Боян завърза мощен магнит на края на дълго въже и го хвърли в езерото.

Той бе смаян, когато извади въжето:

– Не може да бъде, – възкликна той. – Какво ли има в този мръсен сейф, освен кални, почти унищожени пари.

Боян се обади в полицията за находката си.

Когато дойдоха на мястото, специалистите от местното полицейско управление заявиха:

– Парите можете да задържите, господине, тъй като те не са свързани с престъпление.

Някои от банкнотите били в толкова лошо състояние, че не можеха да бъдат удостоверени, но у Боян бе се зародила надежда:

– Ако мога да спася повече от парите, ще си купя къща.

Да намериш скрито съкровище е вълнуващо. Готов си всичко да дадеш, за да го имаш.

Въпреки това никакво богатство или притежание не може да изплати дълга, който дължим за греховете си.

Само Исус можеше да плати невероятната цена, за да ни изкупи и да ни помири със Своя Отец, чрез жертвената Си смърт и възкресение.

Земните съкровища може да са хубави, но могат да бъдат изгубени, откраднати или унищожени.

Можем с благодарност да приемем върховната жертва на Исус за нас и Неговия безплатен дар на вечен живот, като знаем, че животът в небето с Него е нашата голяма награда.

Готов ли си да се откажеш от досегашния си живот, за да прекараш вечността с Господа?

Методи крачеше забързано и размишляваше на глас:

– Отличната работа на всеки християнин е да разкрива Божия характер на околните. Той не може да бъде посредствен.

Мишо, който вървеше до него се обади:

– Ето една лекарка, която е християнка. Тя може да се моли с пациентите си, да споделя евангелието с колегите си и да дарява пари на църквата си, но нейната най-основна форма на служение е да бъде отличен лекар. Ако тази жена е посредствен специалист, животът на нейните пациенти ще бъде изложен на риск.

– Така е, – съгласи се Методи. – Първата отговорност на лекаря в неговата работа е да обслужва своите пациенти по най-добрия начин, като им предоставя същите грижи, които би искал за себе си и семейството си.

– Много ми харесва това, което казва Пърман по темата.

Методи погледна приятеля си цял наострил слух. Той знаеше, че Мишо събира доста интересни мисли и ги цитираше, както направи и сега:

– „Небрежната работа е като вандализма, защото прави живота по-труден за хората. Християните трябва да бъдат пълна противоположност на вандалите и безделниците в работата си. Ние трябва да вършим работа, която наистина ще е от полза за хората, като влагаме повече усилия, вместо просто да вършим необходимия минимум. Да успяваме в работа си всъщност е форма на щедрост и любов, а лошото ѝ качество е израз на скъперничество и егоизъм. Калпавата работа не е просто калпава, това е провал на любовта“.

– Много мъдри думи, – съгласи се Методи.

Мишо продължи възторжено:

– Не трябва да се стремим да извършваме някаква минимална работа, за да си получим заплата. Ако вярваме, че работата ни е призвание от Бог, ние ще работим от сърце, като за пред Господа. Така ще го прославяме и ще даваме по-пълен израз на любовта си към другите.

Методи допълни:

– Съвършенството в нашата работа не е просто търсене на лична изгода. Тя трябва да бъде основана на служене на другите.

Мишо се усмихна:

– Нека тази истина да ни насърчи още по-добре да овладяваме професиите си. Така Бог ще бъде прославен, а на другите ще се показва доброто.

Бе 13 септември 1501 г. Микеланджело Буонароти си плю на ръцете, взе чука и длетото, приближи се до огромния мраморен блок и започна да премахва всичко ненужно от него.

Минаха две години и четири месеца. Водеше се голяма борба между човека и камъка.

Най-накрая през януари 1504 г.скулпторът представи своето творение на света.

Безформеният мраморен блок бе придобил образа на древния библейски цар Давид.

Цялата градска управа дойде да приеме работата му. Техният ръководител Пиеро Содерини бе не само покровител на изкуствата и талантите, но беше и основният клиент на статуята на Давид.

След като видя пет метровия шедьовър на Микеланджело Содерини реши да се покаже като голям специалист.

По това време във всички държави основният клиент трябва да намери поне един недостатък на изпълнителя.

И въпреки, че това си беше шедьовър, той бе намерен.

С внушително си излъчване на тънък познавач синьор Содерини заяви:

– Носът на Давид … е твърде голям …

Обикновено всички изпълнители започват да спорят, че работата отговаря на всички норми и стандарти, но не и Микеланджело.

Скулпторът дори не се възмути.

Той мълчаливо постави стълбата до статуята, взе инструмента в едната си ръка, а с другата почти незабележимо грабна шепа малки парчета и мраморен прах от подножието на своя колос.

Изкачвайки се по стълбите, скулпторът започна да имитира енергична дейност.

Удряше длетото с чука толкова ревностно, че мраморният прах и парчета се разнасяха на всички посоки, дори някой се изсипаха върху приемната комисия.

Всъщност Микеланджело умело имитираше ударите и ловко разпръснати фрагментите.

Носът на Дейвид не бе променен.

След няколко минути представлението приключи.

Скулпторът слезе и почтително попита:

– Така добре ли е? Харесвате ли промените?

Пиеро Содерини отговори снизходително:

– Сега е съвсем друго. Статуята стана по-красива.

Операцията бе неуспешна.

Лекуващият лекар каза с болка на Мирон:

– Ще трябва да се подложите на друга операция след пет седмици.

Мирон се притесни. Той бе възрастен човек, а живееше много далеч от мястото, където щеше да се направи новата операция.

– Ох, ще трябва да шофирам в непознат град и сам да се ориентиран в сложната болнична система, – тревожността му нарастваше. – Освен това ще работя с нов специалист.

Имаше и допълнителни смущения.

Обстоятелствата станаха непосилни.

По време на пътуването навигационната система на колата му се повреди, но въпреки всичко Мирон пристигна навреме, защото имаше хартиена карта.

В болницата срещна човек, който пожела да се моли с него за случая.

Операцията свърши.

Лекарят се усмихна на Мирон и му съобщи:

– Имам добри новини за вас.

Мирон го погледна с надежда.

– Този път операцията ви мина успешно.

Радостта му нямаше край.

Не винаги ще изпитаме изцеление или спасение, но Бог е верен и винаги е близо до уязвимите хора, независимо дали са млади, стари или в неравностойно положение.

Бог няма да ни изостави, когато сме в голяма нужда. Той задоволява всяка наша потребност и с това ни напомня, че е с нас във всеки момент от живота ни.

Именно Той е Бог на всички ни дни.

Ангелов бе биолог по професия, а приятелят му Михов специалист по аеродинамика. Двамата се познаваха още от училищната скамейка.

Въпреки различията в интересите им, те имаха и общи теми. Факта, че двамата упражняваха различни професии красноречиво говореше за това.

Независимо от това има нещо общо между биологията и физиката. Двамата приятели разговаряха именно по тези въпроси.

Един ден Ангелов попита приятеля си:

– Не е ли странно, че големите насекоми летят с крила, които са твърде малки в сравнение с тяхното тяло. Вземи за пример пчелата.

Михов направи няколко бързи изчисления и категорично заяви:

– Въз основа на теглото на пчелата и площта на крилата ѝ, тя не би трябвало да може да лети. Това противоречи на законите на физиката.

Михов бе направил малка грешка. Той бе направил изчисленията си така, сякаш пчелата лети с твърди криле.

– Да, но те летят, възкликна Ангелов. Ти взе ли по внимание, че пчелите имат гъвкави криле?

– Не, – поклати глава отрицателно Михов. – А това има ли някакво значение?

– Дали има, ти ще кажеш. Ти си специалиста. Не е лошо да вземеш под внимание, че те размахват криле нагоре и надолу, но извършват и кръгови движения, – посъветва го Ангелов.

– Да, прав си, – Михов започна да клати глава и да разсъждава на глас. – Тези техни движения създава въздушен вихър под тях, който дава възможност на малките крила да повдигат масивните тела на пчелите.

– Знаеш ли, че пчелите могат да извършват със своите криле до 250 движения в секунда и да летят със скорост до 65 километра в час, – отбеляза Ангелов.

– Невероятно! – възкликна Михов.

– В крайна сметка твърдението, че пчелите нарушават законите на физиката и не би трябвало да могат да летят, е мит, породен от погрешни изчисления, – засмя се Ангелов.

Двамата приятели се разсмяха и се потупаха по раменете.