Тони бе съвсем обикновен малчуган. И както повечето си връстници бе доста подвижен и смел.

Когато навърши пет години живото му се обърна надолу с главата. На момчето му откриха рак. Тони бе получил рядка форма на това заболяване. Злокачествен тумор бе поразил костите на момчето.

Лекарите започнаха да се борят за живота му. От време на време имаше кратковременни успехи, но те бяха само за малко. На момчето му ставаше все по-зле и по-зле.

Заболяването бавно и сигурно настъпваше. Животът на Тони и неговите родители се превърна в кошмар.

Независимо от всичко малкото момче си оставаше жизнерадостно, вечно беше настроено оптимистично. От сила на духа и волята му околните взимаха пример.

Когато Тони стана на девет години болестта напълно овладя тялото му.

Една нощ момчето започна да се задушава, не му стигаше въздух. Лекарите се опитаха да стабилизират състоянието му. Майката уплашена избяга в коридора, тя не искаше да гледа как умира сина ѝ.

Лекарите успяха да спрат пристъпа, но един от тях каза на майката:

– Сега успяхме, но на сина ви не остава много време да живее ….. Това може да се случи и в следващите няколко часа.

Когато майката отиде при сина си, Тони се постара да бъде спокоен и ѝ каза:

– Не можех сега да умра, мамо. Ако бях умрял в тези страшни мъки, ти щеше да го приемеш болезнено. За това със всички сили се стремях да дойда на себе си.

Невероятно, изпитвайки страшни мъки Тони първо мислеше за майка си.

Веднъж, когато майка му бе излязла за малко, Тони каза на медицинската сестра:

– Не мога да умра сега. Мама още не е готова за това.

Въпреки, че лекарите даваха само няколко час живот на момчето, то живя още две седмици.

Тони си отиде от живота тихо и спокойно. След дълги години на страдание, болката го напусна …

На погребението майка му не се разплака, защото малко преди да почине той ѝ каза:

– Не плачи, когато мен няма да ме има вече. Ти трябва да продължиш да живееш и да бъдеш щастлива. Моята душа винаги ще бъде до теб.

Мая от малка мечтаеше да стане пилот. Когато стана на 15 години, тя реши да постъпи в училище, където обучаваха постъпилите в него да летят, давайки им начална подготовка.

Тя изпрати документите си, но трябваше да държи и приемен изпит.

В деня преди изпита Мая тръгна с майка си за училището. В полунощ стигнаха на гара, където трябваше да се качат на друг влак. Но тук ги очакваха лоши новини.

Беше паднал силен снеговалеж, железопътната линия бе затрупана, а влаковете спрени.

Мая беше отчаяна:

– Заради този сняг няма да мога да се явя на изпита. Нима трябва да се разделя с мечтата си?

Майка ѝ усети болката и страданието на дъщеря си и окуражително каза:

– Не се отчайвай! Все ще намерим с какво да се придвижим. Виж пътищата са почистени. Да опитаме да хванем някоя кола.

Мая се окуражи малко и се усмихна на майка си:

– Хайде, – момичето дръпна майка си за ръката, – какво чакаме? Нямаме много време. Трябва да стигна навреме.

Двете закрачиха по-бодро към шосето. Попаднаха на мъж, който им предложи:

– Ще ви откарам до следващата гара. Там може вече да са разчистили железопътната линия и ще продължите с влак по-нататък.

Когато стигнаха следващата гара, разбраха, че положението бе безнадеждно. Движението на влаковете все още бе парализирано.

Мая с майка си се върна отново на шосето с надежда, че ще могат да намерят превоз, за да продължат.

Беше минало полунощ и нямаше почти никакви коли, а тези който минаваха, изобщо не спираха.

Мая загуби всякаква надежда, че ще успее да стигне навреме за изпита. Заедно с майка си влязоха  в близкото кафене до бензиностанцията.

Изведнъж двете чуха бучене на мотор, а след това видяха голям камион да спира там.

Мая изтича веднага при шофьора и забързано започна да му обяснява:

– Закъснявам за изпит. Трябва да стигна навреме. Влаковете са спрени, закъснявам …

Едва тогава Мая си пое дъх и каза малко по-бавно:

– Ще можете ли да ни закарате до Х….?

– Ще ви закарам до М…, а от там са още два часа пеша до Х…

– О, много ви благодаря, – очите на девойката искряха от радост.

Тримата пътуваха доста време, а часът на изпита се приближаваше като че ли още по-бързо.

Стигнаха до мястото, където Мая с майка си трябваше да слезе, но шофьорът зави и продължи към Х ….

На смаяните погледи на Мая и майка ѝ, той обясни съвсем спокойно:

– Ще ви закарам направо до училището. В противен случай едва ли ще стигнете навреме.

След това шофьорът се обади по телефона:

– Захари, ще закъснея с около час и половина. Така се наложи, ще ти обясня като се видим.

Камиона спря пред училището десет минути преди започването на изпита.

Мая бе радостна и развълнувана. Тя се обърна към шофьора и каза:

– Не знам как мога да ви се отблагодаря…..

Мъжът махна с ръка:

– Няма за какво да ми благодариш, дете. Аз имам дъщеря на твоите години и напълно разбирам как се чувстваш.

Май отлично се представи на изпита и бе приета в училището.

Римската империя се бе разпростряла над много народи. На Тиберий му бе трудно да се справя със всички племена и националности, които обитаваха големите предели на империята му. Имаше доста трудности и проблеми с евреите.

Дълго време мисли по въпроса и един ден му дойде гениална идея. Той повика Пилат и му нареди:

– Издигни Назарянина на пиедестал над всички фалшиви месии преди него и дай доказателство на евреите, че той е техния истински Бог.

Пилат бе виждал  Исус. Мълвата за Неговите чудеса се ширеше из пустинята като чума. За това Пилат много се изненада от думите на императора. Той не можеше да схване какво точно имаше предвид Тиберий.

– Това може да стане само със смъртта му, – продължи императорът, – по-точно с илюзия за смъртта му. Ще бъде чудо, което не можеш да постигнеш с лъжа и измама. Ще създадеш пълна илюзия у хората за неговото възкресение. Дайте му отвара от оная билка …. питай долу те ще ти кажат коя точно. Тя ще заблуди тълпата, че той е мъртъв, а всъщност ще бъде само дълбоко заспал. Ако начинанието ти е успешно, ще усмириш и най-големите неверници.

Пилат не можеше още да осъзнае идеята на Тиберий, за това само мълчеше.

– Трябва да сложим край на техните мечти и очаквания, – започна възторжено императорът. –  Необходимо е да повярват, че той е дошъл. Вярата за появата му трябва да се разпръсне нашир и на длъж. Мълвата трябва да започне от сърцето на Ерусалим.

– И каква изгода ще получи Рим от това? – попита плахо Пилат.

– Вярата им, която проповядва примирение, нея ще я използваме срещу тях, – започна да обяснява Тиберий. – И ще се сдобием с благата им. Ние ще се присмиваме на вярата им, а в същото време ще прибираме тайно парите, които дават за дарения. Колкото по-силно почитат и се кланят на своя лъжебог, толкова по-слаби ще стават. Именно от тази им слабост ще се възползваме. И ще контролираме не само телата им, но и душите им.

Пилат кимна с глава и излезе. Той бе окуражен от дръзкия план на Тиберий. Осъзнаваше, че императорът смяташе чрез този човек, да укроти и повлияе на евреите.

За да създаде пълна илюзия за възкресението на Назарянина, Пилат нареди Исус да бъде жестоко бит пред очите на тълпата. Той самият не бе нужно да присъства на екзекуцията. Вместо това нареди на някои от елитната гвардия да довършат задачата.

Пилат бе доволен и очакваше вече да чуе за резултатите, за да докладва на Тиберий, когато при него влезе запъхтян войник и докладва:

– Назарянина  умря.

– Как така нали трябваше само да бъде приспан? – разтрепера се Пилат.

– Изглежда докторът не е преценил правилното количество от отварата ….

Пилат вече не го слушаше, главата му бучеше: „По-далече от Тиберий. Ако узнае какво е станало, ще ме последва съдбата на Назарянина“.

И той хукна, нищо не каза и на жена си. Имаше желание само да се скрие някъде.

„На кого сега да има доверие. Никой не трябва да научи какво е станало. Иначе Тиберий ще ме извика и ще ме разпитва ….“

Паниката му растеше. Затвори се в една стая и така прекара три дена. Когато вече мислеше, че ще откачи от страх, при него дойде един от верните му хора и му съобщи:

– Назарянина станал и излязъл от гроба жив.

Пилат го гледаше изумен.

„Как е възможно, човек да се върне от смъртта? – Пилат се стъписа. – Нали видях засъхналите му рани. Тялото му беше студено. Когато допрях глава до гърдите му сърцето му не туптеше. Каква е тази неземна сила, която наистина го е измъкнала от смъртта? ….Не може да бъде ….“

Изведнъж ярка мисъл разтърси Пилат и той извика:

– Той е истинския Месия ….. Клавдия беше права ….

Андрей и Радослав от малки бяха неразделни. Те заедно играеха и се веселяха. Винаги намираха нещо интересно, което да ги увлича и двамата.

Минаха години и приятелите решиха да си намерят работа, с която да се занимават през целия си живот.

Веднъж Андрей дойде при Радослав и му се похвали:

– Срещнах един много богат човек. Той ще ме научи правилно да инвестирам и управлявам парите си. От него ще науча как да преумножа това, което притежавам.

Радослав се зарадва за приятеля си и го помоли:

– Кажи някоя дума и за мен на този човек. Нека ме вземе за свой ученик и да ме научи да инвестирам добре и аз.

Но човекът отказа да вземе още един да обучава.

След няколко дни Радослав развълнуван отиде при Андрей:

– Скоро и аз ще се науча да инвестирам. Срещнах много добър човек, който ще ме научи да инвестирам своята любов към хората, да им помагам, да ги подкрепям. Просто да ги обичам и да се грижа за всеки един от тях.

Андрей се засмя:

– Това е пълна глупост. Чиста загуба. Няма нищо да получиш от такова инвестиране.

Но въпреки всичко уважил изборът на приятеля си.

След няколко години Андрей и Радослав трябваше да се разделят. Пътищата им се разминаваха много години.

Изминаха десет години и Андрей стана много богат човек. Той преживя много финансови изкачвания и падения. Смяташе, че напълно е овладял изкуството да инвестира.

Но всичко това беше малко за него. Той искаше още по-голямо богатство. На практика Андрей нямаше минута свободно време, за да се наслади на това, което имаше. Безпокойството и напрежението никога не го напускаха.

Даже, когато жертваше част от парите си за хората, те отново идваха и искаха още. Да дава вече му беше трудно, алчността не му даваше покой.

Веднъж Андрей реши да посети приятелят си от детството и да види какво бе постигнал в живота си. Той разпита за селото, в което живееше Радослав и отиде при него.

Андрей се изненада на спокойствието и хармонията, които царяха на това място. Имаше чувството, че е попаднал в друг свят.

Той намери къщата на Радослав и разбра, че не беше единствения човек, който иска да се срещне с него. Много хора чакаха на опашка, за да поговорят с Радослав.

Най-накрая дойде реда и на Андрей. Той видя приятелят си облечен в бели дрехи., изглеждаше като истински цар.

Когато Андрей погледна в добрите и любящи очи на приятеля си, се разплака от радост и щастие.

Радослав го прегърна и цялото напрежение на Андрей се изпари. Тревогите и притесненията му изчезнаха, а в сърцето му настъпи мир.

Андрей се усмихна и с треперещ глас каза:

– Приятелю мой, ти си истинския инвеститор.

– Да, скъпи, дивидентите от Любовта е любов.

Петър яко се напи. Посред нощ го изгониха от заведението и той бавно се заклатушка по пътя.

Спря на автобусната спирка, отпусна се на пейката и заспа.

По едно време е събуди и усети, че някой го тегли за крака. Когато надигна глава, се изненада. Една лисица дъвчеше обувката и панталона му.

Кой знае какво щеше да стане по-нататък?!

– Ей, – подвикна Петър на животното, – какво си мислиш, че правиш?

Лисицата не мигна дори, само го погледна, сякаш му казваше:

„Я се погледни на какво приличаш! Май си превел нещо нередно?“

Явно животното нямаше намерение да го ухапе, но го теглеше нанякъде.

– Кой знае какво щеше да се случи с мен, ако не бях се събудил, – потърка сънено очи Петър. – Ами ако си бях загубил крака? Но изглежда тя няма желание да ми навреди.

Лисицата бе спокойна и нямаше намерение да го напада.

Петър за първи път виждаше такова нещо, но това напълно го отрези и той си обеща:

– Никакво пиене повече. Прекалих. Можех да стана храна на дивите животни.