Страхил седеше наперен и предизвикваше Краси:

– Могат ли да се правят грешни неща с добри мотиви?

– Това се случва редовно, – отговори спокойно Краси.

– Нека си го кажем направо, – усмихна се Страхил, – успехът е надценен.

– Всички жадуваме за него, – отбеляза Краси. – Всъщност сме професионалисти в некомпетентността.

– Задавам си въпрос, който ме гложди от месеци, – Страхил присви вежди. – Защо сме толкова изненадани, когато го видим у другите, а сме толкова съкрушени, когато се е случило със самите нас?

– Спри и помисли за начини, по които някои хора могат да се въздържат от това да признаят, че са се провалили, – посъветва го Краси.

– Е, тези много сме ги чували, – плесна с ръце Страхил. – Лекарите могат да погребат грешките си. Неточностите на зъболекарите биват изваждани от употреба. Пропуските на водопроводчиците биват спирани. Дърводелците превръщат своите в дървени стърготини.

– И все пак е имало истински победители, – леко се ухили Краси.

– Кого имаш в предвид? – попита Страхил.

– През 1957 г. Ford се хвалел с „колата на десетилетието“. Edsel. Тази кола е имал врата, която не се затваряла, преден капак, който не се отварял, клаксон, който постоянно забивал, боя, която се лющила, и скоростна кутия, която не изпълнявала предназначението си. Един журналист сравнил графиката на продажбите на Edsel с изключително опасна ски писта. Той добавил, че доколкото му е известно, има само един регистриран случай на кражба на Edsel.

И двамата се засмяха.

– Това не е единствения случай, – отбеляза Краси, – но нашият Господе е милостив. Той взема най-лошите, най-грозните, най-скучните, най-неуспешните ни провали и ги погребва в морските дълбини. Всъщност, Той обещава пълно приемане, заедно с цялостна прошка. Това не е ли окуражаващо? Не можем ли и ние да бъдем такива насърчители един за друг?

– Когато някой от нас се провали и не може да го скрие, какво ще кажеш за малко подкрепа от онези, които все още не са хванати? – предложи Страхил.

– Не малко, а много подкрепа, – подчерта Краси.

Милен гледаше към върхът на планината, към който се бе отправила групата, в която участваше. Връщайки се в спомените си той сподели:

– Когато бях млад вярващ, мислех, че като се изкача на върха на планината, там ще срещна Исус.

– Но тези изкачвания могат да бъдат много редки, – отчете Христо.

– Не на планината , а в пустините места срещаме Бога и растем, – заяви Мая. – Божията цел е да ги използва в живота ни, за да ни направи по-силни.

Николай допълни:

– Божията доброта е предназначена да бъде получена насред нашата болка.

Чичо Марин, който придружаваше младежите в похода отбеляза:

– Именно в трудните моменти на скръбта, загубата и болката Бог ни помага да растем във вярата си и да се доближим по-близо до Него.

Мая подскочи и плесна с ръце:

– Пустинята не е пропуск в Божия план, а неразделна част от нашия процес на растеж.

Бог е с теб и мен в пустинята. Там се учим да разчитаме на Него. Той ни среща там и така чрез Господа растем.

Николай и Жана отидоха по работа в съседния град.

Докато ги нямаше, дойде от една строителна фирма и започнала да ремонтират покрива им.

Едва след няколко часа ръководителят на групата разбра грешката си:

– Ние сме сбъркали адреса. Не на този дом трябваше да ремонтираме покрива.

За да се извини, същият взе телефона на Николай от съседите им и му се обади:

– Извинете, но поради грешка сме започнали ремонт на покрива ви. Вече 80% от него е свалена.

– Но, но ние не сме поръчвали …, – притесни се сериозно Николай.

– За да ви компенсираме загубите, ще ви сложим нов покрив, много по-добър от стария, – обеща ръководителят на строителната бригада.

Разбира се, този ремонт бе извършен безплатно.

Бе станала грешка, но работниците извършиха бързо и качествено работата си. Освен това те бяха достатъчно отговорни за своите пропуски, а това съвсем не е маловажно.

Димитър бе разочарован от себе си. Толкова се стараеше, но …

Когато чу за болежките му, неговият приятел Тихомир отбеляза:

– Третия закон на Нютон се прилага и към твоя живот.

– Какво? – ококори очи Димитър.

– Не се ли сещаш? За всяка победа има равен и противоположен провал.

Димитър махна с ръка, а приятелят му продължи:

– Не си само ти така. Въпреки всичко провалът, грешката и какво да е от този род няма последната дума.

– Е, да, – съгласи се Димитър. – Аз съм слаб, провалящ се и виновен, но в същото време, съм в Христос, за това съм в безопасност, сигурен и обичан.

– Често се питаме, как е възможно това? – усмихна се предизвикателно Тихомир.

Димитър бе категоричен:

– Ние не заслужаваме милост. Бог с право би могъл да ни остави да се удавим в нашето нещастие. Вместо това, чрез Исус, Той ни дава мир и надежда. Ние сме оправдани. Исус пое нашето осъждане, така че сега, когато Отец ни гледа, Той вижда Исус в цялото Му съвършенство.

– Ти и аз често грешим, но сме обичани, напълно ни е простено и никога не сме изложени на опасност от осъждане, – не пропусна да отбележи Тихомир.

– Въпреки това не бива да подтискаме и пренебрегваме разочарованието си от продължаващите недостатъци и пропуски, – свъси вежди Димитър.

– Това ще ни върне обратно към Исус с благодарност и облекчение, – допълни Тихомир.

– Колкото по-наясно сме с греха си, толкова по-добре ще осъзнаем истината, че няма и никога няма да има Божествено осъждане за онези, които са в Христос Исус, – заключи малко по-оптимистично Димитър.

Стоян усещаше, че тази жена е силно депресирана. Това ѝ състояние не се дължеше на химически дисбаланс. Той продължаваше да я слуша и да търси начин как да ѝ помогне:

– Толкова много съм разочарована от живота си, – оплакваше се Поля. – Вие не знаете как семейството ми се отнася с мен, аз не им придирям, но ….., а приятелите ми да не говорим, но аз търпя…., особено пък в църквата…, но аз мирувам и си трая … Всички те направо са ми втръснали със своите слабости и пропуски. Това ме огорчава и обезсърчава в живота ми.

Стоян слушаше и се молеше в ум: „Боже, дай ми точните думи. Как да я успокоя?“

Отговорът не закъсня: „Вслушай се внимателно в това, което казва! Не ти ли прави впечатление, че нещо постоянно се повтаря?“

Едва сега Стоян ясно различи натрапващото се „аз“.

„Ето това е нейния проблем, – помисли си той. – Тя се е депресирала, защото цялото ѝ внимание е насочено лично към нея. Когато Азът доминира в живота ни, много често се концентрираме върху самооценяване и самоусъвършенстване и вече не сме способни да се раздаваме“.

Стоян погледна жената и ѝ каза:

– За вашият случай мога да ви посоча урокът, който ни дава апостол Павел. „Сега вече, не аз живея, но Христос живее в мене; а животът, който сега живея в тялото, живея го с вярата, която е в Божия Син, Който ме възлюби и предаде Себе Си за мене“. Бог може да промени живота ви.

– Но как? Какво трябва да направя?

– Бог е направил възможно да Го познавате и да преживеете невероятна промяна във  живот си. Намерете мир с Бога. Просто започнете да подражавате на Христос, Който не дойде да съди света…

– А да го спаси, – бързо допълни Поля.

– Той даде живота Си за нас. Така и ние сме длъжни да дадем живота си за братята, – заключи Стоян, – като им служим, защото и „Човешкият Син не дойде да Му служат, но да служи“.