Беше малко момче, едва ли беше на повече от 10 години. Седеше на брега, а морето миеше краката му. Мръсната му фланела беше тясна, а панталоните му стигаха малко под коляното.

Дамян бе от няколкото скитащи хлапета край морето. Майка му беше умряла от рак наскоро, а баща му нелепо загина в една автомобилна катастрофа.

Помагаше на рибарите тук и там или пренасяше багажа на пътниците от пристигащите кораби. Така изкарваше някой лев, но се намираха и добри хора, който му предлагаха топла храна и чай да се сгрее.

Днес Дамян не намери работа, затова седеше сам на брега. Не усети, когато до  него се приближи един старец. И той, като него носеше избелели и стари дрехи. На главата му имаше широкопола шапка.

Дамян се изненада, като го видя толкова близо до себе си.

– Синко, можеш да виждаш под краката си само пясък, а в ръката си единствено това, което ядеш, макар и това не винаги да ти хареса. Не мисли, че те осъждам или правя опит да те поучавам. Повечето хора са точно като теб. Отвратени са от живота и работата си. Недоволстват от това, което ядат или не харесват колите, които карат. Но знаеш ли колко много хора по света са лишени от това, което, колкото и малко да ни се струва, ние имаме.

Дамян присви очи, натрапването на този старец съвсем не му харесваше. От къде се взе и отгоре на това взе и да го съветва.

Старецът невъзмутимо продължи все едно, че не забелязваше недоволството на малкия:

– Запомни, това върху, което съсредоточиш мислите си, започва да нараства.

Дамян се опита да разбера накъде бие старецът, но възрастният човек не му остави дълго да умува и продължи да говори:

– Когато се съсредоточиш към това, от което се нуждаеш, ще забележиш как размерът на нуждите ти ще нарасне. Ако постоянно си мислиш за неща, които нямаш, ще се сетиш и за много други, които не притежаваш, а това ще те накара да се почувстваш още по-зле. Ако съсредоточиш разсъжденията си върху това, че ще загубиш, ти наистина ще загубиш. Мислите изпълнени с благодарност, носят щастие и удовлетворение в живота на всеки човек.

Старецът видя съмнение изписано на детското лице.

– Навярно ще се съгласиш със мен, че всеки път, когато сме щастливи и изпълнени с ентусиазъм, другите хора се радват в наше присъствие.

– Може и така да е, – някак уклончиво даде съгласието си Дамян.

– Ако знаем, че възможностите някой да ни подкрепи идва от хората око нас, то какво ще се случи с човекът, в чието присъствие всички се радват? – попита възрастния човек

Дамян започна да схваща какво искаше да му каже старецът.

– Навярно ще получи повече възможности и подкрепа, – някак неуверено се усмихна Дамян.

– А какво се случва с  един човешки живот, изпълнен с множество шансове и подкрепа? – старецът продължи настоятелно с въпросите си.

Дамян се замисли и преди да отвори уста, старецът го изпревари:

– Такъв човек ще открива още повече възможности и ще получава още повече подкрепа. Успехът в такъв живот е неизбежен.

Лицето на Дамян грейна. Надеждата почука на сърцето му.

– Все пак трябва да те предупредя – и старецът погледна Дамян право в очите. – Ако човек е изпълнен с негативизъм, вечно се оплаква и с никого не се съгласява, никой няма да го подкрепи, защото никой не желае да общува с него. Нещата в такъв живот не вървят добре.

Двамата дълго мълчаха. Старецът даде възможност на Дамян да осмисли, това, което му бе казал.

След това възрастният човек предложи на Дамян:

– Всеки ден си задавай въпроса: Какво другите биха променили в мен, ако имаха тази възможност?

– Ами ако става въпрос за някоя черта от характера ми, която аз не искам да променя? – попита Дамян.

– Не става въпрос за това, какво искаш или не искаш да промениш в себе си, – засмя се старецът, – а какво другите хора биха променили в теб, ако имаха възможност.

Дамян се почувства несигурен.

– Не ти казвам, че трябва да се съобразяваш с прищявките на другите. Просто искам да кажа, че ако искаш хората да ти вярват и да се вслушват в думите ти, те трябва да се чувстват добре в твое присъствие.

Дамян наведе  глава и започна да разсъждава над това, което му бе казал старецът. Когато вдигна очи, старецът беше изчезнал ….

Доктор Маринов постояно мъкнеше дъщеря си Дина по целия свят. Той изследваше руини, гробници, саркофази, ….., а това запали у дъщеря му любов към археологията.

Маринов беше починал, но имаше една особена страст. До края на живота си издирваше Ноевия ковчег. Сега Дина ровеше из бележките и дневниците му и продължаваше делото му.

– Ноев ковчег ли? – по устните на Николай заигра присмехулна усмивка.

Той скоро се бе запознал с Дина. Знаеше за страстта на Маринов, но много се изненада, когато Дина реши да продължи изследването на баща си в тази насока.

Николай беше инженер по професия и вярваше само в практиката и собствените си очи.

– Ти не вярваш ли, че Ноевият ковчег е съществувал? – попита го Дина.

– Аз съм скептик и не вярвам в подобни измишльотини, – каза Николай.

– Но за него пише ……

– Не ставай смешна! – прекъсна я Николай. – Как може кораб дълъг 140 метра да побере по два екземпляра от всички животни в света.

– Много хора вярват във всяка дума написана в Библията, – подчерта Дина.

– Но това е невъзможно, – обхвана с ръце  главата си Николай. – Тогава дървото е било единствения материал, от който са правели корабите. Това е било преди шест хиляди години, до сега отдавна би трябвало да е изгнил. Най-големият дървен кораб, който е правен някога е фрегатата „Дъндърбърг“ и тя е имала дължина 115 метра.

Дина го погледна с недоверие.

– Да не би знаеш абсолютно всичко, ходеща енциклопедио?

– За нещата, които не знам се ровя в Интернет и чета, – предизвикателно се захили Николай.

– Нима знаеш толкова много за този Ковчег, че имаш дързостта да спориш по въпроса?

– От инженерна гледна точка конструкцията на такъв кораб, направен само от дърво и с такива огромни размери би се разпаднала. Без железни рамки и вътрешни обкови, плавателен съд с размерите на Ноевия ковчег би се огънал като гума и в него от много места би протекла вода. Да не говорим как би му повлиял катаклизъм като Потопа. Вълните щяха да прекършат корпуса му и той щеше да потъне за броени минути.

– Е, може размерите му да не са точно описани в Библията, – не отстъпваше Дина.

– Размерът е само един от проблемите, – махна с ръка Николай. – Знаеш ли колко време гние дървото?

– В пустинни климат на Египет хиляда години, – това Дина знаеше защото бе участвала в откриването на дървени изделия в египетските гробници.

– А ако има много дъждове?

– Ако се поддържа дървото добре няколко стотин години.

– Именно, – натърти Николай, – според преданието Ноевият ковчег  е спрял на планината Арарат, а там има изобилни валежи. Виж, дървените хамбари след сто години се срутват, а след това изгниват. И какво следва от това? От Ковчега не е останала никаква следа.

– Познавам всички аргументи, които са против Ноевия ковчег, но аз вярвам, че той е съществувал, – каза спокойно Дина.

– Ти си сляпа за истината, – смръщи вежди Николай. – Помисли си само, в света има над тридесет милиона биологични видове, което означава, че товаренето на Ковчега, за да завърши за седем дни, е ставало със скорост 50 чифта животни за секунда. И ако приемем, че такъв плавателен съд ги е побрал всичките, излиза, че той е бил много по-голям по размери.

Дина вярваше в Библията и всичко описано в нея. Това, че някой сравнява днешните немощни технологии, дело на хора с възможностите на Бог си беше вече негов проблем.

– Ами количеството храна? – Николай продължи да сипе нови аргументи, насърчен от мълчанието на Дина. – Само един слон изяжда 70 килограма храна на ден. Ако имаме два азиатски и два африкански слона за 40 дни ще им са необходими 12 тона храна. Прибави към тях носорози, хипопотами, коне, крави и хиляди други животни. Освен това, осем човека не могат да хранят и да чистят на толкова много животни……

– Знам че си наясно с някои от аргументите против библейската интерпретация, – каза спокойно Дина, – но баща ми не е единствения, който издирва Ноевия ковчег, а това говори, че той все пак е съществувал.

Николай вдигна безнадеждно рамене и остави Дина да довърши работата си.

Панамският канал не е единствения воден път, съединяващ Атлантическия и Тихия океан.

В Уайоминг има ручей, който е разделен на два потока.

Първият отива на запад до Тихия океан през Колумбия и река Снейк, а другият на изток към Атлантическия океан през Йелоустоун, Мисури и Мисисипи.

Кораб през този ручей не може да премине, но рибите могат да мигрират напълно.

Васко завъртя  кормилото. Китът и лодката се разминаха само на няколко метра. Животното се опита да се обърне, но бе много бавно и за момент показа незащитената си страна.

Румен не се забави и със всичка сила заби копие в кита и започна да го върти, докато навлезе дълбоко в плътта на животното. След това извика на мъжете в лодката да сменят посоката, но те закъсняха.

Огромното животно се загърчи, обърна се и захапа лодката по средата. Мъжете в лодката се уплашиха, запрепъваха се един в друг, като всеки се опитваше да избегне зъбите на кита.

Животното разтресе цялата лодка, после отвори челюстите си и лодката се плъзна по водата. След като се отдалечи на няколко метра, китът удари с опашка по водата. Фонтан от кървава пяна бликна от ноздрите му.

Копието бе изпълнило смъртоносната си задача. Китът се мяташе още няколко минути във водата и потъна. След него остана само едно голямо кърваво петно.

Мъжете започнаха да запушват пробойните в лодката с парчета от дрехите си. Лодката едва се крепеше на повърхността. Скоро след това тялото на кита изплува на повърхността.

– Браво, – извика възторжено Васко, – видяхме му сметката. Всички добре ли са?

– Не, – каза Павел с тревога в глас. – Атанас го няма.

Големият кораб приближаваше, за да ги прибере на борда. Моряците внимателно огледаха водите наоколо, но от Атанас нямаше и следа.

– Къде е Атанас? – попита капитана, когато мъжете от лодката се качиха на кораба.

– Падна зад борда, когато китът ни нападна, – сведе глава Спас.

Очите на капитана  се изпълниха с тъга. Какво да се прави, смъртта беше близък спътник на китоловците.

Капитанът нареди на моряците да издърпат тялото на кита и да го сложат успоредно на десният борд на кораба. С няколко куки моряците завъртяха мъртвото животно, а след това с въжета го изправиха вертикално

Отрязаха главата и започнаха да нарязват китовата мас. С голяма кука извадиха вътрешностите на кита и ги  разпростряха на палубата.. Щяха да ги претърсят за амбра, ценна съставка за парфюмите, която се отделя в стомаха ма китовете.

Нещо се движеше в огромния стомах на животното. Павел предположи:

– Сигурно  е сепия, любимата храна на кашалотите.

Но когато разряза с нож стомаха на кита, отвътре се показа човешки крак.

Павел разтвори нетърпеливо стомаха. Пред удивените очи на мъжете се показа мъж, който се бе присвил. Двама от моряците хванаха човека за краката и го изтеглиха на палубата.

Главата на мъжът бе покрита с непрозрачна, лепкава слуз. Павел взе една кофа с вода и я плисна  върху непознатият.

– Но това е Атанас? – извика Румен.

– Господи, досега не съм виждал такова нещо, – измърмори уплашено Васко.

Красивият двадесетгодишен Атанас  се бе превърнал в побелял старец. Кожата му бе станала бяла. Ръцете и лицето му се бяха сбръчкали, сякаш няколко дни е бил във водата. Косите му  приличаха на тънки нишки.

Атанас гореше и непрекъснато бълнуваше. Увиха го с мокри кърпи, за да спадне температурата и лекарят на кораба му даде някакво лекарство. След това той се успокои и спа повече от 24 часа.

След две седмици Атанас напълно се възстанови, но изглеждаше като осемдесет годишен старец. Всички на кораба започнаха да го наричат Йона, сравнявайки го с библейския герой, който бе погълнат от морско чудовище.

През 1784 г. Chunosuke Matsuyama и още 43 души се отправили от Япония към островите в Южния Пасифик, за да търсят съкровища.

По време на плаването им корабът се натъкнал на риф, а скоро след това потънал.

Търсачите на съкровища се оказали на необитаем остров без храна и прясна вода. Те успели да намерят само няколко кокосови орехи и малко раци.

Matsuyama осъзнал, че са обречени на бавна смърт, за това взел парче тънка кора и изрязал на нея съобщение, в което се разказвало за тъжната им съдба.

Известието той поставил в бутилка, която по чудо се била запазила и я хвърлил в океана.
Никой от тях не се спасил и те завинаги останали на този остров.

Бутилката плавала в океана много години. През 1935 г. я намерили моряци  в близост до селището Hiraturemura, където се бил родил Matsuyama.