Валери бе малко пакостлив, колкото всяко друго дете в ранните си детски години. Той постоянно се опитваше да скрие лошото си поведение, но майка му бързо откриваше какво е направил.

Валери се чудеше:

– Как толкова бързо и точно знае мама за моите изяви?

Един ден не се стърпя и я попита:

– Мамо, откъде знаеш, каква беля съм направил?

– Имам очи отзад на главата си, – усмихна се майка му.

Това накара Валери да проучи главата на майка си.

– Странно, – констатира той, – когато тя се обърне очите ѝ стават невидими или просто са покрити от косата ѝ. Как да разбера това?

Растейки Валери се отказа да търси допълнителните очи на майка си. Постепенно с възрастта си той скъса всички връзките с белите и пакостите.

Едва по-късно той разбра, че бдителният поглед на майка му, разкриваше всяка вреда, която Валери замисляше и изпълняваше като дете. Това бе израз на нейната любов и загриженост за децата ѝ.

Така и Бог ни вижда. Той съзира много повече от това, което правим. Бог възприема и усеща нашата скръб, нашите наслади и любовта ни един към друг.

Господ вижда нашия истински характер и знае какво точно ни трябва. Неговите очи забелязват какво има в сърцето ни. Защото Той е нашият внимателен и любящ Баща.

Марта се молеше за съпруга си в продължение на 25 години. Тодор бе непоправим алкохолик. Той имаше много лоши навици. Ако хората го разгневяха ги изхвърляше надолу по стълбите на дом си.

Но Марта се молеше и вярваше, че съпругът ѝ няма да остане такъв. Когато я питаха:

– Защо не се разведеш с него? Чудно е как го понасяш. От най-малкото се пали, може и човек да убие.

– Няма да го напусна, – отговаряше смело Марта, – защото знам, че един ден той ще бъде спасен.

Една вечер най-големият му син Мирослав се прибра от колежа. Завари баща си с бутилка и чаша на масата.

– Татко, – с болка промълви Мирослав, – страхувам се, че няма да бъдеш със майка, мен и сестра ми в рая. Много ще ни липсваш.

Тодор погледна сина си, остави чашата, която се бе приготвил да поднесе към устата си и с насмешка попита:

– Ти се тревожиш за мен?

Мирослав само поклати глава и я наведе надолу, за да не види баща му избликналите сълзи.

– Хайде да отидем в банята и там да направим споразумение с Бога, – предложи Тодор.

Младежът изненадано погледна баща си но го последва в банята.

Там двамата застанаха на колене. И Тодор се помоли:

– Господи, прости ми и спаси душата ми въпреки всичкото зло, което съм извършил….

Докато викаше към Бога, по лицето му се стичаха сълзи.

От тази вечер Тодор се промени. Той изля в мивката скъпите алкохолни напитки, които съхраняваше в специалния си шкаф. Вместо любимото си уиски пиеше кока кола.

Започна с жена си да посещава местната църква, а по време на обедната си почивка вадеше подарената му от свещеника Библия. Четеше я внимателно и си правеше бележки върху прочетеното.

Вечерта бавно пристъпяше. Последната светлина потъна в нея. В стаята бе тъмно. Яна седеше във фотьойла и размишляваше върху събитията, случили се през деня.

Изведнъж се разнесе силен звън. Неспокойно се тресеше телефона на поставката до вратата.

Яна бавно се надигна, стигна до него, вдигна слушалката и тихо каза:

– Да.

– Како, да не преча? Какво правиш?

– Нищо особено. Какво има?

– Днес разговарях с един колега в работата и му викам: „Нали си знаеш аз съм си малко глупавичка“. А той ми казва, че многото знание увеличавало печалта. Това го пишело и в Библията. Вярно ли е?

Сестрата на Яна не вярваше, че има Бог. За нея Библията не бе авторитет. А сега? Вярно ли е, че това го пише, не къде да е, а в Божието Слово?

– Да, – отговори Яна. – В Еклисиаст е написано: „…. в многото мъдрост има много досада. И който увеличава знание увеличава и печал“.

– Ха-ха-ха, – изкикоти се сестрата на Яна, – значи мога да си остана глупавичка, за да ми е по-добре в този живот. Не е нужно да си пълня главата със разни мъдрости.

– Но е казано още: „Мъдрият човек е силен. И човек със знание се укрепява в сила“, – добави Яна.

– Няма значение, – засмя се сестрата, – аз исках да проверя, дали това наистина го пише в Библията. Чао.

И затвори телефона.

Който няма мъдрост, няма знание и за Всевишния, а това води до погибел. Но кой ще го разбере?

Марта бе възрастна жена. Тя обичаше да се разхожда по морския бряг и да е наслаждава на морския бриз.

При разходките си хранеше чайките. Птиците се научиха и я очакваха в определено време на ежедневните ѝ места за разходка.

Един ден Марта падна от висока скала. Когато се опита да стане разбра, че е счупила крак и ръка и изобщо няма да може да се изправи.

Много скоро до нея застана една чайка. Тя нещо каза на непознатия си език и отлетя.

Птицата се насочи към къщата на Марта, кацна на перваза на прозореца и започна да го блъска с крилете си и да чука по него с клюна си.

Това необичайно поведение на чайката привлече вниманието на сестрата на Марта – Евгения.

Жената се досети, че птицата иска да я отведе някъде и покорно, макар и с малко съмнение, тръгна след нея.

Когато стигна до скалата, Евгения видя сестра си и извика:

– Марта! Добре ли си?

– Как ме намери?

– Тази чайка така силно биеше с крилете и клюна си по прозореца, че щеше да го счупи. След като излязох, тя полетя напред и спря, докато не тръгнах след нея не ме остави намира.

– Милата, – усмихна се Марта и погледна нежно към чайката.

Така благодарната чайка спаси благодетелката си.

Денят бе хубав и приятен, но не и за Стилян. Безпокойство гнетеше душата му. На всяка крачка пред него изникваха проблеми.

Приятелят му Краси забеляза отчаянието му. Той разбра, че на Стилян съвсем не му е добре, не толкова физически, колкото психически.

– Знам кой те притеснява, – Краси тупна по рамото приятелят си.

– Кой? – равнодушно попита Стилян.

– Клеветникът и противникът на всеки човек на земята, – отговори бързо Краси.

– Аха, – повдигна рамене безразлично Стилян.

– Защо не си смениш ролята с него? – попита го предизвикателно Краси.

– И какво трябва да направя? – съвсем вяло попита Стилян.

– Започни да извършваш различни дейности. Разнообрази се! Направи го нещастен!

Стилян стоеше навел глава, сякаш нищо не му бе казано.

– Вътре в себе си имаш сила, която може да разрушиш делата му. Тази сила изцелява и освобождава пленниците от оковите и ги пуска на свобода.

Стилян се оживи и погледна по-ведро приятелят си.

– Представи си, – започна още по-въодушевено Краси, – часовникът звъни сутринта. Врагът ти нашепва:“О, този нарушител на спокойствието, отново е на крак!“ Вместо да го слушаш дай му да се разбере. Разкърши се! Усмихни се! И си кажи: „Какъв прекрасен ден започва!“

– Нима ще ме остави тогава намира?

– Ти го направи! А той ще се търкаля на пода, ще скубе косите си и отчаяно ще крещи: „Не може да бъде! Това не е истина! И този го изтървах“.

Краси се разсмя.

– Постави живота в съгласие със Словото и Божията воля, – вдъхновено продължи Краси. – Нека помазанието на Исус тече през теб и тогава не само дявола, но и целия ад ще трепери. И ти никога няма да бъдеш вече същия.