Група младежи се вълнуваха и шумно разговаряха в стаята. Чуваше се бръмчене като в кошер, когато пчелите са раздразнени.

Радослав успя да привлече вниманието на всички и започна:

– Римският свят от онова време е бил подобен на нашия днес. На нечистотата се е гледало с пасивно безразличие или с открито благоволение.

Всички слушаха напрегнато. Шумът бе секнал, но все още имаше останки от споровете в умовете им.

– Християните тогава, а и сега, са като малки островчета на морала, заобиколени от океан на разюздено поведение и безразборен секс, – повиши глас Радослав.

– Е, какво, да се въздържаме ли? – присмехулно се обади някой от групата.

– Ако познаваш добре последствията от изкушението, особено ако се вържеш на въдицата му, не би ми задал такъв въпрос, – отговори Радослав.

Той изгледа младежите и продължи:

– За да запази християнството ролята си на „защитник на чистотата“, от християнина се очаква да бъде безупречен. Това е толкова вярно днес, колкото е било и през първи век.

– Можеш ли да ми покажеш поне един безупречен от християните днес? – сбърчи нос Жельо.

– В нашият сив и блатист свят на богословски приспособявания към моментното настроение, Писанието се откроява като самотен фар на стръмен и неравен хълм, – добави Радослав. – Важното е да поддържаме чист начин на живот.

– Как можем да направим това? – попита мълчаливецът Митко.

– Отдръпнете се от всеки сексуален грях, – посъветва ги Радослав, – за да можете да контролира тялото си и да живеете в святост, а не в похотливи страсти като тези, които не познават Бога.

Дядо Жельо много обичаше внуците си. Той често ги събираше край себе си и им разказваше интересни истории.

Днес децата бяха наострили уши и с нетърпение чакаха старецът да започне.

– Много морски костенурки са застрашени от изчезване, – с болка отбеляза дядо Жельо.

– Може би са се навъдили много животни, които ги ядат, – предположи Павката.

– Не, не, – възрази Пламен, – днес хората замърсяват природата и затова много животни изчезват.

– Това може да се случи при видове, но не и при морските костенурки, – подчерта дядо Жельо.

– Коя е истинската причината? – попита припряно Мая.

– Морските костенурки се раждат при пълнолуние, – започна да разказва старецът. – Когато се излюпят, лунната светлина ги води към океана. Техния живот е във водата. А знаете ли къде са намерени мъртви морски костенурки?

– Къде? – в един глас извикаха нетърпеливо децата.

– Между осветеният от пълната луна път във водата и изкуствената светлина, която идва от крайбрежните къщи, лампите и фаровете на минаващите коли, – отговори дядото. – Изкуствената светлина е заблудила костенурките и ги е отвела към смъртта.

Тежка въздишка се отрони от детските гърди.

– Но хубавото е, – дядо Жельо се усмихна, – че неустоимата светлина на Исус, ни води към живот. Неговото слово е светилник на нозете ни и виделина на пътеката ни. Той ни дава сила да бъдем светлината Му в този тъмен и мрачен свят.

Децата се оживиха, а старецът продължи:

– Ако прилагате Словото Му в живота си всеки ден, ще можете добре да разпознавате изкуствената светлина на врага. Останете в осветения път на Господа и светете ярко за Христос в дома си и навсякъде по тази земя.

Хубаво е, когато виждаш следната ситуация:

Пепо бе най-малкият в семейството. Васко бе по-голям от него с три години.

Двамата бяха получили по една порция картофки. По- големият бързо ги излапа и попита по-малкия си брат:

– Мога ли да взема малко от картофките ти?

Пепо ентусиазирано отговори:

– Разбира се.

Брат му заграби половината от картофките, но Пепо се усмихна. Той макар и малък бе щедър.

Баща им видя всичко, привика ги при себе си и каза:

– Можете ли да си представите, ако Бог бе стиснат?

Пепо ококори изненадано очи, а брат му се намръщи.

Бащата продължи:

– Все едно да каже: „Ще създам океана, но той ще бъде широк само една миля“, „Ще ти дам слънчева светлина, но само за два часа през деня“.

– Невъзможно, – плесна с ръце Пепо.

А брат му заяви:

– Пълен абсурд! Никой нямаше да има вода, нито ще може да отглежда никакви култури, заедно с толкова много други проблеми, които биха възникнали в резултат на това, че Бог е стиснат.

– Той е точно обратното, – усмихна се бащата. – Бог дава повече, отколкото можем да си представим, но през повечето време сме твърде заети да се стремим да контролираме житейските си обстоятелства, за да забележим начините, по които Бог е бил щедър към нас.

След което погледна изпитателно синовете си и попита:

– Доколко всеки от вас е щедър?

Пепо се усмихна и широко разтвори ръце, а брат му наведе глава.

Бончо с искрящи очи и сърце изпълнено с радост заяви:

– Бог е добър. Той е навсякъде и знае всичко. Създал ни е по Свой образ и подобие.

– Но ни е дал да изберем как да живеем, – добави баща му.

– Лошото е, – намръщи се Бончо, – че ние избираме своя път пред Неговия.

Бащата се усмихна:

– Той ни обича повече, отколкото някога бихме могли да осъзнаем. Без значение кой си и какво си направил, Бог те обича с цялата необятност и величие на това, което е.

– Трудно е за възприемане, – призна си Бончо.

– Представи си океан пълен с мастило, а небето цяло от хартия, – замечтано каза бащата. – Ако всеки човек реши да вземе писалка и напише за Божията любов, океана ще се пресуши, а цялото небе нямаше да може да побере всички думи за това колко много Бог ни обича.

– Това звучи доста впечатляващо, – възкликна Бончо.

– По такъв начин може да се опише, колко голяма, по-точно безкрайна, е Божията любов.

– Хората, които ни обичат, – въздъхна Бончо, – понякога ни разочароват.

– Но Божията любов е съвършена, – вдигна нагоре ръка бащата. – Бог никога няма да ни разочарова, нито ще спре да ни обича. Той ни разбира и бди над нас.

– Господ ме обича такъв, какъвто съм? – попита смутено Бончо.

– Той е доказал любовта си към нас, защото позволи на Сина си да поеме наказанието, което ни се полагаше и ни дава вечен живот, ако повярваме в Неговата жертва.

– Добре, да кажем, че повярвам, а после? – повдигне рамене Бончо.

Бащата потупа сина си по рамото и каза:

– Да познаеш и разбереш повече от Бога и Неговия характер е приключението на живота ти.

Отново на път. За Петър това не бе ново. Той постоянно кръстосваше нашата планета Земя, за да разнася благата вест на народите.

С поредния кораб Петър пресичаше океана. И се наслаждаваше на водната шир.

Той се запозна с капитана на лайнера, солиден мъж с побелели вече коси. Двамата разговаряха неведнъж.

Веднъж капитанът покани Петър:

– Елате! Искам да ви покажа нещо, което може би ще ви бъде интересно.

Петър веднага се съгласи и го последва.

– Това е жироскоп, – посочи капитанът свободно движещ се диск, прикрепен за въртяща се ос в центъра на по-голям и стабилен диск.

– Интересен уред, – Петър с интерес огледа механизма.

– Когато морето е неспокойно, – започна да обяснява капитанът, – жироскопът помага корабът да бъде предпазен от преобръщане. Дори при много силни вълни жироскопът стабилизира съда и поддържа необходимия баланс.

Слушайки капитана, Петър си представяше как жироскопът може да се използва като илюстрация на действието на Светия Дух в сърцето на човек.

„Нека около нас бушува буря, – мислеше си Петър. – Нека сатана да напира към нас като водите на прилива. Нека ни блъскат вълните на горчивина, страдание, изкушение и изпитание. За това пък в сърцата ни Светият Дух запазва душите ни идеално равновесие и пълен покой. Той ни утешава, като свидетелства, че Бог пребъдва в нас и ни уверява в истинността на Божите обещания.“