По екраните на кината прожектираха филма на Мел Гибсън „Страстите Христови“. Янаки реши да гледа този филм, защото негови приятели му бяха казали за него:

– Гледай го непременно, страхотен е!

Купи си билет от най-близкото кино и влезе в киносалона.

– Всички бяхме сковани и смутени, – сподели Янаки с Цанко след прожекцията. – Следяхме действията на екрана без да мърдаме. Младежите, които си бяха купили пуканки, семки и газирани напитки, до края на филма нищо не можаха да погълнат.

– Има случаи, – каза Цанко, – когато хора извършили престъпления преди много години, но са избегнали наказанието, след като гледали филма, отивали и признавали престъпленията си в съда.

– Когато гледах филма, – каза Янаки, – осъзнах каква огромна жертава е принесена за мен и колко ужасни са били страданията на Христос. Пот, кръв, изтезания върху Христовата плът всичко е толкова реално и поразява.

– Всеки от нас трябва да осъзнае тази велика жертва, – каза Цанко. – Не просто да състрадаваме на пребития и разпнат човек, а да схванем, че Творецът на вселената поради любовта си към нас е бил там прикован на кръста.

– Много плаках, когато гледах филма, – каза Янаки, – не си спомням нещо да ме е разтърсило така силно, че да ридая на глас. Когато се огледах наоколо, всички край мен бяха с насълзени очи.

– В такива моменти от нас извира любов и благодарност за това, което Исус е направил за нас, – каза Цанко. – Видял си всичките Му мъки и страдания, нима пак ще се откажеш, да предадеш живота си на Христос?

– Бях потресен от филма и дълго мислих след това, – каза Янаки, – но сега вече съм Негов и съм готов да направя всичко по волята Му.

Пълен мрак. Смрад и зловония се разнасяха наоколо. Стенещи тела се притискаха едно о друго.  Чуваха се вопли, охкания и ридания.

Сатана, господарят над тъмнината, пристъпи към Хадес и каза:

– Имаше един от юдовото племе на име Исус. Той нарече себе си Божий Син. Но той беше човек, повлиях на  юдеите и те го разпънаха. Сега той е мъртъв, приготви се да го затвориш тук и здраво го вържи.
– Сигурен ли си, че е човек, ами ако наистина е ….? – попита притеснено Хадес.

– Разбира се, че е човек, – самодоволно се усмихна Сатана, – чух го да казва: „Душата ми е прескръбна до смърт“. Знаеш ли колко много проблеми ми създаде между смъртните на земята? Преследваше слугите ми. Ако човек бе сляп, куц, прокажен или нещо подобно, го изцеляваше с една дума, а тези, които бях приготвил да бъдат погребани, ги връщаше отново към живот.

– Нима този човек е бил толкова могъщ, че е вършил такива дела? – попита Хадес. – Не можа ли да му се противопоставиш? Ами ако той е по-силен от теб и те сграбчи в ръцете си?

– Хадес, толкова ли те е страх от него? – скастри го Сатана. – Аз не се уплаших, а работих в сърцата на юдеите и те го разпнаха. По-добре се приготви, като дойде здраво да го вържеш.

Хадес сериозно се притесни:

– Господарю на тъмнината, сине на разрушението, ако той е върнал мнозина към живот, с каква сила ще го задържа тук? Грабването на Лазар ми изглеждаше като лошо предзнаменование, защото не като мъртвец, а като птица отлетя от мен. Размисли добре, над нас е надвиснала опасност. Моля те, не го довеждай тук, защото той ще възкреси всички мъртви.

Докато Сатана и Хадес разговаряха се чу силен глас:

– Отворете портите, за да влезе Царят на славата.

Хадес се разтрепера и побутна Сатана напред:

– Върви и ако можеш му се противопостави.

И Сатана тръгна, а Хадес каза на демоните:

– Залостете добре портите и железните решетки, защото ако той влезе тук, ще ни сполети беда.

Но гласът повтори с авторитет и власт:

– Отворете портите, за да влезе Царят на славата!

Хадес реши да да играе ролята на неразбиращ:

– Че кой е този Цар на славата?

– Непоклатимият и силен Господ, – казаха ангелите.

След тези думи портите се разбиха и железните решетки се счупиха. Всички мъртви, които бяха оковани, излязоха от тъмницата. Царят на славата влезе и всички тъмни места на Хадес се осветиха……

В групата младежи имаше такива, които формално присъстваха на събеседванията по изучаване на Библията. Те идваха на тези събирания, защото родителите ги караха.

Но имаше и други, които разсъждаваха, анализираха и размишляваха върху чутото. Техният неспокоен дух търсеше лицето на Господа.

Такъв беше Лъчезар, но приятелят му Марко бе от безразличните и незаинтересованите, търсещ във всичко собствената си изгода и ако не откриеше такава, гледаше да се измъкне и да изчезне нанякъде.

Лъчезар придърпа приятелят си след като свърши урока:

– Пак ли ще бягаш? Отново ли не чу нищо от това, което ни говори Младенова?

– Кво толкова? – разсърди се Марко. – Разпънали Го като разбойник между двама злосторника. Всяка година правим едно и също като по навик.

– Ето, – каза с тъга Лъчезар,  – поради съществуващите стереотипи, не виждаме истината, която ни се открива в тези дни.

– Е, добре де, – начумери се Марко, – спомняме си какво Христос е направил за нас.

Това бе по-скоро заучена фраза, а не израз на някакво убеждение.

– Това е важна битка между разголеното зло и любовта, която го побеждава, – каза разпалено Лъчезар.

– Погледи нещата реално, – разпери ръце Марко. – Хората нацяло се объркаха. Всеки тежко преживява самотата, въпреки всички съвременни средства за комуникации ….

– За свят, в които назряват сложни конфликти, единственият отговор може да бъде жертвата на Исус Христос на Голгота, – очите на Лъчезар пламтяха. – И този отговор вече е даден. За нас това е важно време. Период, в който се опитваме да се преборим с кризата, възникнала поради неизправните ни взаимоотношенията с Бога.

– И кво предлагаш в случая? – съвсем незаинтересовано попита Марко, колкото само да подразни приятеля си.

– Трябва да погледнем нещата по нов начин, – тържествуващо възкликна Лъчезар, – да видим, че зад всички наши беди, вече сияе победата.

– Да бе, триумфа звучи вече в ушите ни, – насмешливо с голяма доза ирония каза Марко.

– Не разбираш ли, че истинско упование за хората, може да бъде само Бог? Всеки може да те изостави и захвърли, но не и Господ.

Марко често се чувстваше пренебрегнат и изоставен от близки, приятели, дори и от случайно познати, затова думите на Лъчезар го ужилиха.

– В тези дни трябва не само да живеем с Него, – продължи Лъчезар, – а разбирайки истината, какво Исус е направил за нас на кръста, да получим нов подтик и стимул да живеем в тази истина.

Раменете на Марко започнаха да се тресат. Той плачеше. Спасителят бе докоснал сърцето му и му откриваше колко много го обича……

Празниците събират хората. Тези веселия са като отдушник на натрупалата се неприязън към несгодите в ежедневието.

Този Великден събра Делян и Димо. Те не се познаваха отпреди, но взаимно се харесаха. Димо познаваше много от събралите се, докато Делян беше случайно попаднал на това място. За втория празникът се изразяваше в ядене, пиене и почивка.

Когато двамата останаха сами на масата Димо се оживи:

– Дядо ми е разказвал за „Велиден в Дахау“ през 1945 г. Хората, които току що били освободени поискали да отпразнуват Великден. И там 18 свещеници отслужили литургия.

– Та те са били на ръба на смъртта, едва са отървали кожата си, – каза Делян.- За какво им е било всичко това?
– Такива хора  наистина могат да осъзнаят напълно Страстната седмица, – с уважение каза Димо.

– Ако човек е здрав, щастлив и има успех в живота, способен ли е да схванат същността на тази Страстна седмица?

– А защо не? – попита Димо. – Състоянието на човека не е от значение. Има хора, които не могат да изпитат радостта от Великден, поради отчаяние, болка и мъка. Такива отдавна са станали безжизнени и бездушни, съвършени мъртъвци. Всеки човек  е способен да разбере смисълът на страданията Христови.

– Но ние хората сме толкова променливи, – махна с ръка Делян. – Дори и да искаме да бъдем с Христос, след това пак извършваме някоя глупост или изказваме някаква нелепост.

– Ако човек се потопи в преживяванията на Спасителят през тази Страстна седмица, никога не би могъл да забрави това, – възрази Димо. – Това страдание на Христос докосва всеки и човек се променя.

– Могат ли страданият, през които преминава човек да му помогнат да приеме Христос за свой Спасител? – попита Делян.

– Много от хората, които са били в концлагери не са били християни и не са станали такива след преживяванията си. Ето, например, Примо Леви е описал ужасите, които е преживял в един от лагерите на смъртта. Чрез книгите си той е искал да промени света, да го коригира и насочи към мир и разбирателство.

– Навярно това не е помогнало много, – в гласа на Делян се усети съжаление.

– Този човек е узнал много за човешкото достойнство и неговото пренебрегване, но не е разбрал какво Христос е направил за него. До колкото зная се е самоубил, защото не е могъл да преживее зрелищните шествия на неонацистите в мирно време, – обясни Димо.

– Тогава какъв е смисълът на страданието, което този Леви е преживял? – попита Делян.

– Страдания без Христа съществуват, но това не означава, че са безсмислени, че Бог не просвещава човек по някакъв друг начин. Тези хора могат и да не станат християни, но смисълът на страданието виждат в други неща, които са вложени в Христос, защото човешкото достойнство е чувство, което е заложено в човека от Бога.

– Някои казват, че страданието приближава човек до Христос, но изглежда това не винаги става – констатира Делян.

– Страданията могат да приближат човек до Бога, но могат и да го отдалечат. Могат да го променят, но могат да убият  всичко човешко в него.

– Изглежда не е много лесно да видиш в своите страдания присъствието на Бога, – въздъхна Делян.

– Да, но за тези, които са способни на това, се оказва спасение, – каза уверено Димо.

– Това означава ли, че страданията, които са преживели хората в концлагерите и не са им помогнали да станат християни, са били напразни?

– А дали за това, че не са могли да простят на своите мъчители, не е станало пречка да станат християни? – попита Димо, като внимателно се вгледа в своя събеседник.

Делян се замисли. Той  разбра, че ако се ядосва на някого, не може да му прости и изкарва цялата си злоба върху него, всичко това става преграда между него и Бога.

През каквито и страдания да премине човек, ако не иска да възприеме Истината, той остава неспасен …

Пролет е. След работа Вера мина през градския парк. Раззеленилите се дървета и цъфналите цвета я покориха. Тя пое  дълбоко въздух, вдишвайки аромата на събудилия се растителен свят.

Вечерта Вера си спомни за минутите прекарани в парка и си представи букет лалета. Спомни си времето, когато Марин на всяка среща ѝ носеше цветя и смутено ѝ подаваше внимателно увития букет.

– Пролет е. Птичките пеят. Днес видях такива красиви лалета, – Вера недвусмислено намекна на мъжа си за желанието си.

На следващата вечер Марин си дойде, но не носеше никакъв букет.

„Е, добре, – помисли си Вера, – ще опитам втори път. Може да е от недосетливите“.

– Пролет, птичка, а на мен толкова много ми харесват лалетата.

На следващата вечер отново нямаше цветя и Вера премина в настъпление:

– Ти подиграваш ли ми се? Два дена вече ти правя намеци, че искам лалета!

Марин се смути и се почувства виновен:

– Извинявай, обещавам да поправя този пропуск.

„Не всичко е безвъзвратно изгубено, – каза си Вера. – Сега нещата ще се оправят“.

На следващата вечер Вера сияеща и усмихната отвори вратата, на върналия се от работа Марин. Когато я видя той пребледня, а гласът му захриптя, като на ранен звяр:

– Ааааааааа, не …. забравих лалетата!

Вера се почувства неловко.

„Какъв ужас бе изписан в очите му, – с болка си помисли Вера. – Нима само с вида си можах да предизвикам такава реакция у най-близкия си човек?“

– Няма значение, – махна с ръка Вера и влезе навътре в стаята.

Не получаваме, защото не изказваме направо желанията си. А колко обиди носим в себе си поради недоизказани думи и мисли!

Нека се научим да наричаме нещата с истинските им имена. Тогава всичко би изглеждало по-лесно и елементарно. Нима е толкова трудно да го направим?