Боян завърза мощен магнит на края на дълго въже и го хвърли в езерото.

Той бе смаян, когато извади въжето:

– Не може да бъде, – възкликна той. – Какво ли има в този мръсен сейф, освен кални, почти унищожени пари.

Боян се обади в полицията за находката си.

Когато дойдоха на мястото, специалистите от местното полицейско управление заявиха:

– Парите можете да задържите, господине, тъй като те не са свързани с престъпление.

Някои от банкнотите били в толкова лошо състояние, че не можеха да бъдат удостоверени, но у Боян бе се зародила надежда:

– Ако мога да спася повече от парите, ще си купя къща.

Да намериш скрито съкровище е вълнуващо. Готов си всичко да дадеш, за да го имаш.

Въпреки това никакво богатство или притежание не може да изплати дълга, който дължим за греховете си.

Само Исус можеше да плати невероятната цена, за да ни изкупи и да ни помири със Своя Отец, чрез жертвената Си смърт и възкресение.

Земните съкровища може да са хубави, но могат да бъдат изгубени, откраднати или унищожени.

Можем с благодарност да приемем върховната жертва на Исус за нас и Неговия безплатен дар на вечен живот, като знаем, че животът в небето с Него е нашата голяма награда.

Готов ли си да се откажеш от досегашния си живот, за да прекараш вечността с Господа?

Радо се разхождаше по улицата. Срещна мръсен клошар. Той бе покрит със сажди от главата до петите. Имаше голяма брада с изгнила храна полепнала по нея. Държеше чаша кафе и мърмореше като вървеше.

Внезапно клошарът се обърна към Радо:

– Хей, господине. Искаш ли малко от кафето ми?

Радо усещаше, че не трябва да отказва. Отпи от чашата му, насърчи го и го попита:

– Ти си доста щедър, раздаваш кафето си тази сутрин. Какво ти става, че изведнъж реши да го направиш?

Отговорът бе:

– Е, кафето беше особено вкусно тази сутрин и реших, че ако Бог ми даде нещо добро, трябва да го споделите с хората.

Радо попита:

– Има ли нещо, което мога да ти дам в замяна?

И очаква да чуе:

– Дайте ми … долара.

Клошарът каза:

– Би ли ме прегърнал.

Радо го прегърна.

Хората, които минаваха по улицата ги зяпаха, красиво облечен мъж се прегръщаше с един мръсен клошар. Смущаваха се, но постепенно смущението премина в страхопочитание.

Радо чу глас, който отекваше по коридорите на времето:

– Бях гладен. Нахранихте ли Ме? Бях гол. Облякохте ли Ме? Бях болен. Ти погрижи ли за Мен? Аз бях безделникът, с който се запозна на улица, прегърна ли Ме. Защото, ако го направиш на най-малкия от тези, братя и сестри мои, ти си го направил на Мен.

Тогава Радо си спомни думите на Майка Тереза:

„Ние сме съзерцателен род. Първо медитираме върху Исус, а след това излизаме и Го търсим прикрито“.

Виждам ли хора, лекувам ли хора, обичам ли хората, сякаш са Исус?

Марин пътуваше със дъщеря си Камелия. Така се случи, че им бяха дали билети за места, които не бяха едно друго.

Между тях седеше един едър господин.

Марин учтиво го помоли:

– Господине, може ли да си разменим местата. Ние сме баща и дъщеря. Нали разбирате ….?

Мъжът нищо не отговори, но не се и премести.

Бащата и дъщерята останаха разделени.

Марин се бунтуваше вътрешно:

– Само да мине покрай мен ще го спъна …

Това не бе единствения план, чрез който той искаше да му отмъсти.

По едно време бащата забеляза, че дъщеря му предлага част от геврека си на „неразбиращия“.

Той се възмути, но не на глас:

– Какво? Тя споделя храната с врага си?

Малко след като си поделиха геврека Камелия и господина заспаха, а Марин нервно се вгледа в дъщеря си.

Изведнъж лицето му просветля и той осъзна:

– Всички тук сме под благодат и трябва да я споделяме с другите. Чудесен урок ми предаде Господ чрез дъщеря ми.

Когато се окажете до човек, който не ви допада, не го затруднявайте, а споделете с него благодатта, която сте получили от Бога.

В залата обсъждаха нова книга за Светия Дух.

Един от журналистите на местният вестник попита автора на книгата Ангел Новаков:

– Как активирате Светия Дух? Чрез хапче ли?

– Фармацевтичните компании могат ли да създадат такива? – намеси се и една млада журналистка.

Новаков повдигна вежди, поклати глава и се засмя:

– Нищо не правя. Чакам Духът и Той идва.

– Съвсем нищо? – ококори очи журналистът.

– Съществува погрешно убеждение, че ние с нашия опит караме нещата да се случват, – подчерта Новаков, – а всъщност Бог прави всичко.

Двамата журналисти го изгледаха изпитателно, не вярвайки на ушите си.

– Началото на църквата няма нищо общо с човешките стратегии или впечатляващото лидерство, – поясни Новаков. – Светият Дух дойде като силен вятър в стая с изплашени, безпомощни и объркани ученици. Той разби всички етнически превъзходства, като събра хора, които бяха в противоречие, в една нова общност.

Край тях се прибавиха още няколко души и постепенно групичката около Новаков нарасна, а той продължаваше разпалено на обяснява:

– Учениците бяха толкова шокирани, колкото всеки друг, когато видяха какво прави Бог в тях. Те не направиха нищо да се случи; „Духът ги направи способни“. Нашата работа като благовестители в света не се определя от това, което можем да направим. Ние сме изцяло зависими от това, което само Духът може да направи. Това ни позволява да бъдем смели и спокойни.

Един възрастен господин се провикна в множеството:

– Изтощих се, като вярвах, че трябва да накарам нещата да се случат.

Новаков се обърна и му каза:

– Само Светият Дух може да направи това.

Беше студено, но хората продължаваха да пътуват. Кой на работа, кой на медицински преглед, кой на училище или лекции в университета, всеки се бе запътил за някъде.

Времето притискаше хората и те бързаха, препълваха автобуси, трамвай, тролеи, а всичко, което се движеше по пътищата ги натоварваше допълнително.

Милен Жиров по нищо не се отличаваше от останалите. Той се бе качил на превозното средство, което щеше да го отведе до работата му.

Счу му се плач. Милен потърси с поглед, от къде идва той.

Младо момиче с голямо яке, тежки туристически обувки и синя плетена шапка се бе свило на последната седалка и плачеше.

Жиров приближи и попита плачещата:

– Какво се е случило? Мога ли с нещо да ви помогна?

Момичето го погледна със насълзени очи и хлипайки каза:

– Откраднаха ми портмонето ….

– Колко пари имаше в него? – попита Милен.

– Тридесет и четири лева, – тихо едва доловимо продума момичето.

Жиров извади портфейла си. Отдели от него открадната сума и я даде на девойката.

– А сега моля ви не плачете, – посъветва я Милен.

Момичето се успокои и притихна.

Когато автобусът спря, Милен слезе.

Той усети, че някой го дърпа за ръкава. Обърна се. Бе същото момиче, което плачеше в автобуса.

– Господине, може би ще ми върнете и портмонето ….. – смутено каза то.

Да плачеш или да се смееш?!

Жиров искаше само да ѝ помогне, но бе несправедливо набеден.