в света толкова много да се говори за психичните заболявания, е желанието на фармацевтичните компании да получат повече дивиденти.

Един добър пример за това е ситуацията в Япония в началото на 21 век.

Тогава фармацевтичните компании убедили японската общественост, че хората страдат от лека депресия, която е наречена  kokoro no kaze или „обикновена настинка на душата“. Те казали на японците, че единственото лекарство за тяхното спасение са скъпите антидепресанти.

Тук трябва да се отбележи фанатична борба на японците с настинките.

След началото на кампанията за спасяване на японците от депресиите, количеството посещения при лекарите с оплаквания за тягостно и мрачно настроение се увеличили почти с 50 процента и то само за четири години.

Продажбата на антидепресанти в Япония се увеличила пет пъти между 1998 г. и 2003 г., скоро след началото на маркетинговата кампания.

Евлоги свърши със сандвича и смачка салфетката.

– Смяташ, че това е опит на тази групировка да се добере до радиоактивните материали, за да си направят бомба? – попита Евелина.

– Какво друго може да бъде? – вдигна рамене Евлоги. – Знаем, че от година искат да се доберат до тях. Никой не очаква, че може да намери хранилище с природен  плутоний. Единствения шанс е да използват нечие откритие в тази насока.

– Това е терористично оръжие. При експлозията му ще загинат много повече хора, в сравнение с тези, които ще се разболеят от лъчева болест, – скочи Камен.

– Само да се спомене за радиоактивно замърсяване и ще настъпи паника в цялата страна, – засмя се Димо. – Спомняте ли си какво стана с антракса? Хората тичаха да се запасяват с лекарство против него.

– За съжаление, – обади се отново Евлоги, – конкуренцията при медиите ги принуждава да използват сплашване, за да продават място за реклама. История за атака с атомна бомба, ще накара пресата да влеят чувство на обреченост, а това ще помогне на терористите да всеят страх.

– Трябва да знаете, че медиите не са независими, – подхвърли Камен. – не става дума за влияние от една или друга партия, което да унищожи обективността им. Собственият ни консуматорки манталитет допусна медиите да се кооперират с търговците за реклама на какво ли не.

– Има редактори и директори на новинарски емисии, – започна да обяснява Димо, – които с нетърпение очакват терористична акция, самолетна катастрофа или убийство на известна личност, за да надуят тиражите и да вдигнат цените на рекламата.

–  Докато рекламодателите субсидират медиите,  – засмя се Евлоги, – пресата винаги ще търси негативното.

– Тогава каква е алтернативата? – попита Евелина. – Там, където държавата  се меси в новините, хората не получат нищо друго освен пропаганда.

– Не знам, – призна Евлоги. – Ядосвам се, че когато няма истински новини за отразяване, медиите търсят просто да всеят някакъв страх. Всяка година умират хиляди тийнейджъри, но рядко едно убийство се превръща в национална трагедия. И това става не защото този младеж е по-важен от другите, а защото подробностите около смъртта му подхранват нечии интереси.

– Звучи доста брутално, – отбеляза Димо, – но не мога да го отрека.

– Всичко това е толкова тъжно, как хората не могат да го осъзнаят? – гласът на Евелина звучеше безпомощно.

Каквото и да коментираха, фактите бяха налице. Едни дърпат конците, други ги подкрепят, а останалите трябва да търпят и да се съгласяват.

Елена стигна кръстовището и вече виждаше сградата, в която се намираше малката ѝ стаичка, когато чу зад себе си стъпки.

Изведнъж пред нея застана мъж. Елена уплашено отстъпи, но когато мъжът свали шапката си и ѝ се усмихна, тя го позна.

– Уплашихте ме, – извика възмутено Елена.

– Просто исках да ви видя, – виновно каза Стоян.

– Защо се закачате с мен, – смръщи вежди Елена, – навярно ви очаква …. жена ви у дома.

– Великия владетел Монгаг чака принцесата си Миранда, – каза Стоян.

– Монгаг ли? Какъв е този владетел? Нищо не съм чувала за него.

– Нима не познавате най-пламенния си обожател.

Преди да му се скара, той започна да разказва оживено:

– Палатът на владетеля Монгаг се издигал в пустинята на тъгата. Там кладенците били пълни със солени сълзи и владетелят страдал непрекъснато от жажда, въпреки че непрекъснато пиел от тях. Само една усмивка можела да го освободи от това проклятие. Шутовете напразно се мъчели да го развеселят. Дори прославеният магьосник Крокар не могъл да го отърве от тъгата му.

– Нима в палата му не е имало красиви девойки? – засмя се Елена. – Горките те!

– Бедният Монгаг! – възрази Стоян и направи такава гримаса сякаш той беше този владетел, който тъгуваше, но после се съвзе и продължи. – Един ден на портите почукала прекрасна принцеса. Тя се казвала Миранда. Идвала от най-далечния край на владенията на Монгаг. Косата ѝ греела като пламък. Тя носела със себе си съд с топъл шоколад. Това било лекарство изпратено за владетеля от нейна роднина. Когато вкусил от шоколада, тъгата на владетелят изчезнала и очите му заблестели. Но по-сладко от шоколада било очарованието на принцесата.

– Чудно, – повдигна вежди Елена, – как шоколадът е бил топъл щом принцесата е идвало от толкова далече? Как го е запазила?

– О, забравих да ви кажа, че тя носела съда на главата си. Пламъците на косите ѝ запазили шоколада топъл през целия път.

Елена избухна в смях. В тази история нищо не беше вярно, но тя бе готова да го слуша с часове. Може би защото гласът му бе приятен или може би историята много ѝ харесваше.

– Не вярвам на нито една ваша дума! – възкликна Елена.

– Нима смятате, че измислените неща не се случват в действителност? Представете си, че всичко това се е случило с тази принцеса. Нима не е чудесно?!

Елена наведе смутено глава.

– Наблюдавах те как се смеете и как слушате, – каза Стоян. – Вие забравяте за себе си, завиждам ви за тази способност. Ще ми помогнете ли и аз да мога така.

– Моля ви, – прошепна Елена, – не ми говорете така господин Монгаг.

Стоян трепна:

– Как ме нарекохте?

Изведнъж очите му станаха безкрайно тъжни. Стоян се отдалечи от нея, без да ѝ каже дори довиждане, но изведнъж се обърна и ѝ изпрати въздушна целувка.

Елена имаше чувството, че е пияна. Улицата бе пуста.

– Дали това не бе сън, – прошепна уплашено Елена.