Иван се бе подпрял на оградата. Той гледаше приятелите си весели и здрави, а на него не му бе до смях.

– Не мислите ли, че болестта е доста нахална! – Иван се обърна към приятелите си. – Влиза рязко, спонтанно, непланирано в живота ни и размества всичко.

Другите го гледаха недоумяващо, а той продължи:

– Отчайваме се, сякаш не ние сме собственици на телата си. И се чувстваме незаслужили всичко това.

– Та кой иска да е болен, слаб и зависим от околните? – възкликна дебелият Мони.

– Напоследък започнах да разглеждам болестта не като нещо вземащо, а като нещо даващо, – заяви Симо.

– Какво ли ми дава боледуването?! – плесна го по рамото Огнян.

– Дава ми време за смирение, на доверие и време за искрено и силно общуване с Бог, – отговори Симо.

– Забележете, – размаха ръце Цветан, – даже Исус имаше рани! Той също преживя огромна физическа болка, но всъщност раните бяха цената, която Той плати за да можем ние да сме сега близо до Бог.

– И това ми дава сила да Му се доверя и да Му кажа, че макар и физически да съм немощен, сърцето ми е насърчено, – отсече Борис.

Виктор бе осъден на доживотен затвор. Той сподели с приятелите си:

– Копнея да живея навън, а не зад тези каменни стени.

Приятелят му Петър се опита да го насърчи:

– Исус ще запълни празнотата в живота ти.

Виктор се подигра с това твърдение:

– Това, че Исус е човек, който е умрял, но още е жив, звучи глупаво, Това е една лоша фантастика.

Мина време и скептицизмът му започна бавно да се топи.

Виктор започна да слуша християнско радио, дори започна да чете Библията.

Най- накрая той помоли Бог:

– Моля Те, откри ми се.

Тревогите и страховете на Виктор започнаха да избледняват.

Той си казваше:

– Физически съм затворен в затвор с две масивни огради, подобен на клетка, но психически съм свободен и защитен като Даниил, когато бе в ямата с лъвовете.

Скоро след това Виктор прие Исус за свой Спасител.

Каквито и да са обстоятелствата ни, включително и големите трудности, Бог никога не ни изоставя. Трябва само да се обърнем към Него.

Христо се развика и размаха ръце:

– Едно малко еленче се е заклещило в оградата ни.

Той внимателно го освободи, но майка му я нямаше никъде.

Следобед съпругата му Елена видя стадо елени да излизат от гората и да пасат наблизо. Една сърна изглеждаше доста напрегната. Тя постоянно се оглеждаше наоколо, сякаш търсеше нещо.

– Дали това не е майката на малкото еленче? – запита се Елена.

Тя веднага сподели находката си със съпруга си.

Христо потърси записа, който бе направил на плача на еленчето на телефона си и го пусна.

Сърната веднага го последва и той я заведе на мястото, където се бе сгушило еленчето.

Малкото изтича до сърната и веднага започна да суче.

Майката и малкото се събраха.

Бог е още по-грижовен за народа Си.

Вярващите в Исус виждат най-висшата Божия грижа в Неговата мисия за търсене и спасяване на погиналите.

Когато бяхме изгубени в греховете си и пленени от тях, Бог избра да ни спаси с висока цена.

Динените лози бяха завладели градината на Лозан. Те се виеха по пътеката. Бяха се покатерили и по оградата.

– Каква напаст, – сериозно се разгорещи Лозан, – задушават зеленчуците ми. Трябва да предприема сериозни мерки.

Цял ден Лозан се зае да разплита стъблата и листата. Повече не ги остави и щом се появяха, веднага ги изскубваше.

Най-накрая узряха пълнички домати и лъскави чушки.

Грехове като алчност, похот и омраза могат да завладеят живота ни като лозите, които се опитваха да доминират в градината на Лозан.

Ако не се грижим за него, семето на погрешна мисъл, то може да се развие, докато не започне да контролира желанията и действията ни.

Грехът лесно ни оплита и ни пречи да растем духовно.

За да се освободим, е необходимо да признаем, че се нуждаем от помощ. Това може да бъде трудно, ако сме убедили себе си и другите, че това не е сериозен проблем.

Ако искрено си признаем, Исус ще ни покаже как да променим житейските си модели.

Чрез силата на Светия Дух можем да преодолеем всяко робство, което ни пречи да процъфтяваме.

Слънцето грееше, но бе хладно. От време на време подухваше студен вятър.

Стамен се бе подпрял на оградата си и наблюдаваше двама мърморещи мъже.

– Какво време само.

– Уж слънце, ама тоя вятър …

– Какво толкова, – не се стърпя Стамен, – есен е. Скоро и сняг ще завали.

Мъжете като че се събудиха от думите на Стамен, но те не им дадоха облекчение.

Те по-скоро бяха смазани от такова изказване. Едва ли не ги правеха на слабаци, а те не бяха такива.

Въпреки всичко те нямаха смелост да се противопоставят, защото надеждата им за по-добро не можеше да проникне през мъглата на съмнението.

– Ами ако …

Ето това са думите.

Могат да те привдигнат и насърчат, но могат и да те смачкат и унизят.

Проблемът място понякога не е само в самите думи, а в разбирането им. Един казал едно, но другият разбрал друго.

Цветовете избледняват, бреговата линия ерозира, храмовете се рушат, империите падат, но „думата, казана на място“ издържа.