Петър бе свещеник. Той бе поканен на погребение и се нуждаеше от тъмен костюм, но нямаше достатъчно пари за такъв.

Посъветваха го:

– Иди в заложната къща.

Там Петър намери костюм с точния размер, черен и много евтин.

Докато плащаше той попита:

– Как можете да си позволите да продавате този костюм толкова евтино?

С кисела усмивка брокерът от заложната къща призна:

– Всичките костюми са собственост на местните морги, които са били върху починалите, …. след което са ги свалили преди погребението.

Петър се почувства малко неудобно в костюма, който някога е бил на мъртвец, но се успокои:

– Никой няма да разбере, това знае само мъжът, който ми го продаде.

Всичко беше наред, докато по средата на проповедта на самото погребение Петър небрежно започна да пъха ръка в джоба на панталона, но ….. там нямаше джоб!

Въпреки всичко той продължи да проповядва за важността да се живее в светлината на вечността днес, докато самият той носеше чифт панталони без джобове, които някога са били на труп.

Милена бе разочарована от себе си. Събуди се сърдита, нервна и раздразнителна.

Тя имаше всичко, с което можеше да послужи на другите, но всичко ѝ изглеждаше като обременяващо задължение.

В яда си Милена накара децата си да се чувстват виновни за лошата ѝ сутрин.

Тичаше из къщата като заядлив носорог.

Съдра любимите си панталони и за всичко бяха ѝ виновни децата.

Внезапна мисъл премина през главата ѝ:

„Ако бях приготвила още снощи храната на децата за обяд или поне да бях изчистила банята ……“

Милена изпъшка, повдигна рамене и хукна навън.

От тук нататък денят стремглаво се обърка.

На волана бе доста груба и нетърпелива.

Общо казано представляваше една сърдите домакиня.

Когато децата се върнаха от училище я прегърнаха, въпреки виковете ѝ сутринта.

Тя се разплака.

– Вашата безусловна любов напълно ме разтопи. Извинявайте за грубото ми отношение тази сутрин.

Децата отново я прегърнаха и весело зачуруликаха край нея.

Когато остана сама на спокойствие, Милена падна на колене:

– Благодаря Ти за тези деца, Господи и за начина по който ги използваш, за да ми изявиш Твоята любов. Аз не я заслужавам. но поради Твоята милост Ти ми прощаваш. Благодаря Ти за любовта, която извлича покаяние от моето упорито сърце. Това ме вдъхновява да служа с благодарност и радост. Амин.

„Жалостив и милостив е Господ. . . . Не е постъпил с нас според греховете ни, Нито е въздал нам според беззаконието ни”.

Тя влезе и седна на седалката. С нищо особено не се открояваше от останалите. Вагонът беше полупразен. Извади кифла, която бе купила от лавката преди да се качи.

Влакът се поклати и тръгна. Жената затвори очи. Мислите ѝ бяха тревожни и сърцето ѝ се сви на топка. Тя потръпна и отвори отново очи.

Изглеждаше сънлива, сякаш нямаше сили. Отхапа уморено от кифлата. Стомаха ѝ на напомняше, че от сутринта нищо не е хапвала.

Жената огледа лицата на хората. Повечето бяха заровили нос в телефоните си. Един младеж смръщи вежди и написа SMS. Други с натежали очи, дремеха. А съседа ѝ бе отворил дебела книга. Той „пребъдваше в Божието слово“.

Възрастен мъж с обувки несъответстващи на сезона, изтъркано яке и панталони, на които се забелязваха кръпки, носеше голяма чанта. Той се готвеше да слиза.

Жената се прозя и тихо се прокрадна до мъжа. На лицето ѝ се появи вълнение. Ръката ѝ бе на сантиметър от джоба на непознатия.

Изведнъж младеж седящ насреща вдигна очи. Той усети нещо нередно в движенията на жената.

„Може би ще краде“, – помисли си той.

Но остана изумен. Тя пусна смачкана банкнота в джоба му.

„Боже, тази жена не краде, а дава“, – едва не извика на глас младежът.

Жената се усмихна на себе си. Навярно си помисли, колко щастлив ще бъде мъжът, когато намери банкнотата в джоба си.

Вратите се отвориха и възрастният човек слезе. Младежът не можеше още да дойде на себе си.

„Такова нещо нито съм чувал, нито съм виждал, – потръпна той. – Та тя е ангел в плът“.

Жената погледна през прозореца. Там светлините минаваха и отминаваха бързо.

Никой не знаеше, че този „ангел“ плачеше, вечер в малката таванска стая, където лежеше тежко болна възрастна жена. Тя можеше да оздравее, но за това трябваха много пари, а дъщеря ѝ с малката си заплата, не можеше да ги събере.

Колко е глупаво всичко. Животът или смъртта зависеха от някакви си парите.

Говорителят нещо съобщаваше по микрофона, но младежът не му обърна внимание. Той гледаше жената, която се бе насочи към вратата, за да слезе.

„Странно, няма крила“, – помисли си той, като я погледна в гръб.

Тя слезе, а младежът непрекъснато мислеше за това, което бе наблюдавал. Засрами се от дебелия си портфейл, безразличието си и ненужните си покупки …

Той бе видял пример, изпратен му от Бога с конкретен намек.

Сега виждаше нещата с други очи. Сякаш сърцето му се бе запалило от небесата. И той си пожела също да направи тайно добро.

Дрехите за пране бяха поставени в пералната. Водата с ароматния препарат ги заля и те се завъртяха с някакъв боботещ ритъм.

В джоба на един панталон се бе скрила химикалка. Тя тръпнеше от силният грохот на пералнята и тихо си шепнеше:

– Кога ще свърши този ад. Лошо ми е. Вие ми се свят. Ще повърна.

По някакво чудо химикалката оцеля. Започна да се радва и ликува, че е преодоляла този ужас, когато ….

Дрехите бяха поставени в сушилната и нещастната химикалка експлодира.

Уродливи сини петна се появиха по всички дрехи. Никаква белина не можеше вече да поправи стореното. Току що изпраните дрехи бяха унищожени.

Когато Светла започна да изважда прането от сушилната извика:

– Какво е това? От къде са се взели тези грозни петна? ….. Сашо пак си е забравил химикалката в джоба, ама и аз защо не проверих ….

Тук вайканията едва ли щяха да помогнат.

Докато Светла се притесняваше какво ще прави по-нататък, една мисъл светна като неонова лампа в главата ѝ:

– Въпреки че се използва сапун и изобилие от прах за пране, петната от вината остават. Ти се безсилна да поправиш нанесените щети.

Светла се почувства безпомощна и безсилна. Приседна на стола и отчаяно закърши ръце.

– Сега какво ще правя?

Един тих глас ѝ прошепна:

– Ти не можеш сама да премахнеш петното от греха си, но Исус е в състояние да го направи, чрез силата на Своята смърт и възкресение.

Бог желае и е готов да измие последствията от греха за тези, които искат да се върнат при Него. Чрез Христос ние можем да живеем всеки ден в свобода и с надежда.

В един горещ летен ден, Били реши да поплува зад къщата. Той бързаше да се цопне в прохладната вода и за това изтича през задната врата. Бързо съблече чорапите, фланелката и гащетата си. Събу си обувките. Всичко разхвърля наоколо в пълен безпорядък.

Били скочи във водата, без да знае, че след него плува алигатор.

Майка му се доближи до прозореца и забеляза огромната опасност, която заплашваше сина ѝ. Тя се паникьоса и изтича към водата.

Започна да вика и силно да ръкомаха с ръце към сина си:

– Били, алигатор! Не влизай навътре! Бягай! Прибирай се!

Когато Били я чу, той се уплаши. Обърна се и бързо започна да плува към брега.

Точно, когато майката хвана момчето за ръка, за да го издърпа по-бързо на брега, алигаторът захапа крака на Били.

Започна невероятна битка между майката и алигаторът за момчето. Въпреки, че животното бе много силно, жената не се предаваше. Страхът за сина ѝ и придаваше сила.

Наблизо минаваше мъж с камион. Той чу писъците и видя отчаяната борба на майката. Грабна пушката си, бързо скочи от камиона и стреля в алигатора.

Били оцеля, но прекара много седмици в болницата. Претърпя няколко операции, но краката му бяха ужасно изранени.

Когато молеха Били да покаже белезите си, той повдигаше само крачола на панталона си, но никога не показваше онези следи, които бяха останали по ръцете му.

След години му бяха направени козметични операции и белезите по краката му изчезнаха, но порасналият Били не разреши да махнат тези по ръцете му, защото те му напомняха за майчината любов.