Край блоковете често се разхождаше един сивочерен котарак. Той беше обикновен, но изглежда съдбата му не бе много радостна. Кой знае къде си бе загубил опашката, на мястото ѝ бе останало само малко чуканче.

Лявото му ухо бе счупено и бе зараснало накриво. Едното му око поради грозен белег, не се отваряше, само премигваше малко с него.

Котаракът беше много добър, не се нахвърляше на хората, но те не го жалеха. Наричаха го Изродчето.

Да той наистина изглеждаше страшно, но явно не разбираше, че го наричат с такова име и за това не се обиждаше.

Когато някой му извикаше:

– Ей, Изродче.

То весело измяукваше и добродушно изкачеше да посрещне извикалия го.

На децата им бяха забранили да го пипат, а по-големите се отнасяха много грубо с него. Често  го мамеха, подхвърляйки му уж нещо за храна, а изливаха съд с вода върху него.

Баба Пена го защитаваше и често му даваше нещо за ядене. А веднъж я чух да мърмори недоволно:

– Защо сме толкова зли? Искаме с нас да се отнасят по човешки, да разбират проблемите ни, а към тези, които са по-слаби, се отнасяме безмилостно и жестоко.

Котаракът търпеше, когато го поливаха, само присвиваше уши, но си оставаше на мястото.

Въпреки всички обиди, мяукаше и се отъркваше в краката на някой. Сякаш казваше:

– Извинявайте, че съм толкова грозен, безполезен и ви предизвиквам да ме мразите.

Той получаваше ритници от минаващите. Хората си изкарваха натрупания гняв от несправедливостта в живота си върху него.

Веднъж влезе в един дом и поиска храна, но му притиснаха една от лапите с вратата. Дълго след това куцаше, лапата бавно зарастваше. Но въпреки всичко той прощаваше на хората и отиваше при тях.

Като наказание за това, че беше добродушен, някой насъска кучета против него. Котаракът не можа да избяга или да прескочи оградата, подведе го болния крак.

Тогава той изпищя, викът му беше почти човешки.

Баба Пена изскочи на улицата и започна да гони кучетата, а те ѝ се зъбеха озлобено.

Уродчето лежеше в локва кръв, неподвижно. Баба Пена въздъхна:

– Боже, и то е като нас. Животът ни е смачкал всичките…. само, че то горкото не умее да мрази.

Внимателно го взе на ръце и го понесе към дома си. Докато го носеше се страхуваше да не му причини още болка. Виждаше как животното страда.

Баба Пена влезе в стаята и се чудеше какво да прави. Котаракът хриптеше и се задушаваше. Тя седна на стола и го положи на коленете си. Посегна да го погали, въпреки че се страхуваше, че ще го нарани, а котаракът замърка.

Той хриптеше, но не виеше от болка, а се опитваше да мърка. Благодареше за това, че някой се е погрижил за него.

Човек му бе дал капка топлина, макар и пред смъртта му, а той се опитваше да благодари, за това чудо, забравяйки за собствената си болка.

Потърка главата в дланите на жената, изпъна се в цял ръст и замръзна. Не дишаше. Сърцето му спря да бие.

Баба Пена седеше с мъртвия котарак на колене и си мислеше за хората:

– Как се отнасяме един към друг, особено към по-слабите? Това животно бе един нещастен инвалид, който цял живот търсеше да получи поне малко топлина.

По лицето и започнаха да се стичат сълзи.

И изведнъж тя разбра:

– Много от нас имат нормално физическо тяло, но жестока и осакатена душа.

Може би сте недоволни от себе си? Вие не сте гений, нямате голели способности и не проявявате някакви изключителни таланти.

Посредствеността е относителното тегло на вашето съществуване. Вашите дни с нищо особено не се отличават, те са безцветни и еднообразни.

Независимо от това вашият живот може да има голямо значение.

Йоан не е направил никакво чудо, но Исус каза за него: „Между родените от жени, не се е въздигнал по-голям от Йоана Кръстителя…“

Основната задача на Йоан беше да свидетелства за Светлината, а това може би ще бъде твоята и моята задача. Йоан беше доволен да бъде глас, който вика в пустинята, само и само този глас да привлича хора към Христос.

Съгласен ли си да бъдеш глас, чийто звук се чува, но ти не се виждаш или да бъдеш огледало, чиято повърхност изчезва от ослепителния блясък на слънцето, отразяващо се в него.

Изпълнявай и най-малките и незначителни неща в ежедневието си с мисълта, че Той те вижда във всеки един момент. Ако живееш сред несимпатични хора спечели любовта им.

Ако си направил една или друга грешка в живота си, но позволявай на това да помрачи твоите дни, но позволи на сърцето ти да излъчва любов и нежност.

Ние имаме малка представа за това какво правим, когато сеем семето на правдата и разпръскваме реките на жива вода.

Ще бъда доволна, ако на гроба ми не вдигнат някакъв величествен паметник, а се съберат хора и кажат:
– Тя не направи никакви чудеса, но говори думи за Христос, чрез които ние се обърнахме към Господа и Го познахме като свой личен Спасител.

Един ученик се обърнал към учителя си:

– Някои казват, че след смъртта няма живот …..

– Наистина ли? – попитал уклончиво учителят.

– Нима това не е ужасно? След като умреш повече да не виждаш, да не чуваш, да не обичаш, да не се движиш.

– Смяташ ли, че това е ужасно? Но именно така много хора живеят до смъртта си.

Един бедняк отишъл веднъж при местния мъдрец го попитал:

– Защо съм толкова беден?

– Защото не практикуваш щедрост.

Бедният човек си мислел, че трябва да бъде много богат, за да практикува щедрост, за това попитал:

– Но как да практикувам щедрост, като нямам какво да дам на другите?

– Ти притежаваш пет неща с помощта, на които можеш да практикуваш щедрост, но ти не го правиш.

Беднякът бил изненадан:

– Покажи ми, кои са тези пет неща?

– С лицето си можеш да даряваш усмивка на хората. С очите си можеш да гледаш хората, с поглед изпълнен с любов и грижа. С устата си можеш да кажеш нещо добро за другите. Със сърцето си можеш да желаеш щастие на другите, но ти не правиш това. С тялото си можеш да правиш добро за другите. Ти си толкова богат, колкото сам си позволиш.

Наоколо гъмжеше от мъже, които пренасяха нещо в колички или на ръце. Приличаха на безброй мравки, които в неспирни колони се точеха към „съкровището“.

Един камион бе паркиран на тротоара. За него бе закачена верига. Другият ѝ край бе вързан за метална решетка преграждаща вратата на банката.

Моторът изръмжа и камионът потегли. Решетката подаде и се откърти. Мъже с брадви и лостове разбиха вратата. Тълпата като обезумяла се втурна в банката.

Някой се развика:

– Вътре е заредена бомба.

Хората се отдръпнаха назад, а тези, които бяха успели да влязат, тичешком напуснаха сградата.

– Сигурно някой е искал сам да обере парите, за това е дал фалшива тревога, – обади се женски глас от тълпата.

Изведнъж хората пак се юрнаха в банката, но скоро излязоха с празни ръце. Главите им бяха клюмнали, а в очите им се четеше отчаяние.

– Обрали са всичко, преди да избягат, – недоволно мърмореше някой.

– Негодници и крадци, това са те, – роптаеше белокос мъж.

Магазините, ресторантите, хотелите, обществените сгради, …., дори болниците не бяха подминати от мародерите.

Навсякъде се разнасяха компютри, телевизори, вентилатори, бюра, столове, огледала, скъпи сервизи, чинии, чаши, …

– Те ни откраднаха, свободата, парите и правото на избор, – ревеше едър мъж, като сочеше към една от правителствените сгради.

– Хората си мислят, че сега могат да вземат всичко, – махна с ръка един старец. – Сякаш това може да замени отнетото.

– Тези, които крадяха от народа, – извика младеж, целият зачервен и настървен, – се скриха и избягаха.

– Какво е един прашен компютър, срещу десет години отнет живот, – разсъждаваше мъж съсипан от мъченията и изтезанията в затвора.

– Накъде си помъкнал този телевизор, – скара се един едър мъж на слабичък младеж, който едва се движеше под товара си. – Нали гръмнаха електростанциите. Забрави ли, че и ток няма.

Някой се движеха като унесени, без нерви, без чувства, повлечени от общия поток на безумието. Други клатеха глава и премигваха само с очи.

Войната бе отровила хората и от тях изригваха тъмни желания и спотаени страсти. Бе се отворил адът на човешките емоции.

– Обещаваха ни да отворят вратите на свободата, но вместо тях открехнаха тези на хаоса, – каза с треперещ глас старец, целия в дрипи и рани по главата и ръцете……