Бе среднощ, но Михаил бе решил да се помоли:

– Господи дай ми сила, за да мога да постигна желаното.

– Остани слаб, за да се научиш смирено да се подчиняваш, – бе отговорът.

Михаил продължи въпреки отказа:

– Дай ми здраве, за да върша по-велики дела.

– Остани немощен, за да вършиш по-добри неща.

Михаил помисли и си пожела:

– Боже, дай ми богатство и ще бъда щастлив.

– Бъди беден, за да бъдеш мъдър.

Михаил не се отказваше лесно и продължи:

– Дай ми власт, за да получа похвала от човеците.

– Остани без нея, за да почувстваш нуждата от Мен.

Михаил въздъхна:

– Не получих нищо от това, което поисках, нито всичко, на което се надявах, но съм по-благословен от всички хора.

Мирон бе навел глава:

– Израснал съм с убеждението, че това колко струвам, трябва да се заслужи. Много рано научих, че добрите резултати носят похвала, когато се провалиш всички те гледат накриво.

– И ти смяташ, че Бог действа по същия начин? – попита го Павлин.

– Живял съм до сега така, сякаш Неговото удоволствие зависи от моята последователност, дисциплина или доколко съм бил полезен.

– Бог не те е избрал, защото си много впечатляващ, – коригира го Павлин. – Божият избор е започнал от Неговото сърце. Много преди да си го осъзнал, Той те е познавал, мислил е за теб. Господ решава да станеш част от Неговото семейство, а не твоята автобиография.

– Нима това обезсмисля усилията ми? – попита плахо Мирон.

– Ти се подчиняваш, служиш и растеш, не за да получиш Божието признание …..

– А за какво? – прекъсна го Мирон.

– Ти вече го имаш, – плесна с ръце Павлин.

– И сега какво? – Мирон стоеше объркан пред приятеля си.

– Твоят живот е започнал не с постиженията ти в него, а с Божието желание да те нарече Свой. Запомни това и го положи дълбоко в сърцето си, – посъветва го Павлин.

– Изглежда трябва да поправям много неща, които грешно съм усвоил, – поклати тъжно глава Мирон.

– Господ във всичко това ще бъде с теб, – насърчи го Павлин. – Ще те подкрепя и води. Просто трябва да Го следваш.

Крум се трудеше всеотдайно, но все някой друг получаваше заслугата.

– Аз нося тежестта, но друг получава похвалата, – мърмореше той. – Защо изобщо се занимавам със всичко това?

Капанът се задейства.

Шефът му хвали някой друг, а Крум бе игнориран и гнева му пламна.

Ревността прави раната още по-дълбока.

Бащата на Крум често го предупреждаваше:

– Твоята стойност не се измерва с това, което се казва на срещата с персонала. Бог вижда всяко твое усилие, което полагаш. Той знае кога оставаш до късно, кога правиш това, което е правилно, дори никой да не забелязва.

А приятелят му Спас казваше:

– Работата за Бога те държи стабилен, когато липсва уважение от хората.

В този момент на огорчение Крум си спомни точно тези думи. Той осъзна, че не бива да губи мира си за такива неща.

Падна на колене и се помоли:

– Господи, признавам, че когато другите получават заслугата, която аз заслужавам, завистта ме завладява и негодуванието ми расте. Прости ми, че се сравнявам с другите и допускам завист в сърцето си. Помогни ми да работя честно и самоотвержено, знаейки, че виждаш това, което никой друг не вижда. Напомняй ми, че моята стойност идва от Теб, а не от думите на шефа. Дръж ме стабилен, когато се чувствам пренебрегнат. Амин.

Това бе доста опасна ситуация. Миладин се опитваше да помогне на една семейна двойка.

Жена му Неда се притесняваше за него. През цялото време задържаше дъха си, чудейки се:

– Как ли ще завърши всичко това?!

Тази двойка бе нестабилна. Двамата бяха разстроени, защото не получаваха това, което искаха и очакваха.

Миладин запази самообладание и говори с тях любезно и ясно.

Неда го наблюдаваше с възхищение. Сърцето ѝ се изпълни с уважение и за това му каза:

– Заслужаваш голяма похвала за това, което направи. Ти направо ме порази.

Лицето на Младен сияеше, сякаш бе спечелил от лотарията.

Но всичко, което беше получил, беше уважението на жена си.

А той имаше нужда да го чуе.

Михаил бе явно огорчен:

– Живеем в свят, където ценят колко голяма е заплатата ти, имаш ли кола, вила, къща и кой стои зад гърба ти.

Крум се усмихна скептично:

– Звучат като големи и невъзможни за изпускане.

– За това така и гледаме на борбите в нашия живот, – смънка Трифон. – Победите ни са незначителни, ако не са признати от другите.

– Това не е така, – съпротиви се Григор. – Най- мощните действия се извършват в така наречените „незначителни“ борби. Животът, нещастието, изолацията, изоставянето и бедността са бойни полета, които имат своите герои, макар и непризнати от този свят.

Методи, както винаги вземаше думата последен, но всички очакваха, че ще каже нещо мъдро.

Така стана и сега.

– Не размерът на публиката или количеството аплодисменти определят стойността на постиженията ни. Живейте живота си пред истинския Бог с вяра, надежда и любов, въпреки че няма да получите похвали за това. Не забравяйте, че вашият истински характер е това, което правите, когато никой не ви гледа.